"ПОРТАЛ КУЛТУРА"

Ана Соус от беларуската служба на Радио "Свобода" интервюира беларуската писателка Светлана Алексиевич за войната на Русия срещу Украйна. Алексиевич е носителка на Нобеловата награда за литература за 2015 г. Отличието й беше присъдено за нейното "многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университета в Минск (1967-1972 г.), работи като учителка и журналистка. Всека нейна книга е резултат от мащабни проучвания - интервюта с между 500 и 700 души, прегледани хиляди документи, посещения на терен. Наричат я "археоложка на комунизма".

 Светлана Александровна, баща ви е беларусин, майка ви е украинка, Беларус отстъпи територията си на руските войски, за да нападнат Украйна. Как се отнасяте към войната на Русия срещу Украйна?

- Струва ми се, че не спя, откакто започна войната. Във всеки случай това не е точно сън, защото лягаш в два или три, ставаш много рано и веднага там: какво става, какво става? Озовахме се в един нов свят, изцяло нов свят, в който никой от нас дори не е и помислял, че ще живее. Страшно е да си го представим.

Спомням си как украинците, когато ги питаха на границата: страхувате ли се от войната?, казваха: не, нашите братя беларуси няма да стрелят по нас. Но по законите на военното време предоставянето на територия те прави съучастник в престъплението.

В едно по-ранно интервю казвате, че изследвате злото от 30 години. А може би сега концентрацията и мащабите на злото са най-големи в целия ви живот?

- Както винаги, се убеждаваме за пореден път колко наивни и романтични сме били по време на Перестройката. Струваше ни се - и ние го повтаряхме, това бе общо положение, - че народът е разочарован от комунизма, че се извършва мирна революция. А се оказа, че напразно сме мислили, че сме победили комунизма. Не го победихме.

Какво се случва сега, може да се каже, че този, както го наричам, "червен човек" изведнъж се разкри. Дали това ще е последният му бой, или не, но тези знаци са оттам, от миналото. Вижда се, че още не сме се откъснали от него, защото не се съпротивлявахме, а го приехме някак като даденост: ето, падна страната на комунизма. И започнахме да оцеляваме. Заехме се с изграждането на новия живот. Лустрация, маса неща, които трябваше да се направят - не бяха направени. 

Разбира се, тази война, която битуваше в нашите представи, дори и в моите, и с която се занимавах толкова години, всички тези 40 години, беше войната от миналото. Но не може да се каже, че е абсолютно ясно къде е справедливостта и къде - несправедливостта. Защото Сталин също беше фашист, но въпреки това нашите бащи защитаваха Родината. А сега това зло, което няма каквито и да е човешки идеи. 

В човешки план на война също трябва да се убива - и това е нечовешка работа. Но все пак се оправдаваш, че защитаваш земята си - това се случва с украинците днес. Те казват: беларуси, не идвайте тук, ние не искаме да ви убиваме. Никой не иска да убива. 

Идеите, които внушават на руските войници, на руското население - тези идеи са дори по-страшни от оная натуралност на войната, за която много съм слушала, много съм се опитвала да разбера това зло в човека. И сега това зло през XXI век, то, разбира се, е по-страшно. Защото виждаш човек, който седи в хубава кола, наскоро разговарях с един руснак в Берлин, в хубав костюм а такава омраза се появи у него, щом заговорихме за Украйна. Това е много по-страшно от нещата, които са ми разказвали за Втората световна война. 

Но концентрацията на доброто, благородството, силата на духа е може би също по-висока? 

- Ако говорим за украинците, това е потресаващо, този народ ме разтърси. Аз обичах баба си, обичах своите украински роднини, но не знаех колко дълбока е тяхната сила, не се досещах за това. Тези ужасни кадри, които показват как руски танкове влизат в село, в украинско село, а стари баби с бастуни, старци и деца се втурват към тях и коленичат. Казват, че сега танковете напредват, без да се спират, просто продължават движението си. Нямаш сили да гледаш това, и как говорят за него: не искахме да убиваме, не искахме да убиваме. Трудно е да убиваш.

Вижте лицето на Зеленски - този човек е преживял сякаш 20 години. Колко неща е обмислил и почувствал, колко много са потресенията му. Същото е и по лицата на другите хора. В неговото правителство всички хора са млади, но те са вече млади немлади, дотолкова са потресени от случващото се. 

Разговарях с Алексей Арестович, съветник в кабинета на президента Зеленски, който призова беларуските военни да се предадат или да преминат на украинска страна, ако бъдат изпратени да воюват в Украйна. Според Алексей, етнически беларусин, отказът да се подчиниш на престъпна заповед е във висша степен нравствена постъпка. Съгласна ли сте? 

