Фанатичните хора не могат да изпитват радост. Затова хуморът е добра рецепта против терора, казва в интервю за Deutschlandradio Kultur писателят Салман Рушди – човекът, осъден на смърт от иранския религиозен режим, от години живеещ инкогнито и сменящ непрекъснато адреса си. Беглецът от ислямския тероризъм не спира да говори за свобода и за игнориране на религията от съвременния живот.  Последната му книга „Две години, осем месеца и 28 нощи” още не е излязла на български език. Мнозина я определят като комична – тя е сборник от древни арабски приказки, насочени към съвремието. 

Представяме ви интервюто със съкращения. 

--------------------------------

Как преживяхте терористичните атаки в Париж и какво означават те за вас? Отдавна самият вие живеете при повишени мерки за сигурност? Ще трябва ли да ги засилите?

- Отдавна живея при екстремни мерки за сигурност, не само през последните 16 години. На 11 септември 2011 г. живеех в Ню Йорк и видях как градът първо беше силно травматизиран, много изплашен и как всеки човек с по-тъмна кожа предизвикваше ужас у хората, дори да не беше арабин. 

Това обаче не трая дълго - след няколко седмици наюйоркчани заживяха обичайния си живот. Беше много впечатляващо. Мисля обаче, че парижани показаха още по-голяма смелост, защото не пожелаха да си променят начина на живот и Париж продължава да си е Париж. 

Каква според вас е целта на терористите? Откъде идва тази омраза към западния начин на живот? 

- Те не понасят това, че някой изпитва удоволствие, че културата радва хората. Какво направиха талибаните, когато завзеха властта? Първо забраниха музиката, затвориха кината и театрите. Не можеха да понесат, че някой изпитва наслада.

Да не би най-добрият начин за защита да е да не се взимат на сериозно терористите, да се игнорират, да не им се оставя пространство, да се демонстрира спокойствие?

- Това, което нормалните хора могат да направят, е да запазят спокойствие, да се надсмеят на терористите и да продължат да си живеят. Държавите трябва да реагират малко по-различно и да посрещнат атаките подобаващо. За нас обаче е важно да им кажем: Вървете по дяволите, ислямисти!

Вярвате ли в чудеса?

- Не съвсем. Вярвам във всекидневните малки чудеса – да се влюбиш, да имаш деца, да съпреживееш изкуството. 

Във вашия последен роман се случват изумителни чудеса – хора, които ходят по въздуха, деца, които разкриват корупция… Защо, след като не вярвате в чудеса?

- Това е именно изкуството на фикцията – да се случват неща, които не са истински, и да рефлектират върху други неща, които са истински. Приказките са най-старата форма на литература. Аз само се опитвам да им дам съвременна форма. Все едно дали става дума за западни или източни приказки и митове, за 1001 нощ или братя Грим – завладяващо е да наблюдаваш как човекът се изправя срещу изпитания и как се справя с тях. Затова тези приказки все още са толкова обичани. Как се справя човек със страховете си – това е същността им. Темите в романа ми са добро и лошо, рационално и ирационално, толерантност и фанатизъм. Те са универсални.

Как става така, че хората, които причиняват зло, винаги се позовават на Господ? Това не говори ли лошо за самия Бог?

- Не съм голям фен на Господ. Такива ужасни неща се случват в негово име, че не може да не се запиташ - що за персона е това. Светът би бил едно по-добро място без богове. За жалост това едва ли ще се случи в обозримо време. 

В романа ви се разказва за философа Ибн Рушд – последовател на Аристотел. Да не ви е роднина?

- Баща ми го харесваше много и измени малко фамилията ни. Идеята на сюжета беше да събера един човек на духа с принцеса от приказките. Получи се като в картината на Гоя „Сънят на разума ражда чудовища”. 

В „1001 нощ” Шехеразада разказва, за да си спаси живота. При вас е обратното – Ибн Рушд казва на любимата си: Ако всичко, което ти разказвам, се разчуе, ще бъда убит. Защо въпреки това разказва още?

- Тираните със сигурност изпитват страх от истории с фабула. Деспотите искат да контролират всичко, също и приказките. В това е силата на литературата – тя задава въпроси и така разказвачът автоматично става враг на всяка диктатура и фанатизъм. Тя не подлежи на контрол. 

Може ли литературата да промени света, да го направи по-добър?

- Честно казано, не вярвам в това. Сигурно има една-две книги, които са променили света наистина. Например „Чичо Томовата колиба” – тя толкова силно е поставила въпроса за робството в САЩ, че Ейбрахам Линкълн казал на Хариет Бичър Стоу, когато се срещнали: „Значи вие сте тази малка жена, която предизвика голямата война!”.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Ако искаш мъжете да са добри с теб, трябва да се държиш отвратително с тях; отнасяш ли се както трябва, те ще те накарат да си платиш за това.” 

Съмърсет Моъм, английски писател, роден на 25 януари преди 148 години

Анкета

Ходите ли на културни събития, откакто се изисква сертификат?

Да - 27.6%
Не - 65.5%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Страсти и стълкновения за четвъртата „Матрица“

Защото, нека не се залъгваме – това си е поп културен феномен, съизмерим със „Звездни войни“ и „Терминатор“ и всеки, пък бил и негов създател, дръзнал да прави продължение след две десетилетия, неизбежно ще трябва да приеме пороя от противоречиви мнения и оценки, които ще го съпътстват. Анализ на Борислав Гърдев

Симетрията и нейното нарушаване

 

Наред с всемирните въпроси, които поставя и които „никой век не разреши“, поезията на Михаил Иванов е и много земна и всекидневна.

Немерената реч на Георги Борисов

 

 Силвия Чолева за  "Откаченият вагон" биографичната книга на поета и издател