КАЛИНА НИКОЛОВА, "Литературен вестник"

Поводът за този текст е най-новият филм на Жан-Люк Годар „Сценарии“ (Scénarios), чиято премиера се случи две години след смъртта на режисьора, в Кан тази пролет. По време на френския фестивал освен 18-минутния „Сценарии“ бе показан и придружаващият го 34-минутен документален проект за създаването му, който, подобно на филмите от последните години на режисьора, също е направен в колажен стил. Все още не знаем нищо за този най-нов негов проект, освен че Годар завършва работата си по него ден преди смъртта си и гледането на филма сега, след смъртта на режисьора, ще е някак сюрреално преживяване, като послание от отвъдното.

 След „Книга на образите” (Le Livre d’image), авангардния филм на режисьора от 2018 г., посмъртното творчество на Годар е разпръснато в множество проекти и инсталации. Това беше водещият принцип на изложбата “Éloge de l’image” – визуално и звуково пътешествие, организирано, също като „Сценарии”, от  най-близките му сътрудници Фабрис Араньо и Жан-Пол Батаджия през 2023 г., в което част от филмографията на режисьора беше прожектирана из стаите на “Ménagerie de Verre” в Париж. Преди четири години лабиринтната инсталация, която съпътстваше представянето на „Книга на образите” (2018), по подобен начин предложи фрагментиран показ на филма в пространствата и коридорите на Théâtre Nanterre-Amandiers.

Но кой беше Жан-Люк Годар? Режисьор от швейцарски и френски произход, той е може би най-емблематичната фигура на съвременното европейско кино; артист, който „мислеше с ръцете си“, ако цитираме идеята, която е в основата на филма му „Книга на образите“ и стигнем до „Сценарии” – последната глава от една Дантесова филмография, разделена на няколко периода – френската Нова вълна, годините под влиянието на Дзига Вертов, завръщането към игралното кино през 80-те години, периодът на проекта „История (и) на киното” (Histoire(s) du cinéma), съставен от 8 части, до последните години, когато на 80-годишна възраст той продължаваше да изследва възможностите на киното (Adieu au langage, Les Trois désastres).

 След смъртта си през октомври 2022 г. Годар оставя след себе си голям брой незавършени творби – фотографии, разпечатки на откъси от текстове и други ръкописи, подписани от самия режисьор. Това сценарно измерение изглежда е най-характерната черта на най-новите му творби.  Годар винаги е отделял особено внимание на думите във филмите си, използвайки изобретателни, ярко оцветени надписи. Подобни примери има във филмите му Pierrot le fou, Made in USA или дръзкият Arial шрифт на Film Socialisme и др. През последните години той разглежда кадъра като страница на ръкописен текст, създавайки своеобразни филмови есета.

Най-новият проект на режисьора ни дава повод да погледнем назад към разнообразните практики във филмографията му, белязана най-вече от постоянната игра между слово и образ. Проектът Histoire(s) du cinéma бележи решителен обрат в това отношение, в което Годар покрива видеоархивите с безброй епиграфи. Режисьорът никога не е противопоставял или предпочитал образа пред текста, напротив, той винаги работи наравно с двете.

Дори снимките, които е правил с мобилния си телефон, са осеяни с малки цитати, рисувани с пръст директно върху екрана. Естетическите практики в киното на Годар се преплитат неразличимо, превръщайки филмите му в едно истинско пластично изкуство. Докато чакаме „Сценарии“ да излезе по кината, чието заглавие препраща именно към тази двойна (визуална и текстова) природа на филмите му, може би трябва да приемем буквално заглавието Le livre d’image („Книга на образите”), защото в творбите на Годар текстът се превръща в образ.

 „Да, обичам да използвам думи. Вземете за пример някоя дума, която и да е било дума. Погледнеш ли я, тя губи значението си и я виждаш като нарисуван предмет. Харесва ми да имам и двете едновременно.“  (Жан-Люк Годар)

Освен страстта си към книгата като обект Годар поставя текста в центъра на творчеството си. Той приема оформлението на кадрите във филмите си като страница на книга и на екрана често присъстват фрагментирани текстове; букви – подредени, оцветени, хаотично позиционирани в кадъра; думи, лишени от своето значение, за да може зрителят да им придаде друг смисъл.