- Да. Мисля, че за беларусите днес, ако бъдат изпратени там, героизмът ще е да не стрелят. Това не е като героизма да стреляш, да убиваш, да защитаваш, както говори Иля Еренбург: "убий немеца". Да не стреляш - това е героизъм. Видях отчаяното лице на Вадим Прокопиев, когато крещеше из обсадения Киев, че за украинците това е Велика отечествена война: не идвайте тук, беларуси, ще си тръгнете мъртви, макар че тук никой не иска да ви убива. Бих искала и нашата власт да разбере това. 

Мисля, че Лукашенко не иска да остане в историята като участник в тази война. Макар че вече е участник. Младите момчета, които някой ден ще се завърнат от тази война, ще си спомнят, и какво ще разказват на децата си? 

Кой е виновен за войната? Само властта ли? Каква е отговорността на нациите, дори на робите? 

- Мисля, че всички сме отговорни за случващото се. Всеки от нас трябва да направи нещо, за да предотврати това. Защото ако в Русия го подкрепят около 67%, то тези данни са от държавните, официалните проучвания. Дори едно малко прозвъняване на моите познати ме хвърли в недоумение. Изглежда, че даже за умни и образовани хора истината е неизвестна, виновни са "хохлите". И то след всичко, в което превърнаха Харков - виждаме скелета на най-красивия град, в което превърнаха и други градове и села.

Тези деца, които гушкат котки, докато спят в метрото или в мазетата. След всичко това как можеш да кажеш: "Знаеш ли, те също са виновни, ядосаха Путин, разбираш ли, ядосаха Путин"? Сякаш няма дипломация, няма дипломати, сякаш не сме в XXI век, когато героизъм е не да убиеш човека, а напротив, да не го убиваш. 

Нямате ли усещането, че се правят опити да бъдат скарани беларусите и украинците - пускат се фалшиви новини за убити украинци от белоруски камиони, мрежите пък обвиняват беларусите, че не са спрели руските танкове и ракети, че не са свалили Лукашенко? 

- Ясно е на кого е нужно това - на руската пропаганда. Със сигурност твърде тежките загуби, които търпи руската армия, заставят Путин да накара Лукашенко да изпрати свои войски в Украйна, за да загинат и беларуски момчета. Но да тръгнеш просто така да убиваш е невъзможно. Човек трябва да премине някаква граница, той трябва да намрази нещо, някой друг човек. Мисля, че фалшивите новини са едно от средствата на руската пропаганда. Вижте как работят този Кисельов, Соловьов - това е несекващ фейк. Някой ден това ще са образците на "журналистиката на престъплението", тоест това си е престъпление, такава журналистика е показател. 

Мога да кажа, че Путин взе предвид нашите грешки, грешките на демократите, които през 90-те години на миналия век не говориха със своя народ. На народа му беше трудно, беше му тежко, но никой не му обясни какво се случва, как се случва, защо, какво планира държавата. Та той взе това предвид. Всички пари, огромното количество пари, които Русия спечели през "плодородните години", бяха изразходвани за пропаганда и за армията. 

Какво трябва да направят беларусите, които се учат да обвиняват своята страна за войната, дори и да не са виновни? 

- Отидох с преводачка при моя лекар, а той ме изпрати при друг лекар, който не ме познава. И този лекар попита преводачката: "Украинка ли е?" Тя го погледна със страх, после погледна мен и му каза: "Да, украинка е, майка ѝ е украинка". В друго време щеше да каже: "Не, какво говорите, тя е от Беларус". А сега се изплаши да го признае. 

Но аз казах: "Знаете ли, баща ми е беларусин, а майка ми - украинка, самата аз съм от Беларус. Но изцяло подкрепям украинците в тази борба". Така че е много трудно, много е тежко да живееш с това. Но мисля, че не бива да се освобождаваме от тази вина с думите: "Нищо не мога да направя, за нищо не съм виновен". Не, мисля, че чувството за вина ни прави по-отворени за чуждата болка. 

Кои са според вас героите, кои са жертвите и кои са палачите в тази война? 

- Това е труден въпрос. Без съмнение украинците и беларусите, които воюват на страната на украинците, са герои. Наскоро разбрах за една студентка, която учи тук, те разполагат с много малко пари, но се събират, пътуват, купуват превързочни материали и ги пренасят до Полша, до границата. Те всички са герои, малки и големи герои. 

Палачите? Те са осъзнати палачи. Палачи, които са войници в руската армия. Дори и да не искат това, вършат работата на палачи. За украинците е трудно да се каже, че са жертви. Да, те са жертви на някакво невиждано и безчовечно нападение от страна на Русия, което е извън всякакъв разум. Но те се държат така мъжествено, а как говорят само. Върви някакъв мъж и показва училището, като обяснява: "Тук съм учил аз, децата ми, внуците ми, а него го няма". И продължава: "Може да се бием и 20 години, но вие ще си тръгнете от нашата земя. Това е нашата земя". Как мога да го нарека жертва? 

