ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
В началото на юни 1832 г. на приемните изпити в Миланската консерватория се явява Джузепе Верди от село Ронколе, близо до градчето Бусето, в областта Парма. Той носи препоръчително писмо от своя учител – църковния органист Франческо Лавиня, както и първите си композиторски опити, създадени като помощник-органист в църквата в Бусето. Младият музикант е едва на осемнайсет години, но творбите му вече подсказват необикновена дарба – способността да създава запомнящи се, живи мелодии. Въпреки това преподавателите не оценяват таланта му и той не е приет – поради „липса на талант“ и „неподготвеност“. Иронично, днес консерваторията в Милано с гордост носи името „Джузепе Верди“.
В началото на своята кариера Верди създава две опери – „Оберто, граф ди Сан Бонифачо“ (1839) и „Мнимият Станислав“, или „Един ден царуване“ (1840), които не постигат успех. В този труден период той преживява тежки лични загуби – умират двете му деца, както и съпругата му Маргерита. Съкрушен, композиторът е на прага да се откаже от операта. Тогава библейската история за цар Навуходоносор го вдъхновява за нова творба.
Премиерата на „Набуко“ в Ла Скала се превръща в триумф. Макар сюжетът да е древен и сложен, неговото послание е ясно: поробените търсят свобода. В контекста на тогавашна Италия това се възприема като алегория на борбата срещу чуждото владичество. Хорът на евреите „Va, pensiero“ („Лети, мисъл, на златни криле“) се превръща в символ на националния стремеж към освобождение.
С творчеството си Верди се отдалечава от традицията на белкантото, представена от композитори като Джоакино Росини, Винченцо Белини, Гаетано Доницети и Саверио Меркаданте. Вместо виртуозни арии за демонстрация на певческо майсторство, той създава дълбоко драматична музика, тясно свързана с действието и характерите. Мелодиите му, вдъхновени от италианския фолклор, звучат широко, въздействащо и често патриотично. Неслучайно съвременниците му го наричат „маестро на италианската революция“, а името му се нарежда до тези на Джузепе Мацини, Камило Кавур и Джузепе Гарибалди като символ на Рисорджименто.
След ранния си „революционен“ период („Набуко“, „Атила“, „Ломбардци в Първия кръстоносен поход“) Верди задълбочава своя стил. Той създава знаменитата триада „Риголето“, „Трубадур“ и „Травиата“, в която психологизмът и моралните конфликти излизат на преден план. Тези произведения и до днес са неизменна част от репертоара на оперните театри по света.
В по-късните си творби като „Дон Карлос“, „Симон Боканегра“ и „Аида“ композиторът търси още по-голям мащаб и драматична дълбочина. В „Отело“, по Уилям Шекспир, той достига върхове на музикалната драма, а ролята на оркестъра става водеща, без да се губи значението на човешкия глас. Последната му опера – „Фалстаф“, също по Шекспир, е блестящо доказателство за неговото майсторство и чувство за хумор, създадена, когато композиторът е вече на 80 години.
Творчеството на Верди има силно присъствие и в България. Макар операта да навлиза сравнително късно поради историческите обстоятелства, още през 1891 г. Столичната драматическо-оперна дружба поставя „Трубадур“, а скоро след това и „Травиата“. Оттогава до днес произведенията му неизменно присъстват на българската сцена и са свързани с едни от най-големите постижения на националното ни музикално изкуство.
„Аида“, постановка на Софийската народна опера, 25.09.1925 г. Диригент Ю. Померанцев, реж. Христо Попов, участват: Мара Фратева, Иван Вульпе, Стефан Македонски, Стефан Савов и Констанца Кирова.
