МАНОЛ ПЕЙКОВ, "Фейсбук"

Вчера присъствах на откриването на българския щанд на Франкфуртския панаир на книгата – най-голямото и най-важно книжно изложение в света.

На откриването присъстваха вицепрезидента на България Илиана Йотова и заместник министъра на културата Весела Кондакова. 

Хубаво е, че след толкова години отявлено пренебрежение, представянето на страната ни на този важен форум е зачетено по подобаващ начин от държавните институции.

За жалост, обаче, що се отнася до съществените, до същностните неща, България е все така безднадеждно откъсната от останалия свят в областта на книгоиздаването.

България продължава да не е официален член на Световната асоциация на книгоиздателите.

Планирането на българското участие на ключовите световни изложения е с хоризонт от няколко седмици (вместо от няколко години – както е редно), а финансирането все така се появява (или не) в последния възможен момент, отвъд всякакви разумни срокове.

Националният център за книгата е с неясна и несигурна уредба, и – което е по-лошо – с неясен и несигурен бюджет. Никой не знае дали ще има финансиране за следващия проект, следващия месец, следващата година. Което е, меко казано, несериозно и неподобаващо на страна, уважаваща своите постижения, своите личности и традиции.

Вследствие на това, България продължава да бъде единствената държава в Европа, която не подкрепя по адекватен начин преводите на свои автори на чужди езици.

Отчасти като резултат от последното, в България на практика не съществуват действащи литературни агентства, които да се грижат за популяризирането на българската литература зад граница.

Което пък води до факта, че в повечето европейски страни към специалността "българистика" няма почти никакъв интерес, поради което много от съществуващите програми или факултети по български език и литература са вече закрити или са пред закриване.

С оглед на горното, едва ли е изненада, че България няма литературни преводачи на много от основните европейски езици – а там, където ги има, те са не повече от един или двама.

Разсичането на този Гордиев възел от нежелание, неангажираност, незаинтересованост, нищоправене и нямане не може да се случи без адекватен ангажимент, без отговорно и последователно отношение от страна на държавата и нейните институции.

Без осъзнаването, че културата е онова лепило, което ни превръща в общност със споделени ценности, вярвания, надежди и идеали. 

Без разбирането, че литературата е меката сила на една нация. 

И че всеки лев, инвестиран в нея, е инвестиция в бъдещето.

  • ДЕБЮТ

    „Вяра на баба Вера“ – книга за всяка баба и внучка

    Симпатичната история е разказана от Вяра Георгиева, която дебютира в жанра. Своя дебют като илюстратор на детска книга прави и художничката Габриела Петкова, която печели първия по рода си конкурс, организиран от издателството.

  • СЛЕДИТЕ ОСТАВАТ

    „Оръжията и човекът“, Анна Каменова и… фактите

    „Който бе чел и който не бе чел пиесата измежду тези синковци, разпространяваше заблудата, че Шоу написал тази пиеса само защото мразел българите… Но никой от тях не бе прочел предговора и не бе забелязал, че Шоу говори с топло чувство за „храбра малка България“, която без да насърчава милитаризма, може да бъде героична.“

„Този, който убива човек, убива разумно същество, което е по подобие на Бог, но този, който унищожава добра книга, убива самия разум.“

Джон Милтън, английски поет и публицист, роден на 9 декември преди 416 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Въпроси откъм сянката

 

Всеки компромис със съвестта и морала се заплаща – това е внушението на „Светлина и сянка“ на Даниел Келман... 

Алчност и нещастие

„Котка върху горещ ламаринен покрив“ в Театър „София“ е не режисьорски, а актьорски театър. Истински актьорски театър без кълчения, мечкарщини, грубиянщини, а фин, изискан, пестелив. Толкова пестелив, че стига до изящество, до на майсенския порцелан изяществото…

Размисли след гледането на втория „Гладиатор“

 

Филмът е силен, ярък и стойностен. Задължителен за гледане и запазване в личната колекция.