Ако обобщаването на стила на Жан-Люк Годар е трудна задача, то е преди всичко защото неговото творчество има различни разновидности. Някои ще предпочетат по-„достъпните“ му филми от 60-те години, докато други ще възхвалят радикализма на по-късните му творби, в които подходът му към монтажа става все по-изобилстващ от синкопи, експлозии и различни резки движения. Изобилието от препратки, в което е потопено киното на Годар, може да изглежда на пръв поглед плашещо за човек, който за първи път прави опит да проникне в неговия лабиринт. От друга страна, във филмите му често се повтарят едни и същи цитати, картини. Намираме мигриращи от един в друг филм фигури, които заедно оформят един малък въображаем годаровски микрокосмос.

 Премиерите на негови визуални творби, които се случват постмортем през последните две години, биха могли да отворят и една друга врата на размисъл и асоциация: в естетиката на Годар, дори и в „по-лежерните” филми от първите години, често се крие един мрачен подтекст. Всеки образ сякаш стои на ръба на пропаст, като пред прага на смъртта, тъй като може във всеки момент да бъде погълнат от рязък jump cut на монтажа или внезапна поява на черен екран. Във филмите на Годар едновременно съжителстват поезията и изяществото на посланията и бруталността на кинематографичната форма. А Годар монтира рязко и понякога безкомпромисно. В корпуса от мотиви, образи и звуци, на които се основава парадоксалният жест на Годар, едновременно творчески и разрушителен, има едно лице, едно тяло и един глас, което е послужило като основа за много експерименти: и то е това на самия Годар, който снима, режисира и после монтира (реже от) себе си. Тази специфика на филмите му от последните години, в традицията на автопортрета, го превръща в един свръхавтор, който винаги е на преден план, поставяйки го сред режисьорите, които, режисирайки себе си, са се превърнали и в свои зрители.

 „История(и) на киното” е нещо като континент на киното, свят сам по себе си, опустошен от пламъци. В сърцето на този свят стои един гол крал: самият Годар, епицентърът на организираната от него (де)конструкция. Годар монтира както между сцените, така и в самите сцени: пред рафта с книги режисьорът се върти от една книга на друга, като движенията му съвпадат с тези на разпръснатите цитати от кинематографични, литературни, живописни, фотографски и музикални произведения. Тези различни ефекти спомагат за превръщането на Годар във фигура като всяка друга, т.е. фигура, която може да бъде разкъсана, запалена, фигура, която може да бъде обезобразена.

Той се появява в „История(и) на киното“ и под формата на снимки, но също и в поредица, в която е интервюиран от Серж Дане. Камерата го заснема така, както Годар често заснема актьорите си: в близък план, като горната част на кадъра свърша на нивото на очите му, а профилът му се слива с екрана на телевизор, което изглежда като вид сливане между човек и машина. И в този смисъл той вижда себе си преди всичко като пластичен образ, а филмите му са неговото поле, неговото платно, по което рисува, пише, изрязва и върху и с което никога не престана да експериментира.

  • IN MEMORIAM

    Европеецът Пламен Асенов

     Негова е поредицата „Великите европейци“, излязла в книги, излъчвана по радио „Пловдив“ и публикувана на сайта на „Свободна Европа"

     
  • ПОЗИЦИЯ

    ВУЛКАНизациии

     Коментар на Митко Новков по повод скандала с наградата за роман на годината, която се връчва от фонд "13 века България"

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Приближаване до Кръстю Лафазанов

    Той не става зъболекар, въпреки че е приет първоначално стоматология, но прави ярки, запомнящи се и незабравими роли в стойностни тв спектакли.

„На 20 години, когато още нищо не знаех за живота, Кафка ми вдъхна желание да пиша, показа ми, че няма нужда да знам имената на нещата и механизмите на света, за да излея чувствата си върху хартия.“

Иън Макюън, английски писател, роден на 21 юни преди 76 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости…