МАНОЛ ПЕЙКОВ, "Фейсбук"
Вчера присъствах на откриването на българския щанд на Франкфуртския панаир на книгата – най-голямото и най-важно книжно изложение в света.
На откриването присъстваха вицепрезидента на България Илиана Йотова и заместник министъра на културата Весела Кондакова.
Хубаво е, че след толкова години отявлено пренебрежение, представянето на страната ни на този важен форум е зачетено по подобаващ начин от държавните институции.
За жалост, обаче, що се отнася до съществените, до същностните неща, България е все така безднадеждно откъсната от останалия свят в областта на книгоиздаването.
България продължава да не е официален член на Световната асоциация на книгоиздателите.
Планирането на българското участие на ключовите световни изложения е с хоризонт от няколко седмици (вместо от няколко години – както е редно), а финансирането все така се появява (или не) в последния възможен момент, отвъд всякакви разумни срокове.
Националният център за книгата е с неясна и несигурна уредба, и – което е по-лошо – с неясен и несигурен бюджет. Никой не знае дали ще има финансиране за следващия проект, следващия месец, следващата година. Което е, меко казано, несериозно и неподобаващо на страна, уважаваща своите постижения, своите личности и традиции.
Вследствие на това, България продължава да бъде единствената държава в Европа, която не подкрепя по адекватен начин преводите на свои автори на чужди езици.
Отчасти като резултат от последното, в България на практика не съществуват действащи литературни агентства, които да се грижат за популяризирането на българската литература зад граница.
Което пък води до факта, че в повечето европейски страни към специалността "българистика" няма почти никакъв интерес, поради което много от съществуващите програми или факултети по български език и литература са вече закрити или са пред закриване.
С оглед на горното, едва ли е изненада, че България няма литературни преводачи на много от основните европейски езици – а там, където ги има, те са не повече от един или двама.
Разсичането на този Гордиев възел от нежелание, неангажираност, незаинтересованост, нищоправене и нямане не може да се случи без адекватен ангажимент, без отговорно и последователно отношение от страна на държавата и нейните институции.
Без осъзнаването, че културата е онова лепило, което ни превръща в общност със споделени ценности, вярвания, надежди и идеали.
Без разбирането, че литературата е меката сила на една нация.
И че всеки лев, инвестиран в нея, е инвестиция в бъдещето.
