ЕМИЛИЯ ДВОРЯНОВА, "ФЕЙСБУК"

"Преди години в кооперацията ни се настани семейство от Ирак. Мъжът преподаваше арабски в училището с изучаване на арабски в Красно село. Много мили хора, много любезни. Когато дойдоха, имаха три деца миналата година, когато напуснаха, имаха шест. Когато се роди последното (вероятно засега) дете, попитах майката момче или момиче е. Пътувахме в асансьора, бебето беше около месец. Никога няма да забравя изражението й на срам, когато каза "момиче е". При пристигането си майката беше удивително красива, въпреки плътното забулване, лицето все пак ясно се очертава. Никога не излизаше сама, винаги придружена от мъжа си, а ако е с някое от бебетата, я придружаваше някой от големите синове. Единственото й "самостойно" преживяване беше градинката пред блока, но много рядко, когато извеждаше децата да играят на катерушките. Голямата й дъщеря беше забулена, когато стана на около шест годинки, също прекрасно дете. Сега учи в НБУ, предполагам, че ще учи докато я омъжат. Срещам я по коридорите. 

Защо разказвам това? Защото мисля, че е издевателство над женската ми природа, някой да ми вменява потребност да обичам исляма като идеология и да съм толерантна вътрешно към него. Може би трябва да се преструвам? Не, аз съм ислюмофоб и смятам, че ислямът е точно толкова страшен, колкото е страшен фашизмът. Той ме ОТРИЧА. Лично и индивидуално като човек. Няма как да го харесвам, няма как да съм толерантна към подобна идеология. Надявах се да остане някъде далече от мене, но нещата се променят. Ако някой мисли, че това е "ксенофобия", така да бъде. От мъже не приемам "обвинението". Няма как да заобичам една идеология, която се стреми да ме превърне в жертва. Лично мен, защото съм жена. Не приемам исляма за религия, защото тя е единствено Закон, при това мракобесен. Приликата с религията е само "случайна".

Съвсем друго обаче са хората-мюсюлмани, които срещам, какъвто беше случаят с тази жена от кооперацията ни. Изпитвах почти "нежно" чувство към нея, подбудено от състрадание. Изпитвам го към всяка жена, опакована, но не по Христо Явашев, а от един жесток към всичко женско културен стереотип. Всъщност изпитвам състрадание към всеки човек, но това не може да ме накара да заобичам възгледите му.

Моля мулти-културните ми приятели да ме простят, но това ме ужасява. Ужасявайки ме, няма как да съм причастна към политика, която настоява "моят" континент, "моята" страна, да бъде осеяна с тези "фигури". 

Съзнателно не намесвам християнството тук, то е друга тема. Ще изразя само едно подозрение, което ме мъчи: всяко смешение е или от лукавия, или Божие наказание. Наказанията трябва да приемаме, с лукавия - да се борим."

ЕМИЛИЯ ДВОРЯНОВА е писателка, романът й "При входа на морето" тази година получи наградата на фонд "13 века България". Директор е на магистърска програма в НБУ. Преподава Естетическа същност на християнството, Творческо писане, Разказът — кратки повествователни форми, Романът — история и техника на създаване, Словото и неговите изкуства. Първото ѝ произведение е монографията „Естетическата същност на християнството“, публикувана през 1992 г.