БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Отдавна не бях гледал толкова чувствен, нежен, топъл  и човешки филм, дошъл отвъд океана. Чак не е за вярване! Не че американците не правят подобни творби. Създават и всяка година поне два от тях печелят авторитетни награди. В по-ново време се сещам за „Обикновени хора“ (1980), „Време за нежност“(1983), „Хана и нейните сестри“ (1986), „Рейнмън“ (1988), „Колкото – толкова“ (1997), „Кечистът“ (2008)…

Но „Манчестър до морето“ на сценарист-режисьора Кенет Лонърган е от най-едките представители на реколтата, тъй като разказва за преживелиците на един аутсайдер и пълен лузър – Лий Чандлър.

Кечистът Ранди Робинсън на Мики Рурк поне имаше шанс да излезе отново на ринга и да докаже какво умее, Лий може да мечтае само да поправя канализационни тръби, да изхвърля боклук, да слуша оплакванията и прищевките на наемателите, да се вре в малка стая в иначе тежкарския Бостън и вечер усамотено да се налива с бира в близкия бар.

Знам възможностите на Кейси Афлек още от времето на „Жертва на спасение“ и „Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Том Форд“ и смятам, че постановчикът е направил безпогрешен избор с поканата му. Няма друг актьор – и в американското кино – който може така убедително  и достоверно да играе малкия, смачкан от живота човек без право на втори шанс.

Да мълчи, да кима разсеяно с кахърен поглед, да прецежда с мъка думите и всичко това да е правдиво и житейски точно, без да затъва в блатото на мелодраматизма. Самата история не е уникална, нито пък предлага някакви големи възможности.

Тя е семпла и протяжна в добрия смисъл на думата, регистрираща „нещата от живота“, с които се сблъсква Лий, след като разбира, че брат му Джо – Кайл Чандлър е починал и той трябва да се грижи като настойник за сина му, 16 – годишният Патрик – Лукас Хаджис.

Взаимоотношенията им са меко казано проблемни.

Лий е затворен, необщителен, с консервативен поглед върху живота и финансите, свикнал да се простира според възможностите си.

Като типичен тийнейджър Патрик обича купоните, момичетата, хокея, свири на бас - китара в приятелска група, търси своето място под слънцето, не непременно американската мечта.

Лий полага похвални усилия да се сближи с младежа, търпи интимните му похождения, дава  с охота пари за сладолед и храна, но разбира, че не може да поеме отговорност за следващите пет години, когато Патрик ще стане пълнолетен.

Намира начин да прехвърли попечителството върху младия човек и когато всички очакваме, че ще се измъкне към Бостън като последния окаян страхливец, се решава на благородна постъпка – продава оръжейната си колекция, за да осигури средства за ремонта на семейната яхта“ Клаудия Мери“, която може да бъде в помощ на Патрик и дори да му изкарва пари.

Дали това не е стъпката към така очакваното сближение между двамата?

„Манчестър до морето“ е фин и деликатно направен филм.

Режисьорът се старае с разбираем сюжет да проникне в човешката душа и да покаже какви тревоги и комплекси мъчат обикновения янки от провинцията, извън познатите дестинации Ню Йорк, Вашингтон, Лос Анжелис и Чикаго.

Кастингът е направо безупречен.

Освен Кайл Чандлър, претворил ярко и ненатрапчиво брата Джо, ми се ще да отделя специално постигнатото от Лукас Хаджис като Патрик, постарал се да представи достоверен портрет на млад човек, изправил се пред първите си житейски трудности, но бягайки от клишираната ни представа за сексапилни, зализани и безмозъчни тарикати.

Много силна е изявата на Мишел Уилямс като бившата съпруга на Лий  - Ранди. Първоначално тя е вкарана в рамката на отегчена жена, грижеща се за дома и трите си дечица и гонеща в два часа през нощта пияните приятели на Лий, но след преживяната трагедия, когато губи всичко вследствие на нелеп пожар, тя , въпреки че го напуска, отправяйки му най – грубите и грозни упреци, независимо че ражда дете от друг мъж, намира сили в себе си да го спре за малко в градчето на тяхната младост, да му се извини и да  признае през сълзи, че все още го обича.

Тази сцена, изиграна неподражаемо от Кейси Афлек и Мишел Уйлямс , е сред най – трогателните и въздействащите в съвременното кино.Оставя ни без дъх, брилянтно представяйки ни скъпоценен артистичен къс.

И все пак – има нещо, което разваля общото усещане за магия.

Много исках „Манчестър до морето“ да е така очаквания нов шедьовър след „Бърдмен“ (2014) на Алесандро Гонсалес  Иняриту.

Бучката катран в кацата с меда се оказва нескопосния монтаж на Дженифър Лейм.

Явно Лонърган е държал на нелинейния разказ, но е било необходимо да акцентира по-отчетливо на ретроспекциите, та те да се откроят осезаемо, а не примерно трагедията в семейство Чандлър да се представя постфактум като разпит на Лий, от който разбираме, че причината за непоправимата загуба, е човешка грешка по невнимание.

Вместо грабващо паралелно въведение, в което провалът в личния живот на Лий Чандлър да контрастира на скучното му настоящо битие, ние дълго сме в неведение за странното му поведение и необщителност – аз дори го помислих за психопат и докато Лонърган ни занимава с битовите подробности около погребението на Джо и фиксира първите искри между Патрик и Лий, някак мимоходом и между другото узнаваме причината за темерутщината на иначе привлекателния Лий Чандлър.

Добавям още нещо на финала – „Манчестър до морето“ е силен и ярък спектакъл, но изисква специална нагласа и особени сетива. Той не е динамичен екшън, приключенска приказка, нито глуповата комедия тип „Ергенско парти“.

Аз лично се въоръжих с търпение, заради очакваното удоволствие, което Кейси Афлек наистина ми достави със своята интерпретация.

Тези зрители, които очакват престрелки, автомобилни гонки, преследване на лошия и мечтан круиз сред екзотични дестинации, е по-добре да го пропуснат.

Защото е неприятно, точно когато си се настроил да гледаш нещо качествено и различно от предлагания поток бози, на десетата минута съседът ти вдясно да започне да мърмори в тъмното като ограбен поп : „Егати тъпотията, как можах да се излъжа и да си дам парите за нея!“

 „Манчестър до морето“, 2016, 136 мин., сц. и реж.Кенет Лонърген, разпространение „Амазон студио“

 Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Щастието е като пеперуда. Ако я преследваме, винаги е извън обсега ни, но ако седнем тихо, може да кацне върху нас.”

Натаниел Хоторн, американски писател, роден на 4 юли преди 218 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си

Роман за вкуса на петмеза от детството

 

"Петмез“ е метафора не само на детството, но и на човешкия живот