SKIF препубликува от "Портал Култура" отвореното писмо на Лев Додин - световноизвестният руски режисьор и художествен ръководител на Театъра на Европа "Малък драматичен театър" по повод войната в Украйна. Писмото е написано на 28 февруари - 4 дни след като армията на Путин започна престъпното си нападение, и е публикувано в списание "Театр". Преводът от руски е на Димитрина Чернева.
-------
Да кажа, че съм "потресен", означава да не кажа нищо. За мен, дете на Великата отечествена война, беше невъзможно да си представя дори в кошмарите си как руски ракети, насочени към украински градове и села, вкарват киевчани в бомбоубежищата, принуждават ги да бягат от страната си. Като деца разигравахме отбраната на Москва, Сталинград, Ленинград, Киев. Не можем дори да си представим, че днес Киев се отбранява или се предава на руски войници и офицери. Мозъкът сякаш се слепва с черепа и отказва да вижда, да чува, да рисува подобни картини.
Последните две години на всеобща епидемия трябваше да ни напомнят, на всички нас, които живеем от всички страни на всевъзможните граници, колко крехък и уязвим е човешкият живот, как светът може да се срине за една минута, когато губим любими хора. Не ни напомниха. В тези дни се руши светът на тези, чиито близки умират, руши се светът и на онези, които убиват нечии близки.
Милосърдието, състраданието, съпричастността не се подчиняват на волята на държавите и на политиците. Невъзможно е да диктувате на хората кога и за кого да се страхуват, кога и на кого да съчувстват. Досега нито една държава не се е научила да управлява чувствата на хората. Мисията на изкуството и културата винаги е била и е, особено след всички ужаси на ХХ век, да научи човека да възприема чуждата болка като своя, да разбере, че нито една идея, дори най-великата и най-прекрасната, не струва колкото човешкия живот. Сега вече можем да кажем: с тази мисия културата и изкуството отново не се справиха.
Аз съм на 77 години, не ми е трудно да си представя какво ще се случи оттук нататък, навсякъде и повсеместно: разделение на прави и неправи, търсене на вътрешни врагове, търсене на външни врагове, опити за моделиране на миналото, примирение с настоящето, пренаписване на бъдещето. Всичко това вече беше през ХХ век.
В тези дни доживяхме да видим бъдещето. Именно тези дни започна XXI век. Всички ние заедно позволихме този век да започне. Да започне такъв, какъвто започна. Настъпилият XXI век се оказа по-страшен от ХХ век. Какво ни остава да направим? Да се молим, да се покайваме, да се надяваме, да умоляваме, да настояваме, да протестираме, да се уповаваме? Вероятно всичко, което не сме правили досега: да обичаме другия, да прощаваме на другия, както прощаваме на себе си, да не вярваме на Злото и да не приемаме Злото за Добро.
Аз съм на 77 години, загубил съм в живота си твърде много хора, които обичах. Сега, когато над главите ни вместо гълъбите на мира летят ракети на омразата и смъртта, мога да кажа само едно: спрете!
Организмът на човечеството не се лекува с хирургически операции. При всяка оперативна намеса изтича кръвта на този, когото оперират, а опериращият се заразява с нелечим сепсис. Спрете хирургическата намеса. Поставете бинт върху раните. Нека направим невъзможното: нека направим XXI век такъв, какъвто мечтаехме да бъде, а не такъв, какъвто го направихме. Правя единственото, което мога: умолявам ви, спрете! Спрете.
Умолявам ви!