Толкова много неща се промениха в тази война, дори понятието "жертва" се измени. Украинците, които бяха принудени да си тръгнат, да спасяват децата си, да бягат, как говорят те за всичко това, не мога да кажа, че говорят като жертви. Да, те разказват какво им се е случило, как е изгоряла къщата им, как нищо не е останало, как са прекарали цяла седмица в мазето, как децата нямало какво да ядат. Но, знаете ли, там има някакво достойнство, някакъв изцяло нов стремеж. Лично за мен, колкото и книги да съм написала за това, за палачите и жертвите, се промени усещането и за палачи, и за жертви. Особено за жертвите.

 Възможно ли е тази война да се превърне в края на "червения човек"? Ще доведе ли Нюрнберг в последна сметка до победа над комунизма? 

- Бих искала да мисля така. Защото ние, както вече казах, твърде наивно смятахме, че някак лесно сме победили комунизма, че това е мирна революция. Имаше някакви войни, но те бяха в покрайнините на "великата империя". Сега вече можем да видим колко кръв има. Сега настъпва разпад на империята, разпад на имперското съзнание, на месианството, което съвпадна с комунистическото усещане за властта на тази идея над света. Мисля, че тази идея няма място в нашия век. 

Разбирате ли, съветски хора са онези, които са възпитавани от съветски родители, учили са по съветски учебници и са били обучавани от съветски учители. В моята книга "Време секънд хенд" се опитах да покажа романтизма на робството, как той живее в хората, които нямат нищо, които са тотално пострадали, които говорят само за болката, но въпреки това: ето, ние бяхме големи, бяхме такива. Въпреки всичко това живее в тях. 

Мисля, че още дълго, както казва Чехов, трябва да изтръгваме от себе си съветския роб, роба на тази идея. Защото ние бяхме не просто роби, ние бяхме и романтици на робството. Това е съвпадение на руската менталност, съвпадение на историята. Там много неща съвпаднаха. 

Страхувате ли се да говорите за Трета световна война, за война между Русия и Запада? 

- Във всеки случай се плаша, като слушам колко лесно се използва у нас думата "война", "Трета световна война". Наскоро се случи нещо доста удивително: разговарях с един познат германец в Берлин и изведнъж той каза, че се е приготвил, че той също има своето "тревожно куфарче". Вие, белорусите, имате революция, всеки има "тревожно куфарче", в случай че го арестуват, така и той имал своето "тревожно куфарче", ако се наложи да бяга в бомбоубежището. Разбирате ли колко бързо тези сенки, паметта за миналото, как всичко това оживя моментално. 

По време на Студената война много дълго се страхувах от ядрена война, за нея се говореше безкрайно в нашето училище и в тяхното училище. Когато дойде Горбачов, защо имаше такава радост от това име, от този усмихващ се генерален секретар, комунист. Появиха се и пелмени "Горбачов", и някакви танци "Горбачов", какви ли не неща бяха наречени с името на Горбачов. Защото това бе освобождение от страха. И сега изведнъж всичко започва отново, хората ще си припомнят всичко. 

Надявам се все пак разумът да победи, макар че Путин създава впечатлението за човек, който говори съвсем необмислено за ядреното оръжие, плаши ги. Това са думи на безумец, разбира се. Но не може светът да зависи от един безумец. Ние трябва да направим нещо, всички политици трябва да направят нещо, обикновените хора трябва да направят нещо. Ако всички излязат на улицата, какво ще направи той със своето куфарче? 

Каква е ролята на Лукашенко? Какво е загубил вече завинаги? 

- Първо, това, което винаги казваше, че беларуските момчета няма да воюват, че беларуската земя няма да воюва. Беларуската земя е във война. За нас е очевидно, че Лукашенко вече не е на власт в своята земя. Той има властта само да вкарва в затвора, да се гаври със собствения си народ, да го унижава, а всичко останало не е вече в негова власт. Някъде даже четох, че не знаел кога точно руснаците ще нападнат Украйна, дори това не знаел. Може и то да е фейк. 

Тези, които доскоро казваха, че на Лукашенко трябва много неща да се простят, защото все пак сме независими, той защитавал нашата независимост Вече не сме независими, ние също сме страна агресор. И знаете ли, това е много срамно и страшно.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Физическите характеристики на актьорите налагат определени промени. Шон Конъри е висок 190 см. Дъстин Хофман не е.“

Сидни Лъмет , американски режисьор, роден на 25 юни преди 98 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си

Роман за вкуса на петмеза от детството

 

"Петмез“ е метафора не само на детството, но и на човешкия живот

Детската игра – първите житейски роли

 

Така както детето, детството, е най-близо да несъзнаваното, така и психоаналитичният прочит на литературата за деца отговаря на иманентно присъщото несъзнавано в природата на тази литература.