ВИКТОР ЕРОФЕЕВ, DW
В Съветския съюз циркулираха, разбира се, ужасни митове и легенди, но в очите на Запада съветският войник десетилетия наред си остана увенчан с ореола на освободител от фашизма. Преломният момент във Втората световна война, битката край Сталинград, окрили цяла Европа. Не случайно в Париж и до ден-днешен съществува площад на име „Сталинград", а в Брюксел – цял булевард със същото име.
Пострада образът на руския войник освободител
В Русия около паметта за победоносната война възникна цяло направление на патриотическата мисъл, което ставаше все по-могъщо в хода на годините и възприемаше като тежко оскърбление всяко умишлено или неволно омаловажаване на военната тема. Либерални писатели като Владимов и Копелев се опитваха да оспорват чистите помисли както на съветския режим, така и на неговата армия, но в крайна сметка винаги побеждаваше симпатичният войник Василий Тьоркин на Александър Твардовски – нищо, че мнозина го смятат за чиста измишльотина.
На вътрешния пазар в Русия образ като този на Тьоркин се съхранява за вечни времена, независимо от историческите промени. Но за Европа образът на великия руски войник вече е тежко помрачен: подвигът на войника освободител беше окончателно зачеркнат след нахлуването в Украйна. Че Западът реагира така – това е разбираемо. Кремъл обаче никога няма да му го прости – нищо, че в същото време изпраща същия този презрян Запад на бунището на историята.
Оцелял в Бухенвалд, убит в Харков
Сега Мемориалният фонд „Бухенвалд" в Германия реши да не кани представители на Русия и Беларус на традиционното отбелязване на годишнината от освобождаването на лагеристите на 10 април. Вместо държавни чиновници от двете държави, ръководството на Мемориалния фонд покани представители на гражданските общества. Поводи да не се канят държавни представители се бяха насъбрали предостатъчно в хода на военните действия в Украйна, но чашата преля със смъртта на един от последните оцелели от концлагера в Бухенвалд – 96-годишния Борис Романченко, който беше убит от снаряд в жилището си в Харков на 21 март. По думите на внучката му, той буквално е изгорял след попадението на снаряд в дома му – край леглото останали само костите му. Около тази трагедия се вдигна много шум. Руските коментатори твърдяха, че причина за нея е кръстосания огън на украинските националисти. На руските пропагандисти трябва да им се признае поне едно: последователност. Те винаги приписват всичко на неонацистките пориви на противника. Понякога дори възниква впечатлението, че това е най-стабилният елемент от така наречената „военна спецоперация".
За вътрешния пазар в Русия телевизорът се оказва по-силен от църквата. Бившият концлагерист след войната е служил в Съветската армия, бил е комунист – логично би било паметта му да почетат тъкмо руските военни и комунистите. Но не: всичко друго се оказва без значение, когато е ясно кой е врагът. За Кремъл са важни единствено приятелите колаборационисти, каквито в Украйна няма толкова много.
Защо ни мразите?
Борис Романченко не беше убит в Бухенвалд, той загина в Харков. А това поражда естественото желание да сравним някогашните времена със сегашните. Прокълнатата от Кремъл Европа занапред вече няма да се прекланя пред подвига на Василий Тьоркин. Вместо това, според налудничавото мнение на Кремъл, тя непрекъснато ще си открива нови и нови поводи за русофобия, взирайки се в отлично подправените от самата нея снимки на унищожена руска военна техника и разстреляни мирни граждани. А нашите телезрители вечер след вечер ще гледат на екрана познатите лица на тв-водещите и с биричка в ръка с наслада ще се чудят и маят на невъобразимата омраза, която Западът изпитва към тях: „Защо бе, гадове? Защо толкова ни мразите?"
