СОФИЯ АНДРУХОВИЧ, "Портал Култура" (превод от украински Райна Камберова)
Осъзнавам абсурдността на въпроса си и наистина знам предварително отговора, но все пак питам четиринадесетгодишната си дъщеря Варвара: „Видя ли вече снимки и клипове от Буча?“
Във всички, с които се видях и срещнах онзи ден, след отстъплението на руснаците от Буча, във всички, с които погледите ни се пресякоха, с които дълго седях на една маса, мълчаливо, с наведена глава, разпознавам собственото си отражение: непоносима тежест падна върху всички нас. Тя няма начало и край, не може да погледнеш през нея, не може да я назовеш или да я обгърнеш.
„Видя ли снимки и клипове от Буча?“ – опитвам се да попитам Варвара, но тежестта се отразява дори на гласа ми. Не успявам да разпозная звуковия оттенък, който изтръгвам от себе си с неимоверно усилие.
„Разбира се, че видях“ – отговаря сериозно дъщеря ми, докато се запознавам с внезапната зрялост на очите и лицето й.
Мълчим и тогава отново задавам въпрос, който звучи твърде слабо, защото всичко сега звучи и се възприема твърде слабо: „Зле ли си?“
„Да, зле съм“ – отвърна Варвара сериозно и просто. — Ще съм зле още дълго време.“
Отново мълчим, а Варвара продължава: „Особено една от снимките. Тя е най-лошата. Не знам как ще я карам по-нататък“.
„Може би ще ми разкажеш какво си видяла?“ – питам я аз. Знаех, че ще ми откаже.
Варвара поклати глава в знак на отрицание. „Не мога“ – казва тя. — „Не мога да говоря за това“.
„На мъртъв човек ли е?“
„Да.“
„Дете ли е?“
„Да.“
„Разкажи ми.“
Варвара много добре знае за какво говори: „Невъзможно е“.
„Не трябваше да виждаш тези снимки“ – прошепвам по-скоро риторично.
„Не трябваше да преживявам тази война“ – ми казва Варвара.
Между езика и неговите възможности, с всичките му способности да придава форма и измерения, да оцветява, да заглушава, да закръглява, да изпъква, да опростява и усложнява, да утешава и примирява и това, което се случи и продължава да се случва, което става сега, точно в този момент, с много конкретни живи (те все още бяха живи) хора в толкова много градове и села на Украйна, лежи огромна пропаст.
Думите са бледи, слаби, безпомощни, плоски, негодни. Те остават на повърхността, не предават почти нищо. Те са толкова далеч от тази болка, ужас, страх, писък и миризма, разкъсана кожа, свежа и засъхнала кръв, кръв, смесена с мръсотия, набита под студените вкаменени нокти с изряден маникюр. Думите просто не съществуват толкова безнадеждно дълбоко отвъд границата, където беззащитният човек е измъчван и ги разтяга във времето до много, много безкрайности. Където лишават човек от крехката му човешка същност, превръщат във физиология недостижимите нива на болка и ужас.
Опитите да се даде форма на страданието на загиналите и изтезаваните изглеждат като предателство. Нещастно, слабо омаловажаване на тяхното страдание. Е, какво отразява тази дума „страдание“ пред всеки един бездънен миг, който не прилича с неговата диващина на който и да е друг момент. Тук няма общи знаменатели. Приблизително съизмеримо може да бъде вечното нямо замиране в скръбта и отчаянието, в остротата на съпричастността, отвращението и омразата, в невъзможността дори да се плаче, в забраната за облекчаване на собствената скръб.
Ето как става. Ето как омразата, диващината и безумната деструкция пораждат в отговор омраза, диващина и деструкция. Когато болката по невинните, изтезавани и измъчвани е твърде дълбока, за да бъде облекчена, за да позволи някакво облекчение, защото ако толкова е лесно да приемем загубата на човешки живот, излиза, че той не струва и пет пари и пътят се отваря за нарастване на жестокостта.
Това е още един вид насилие, което руснаците извършват срещу украинците: нарастващото насилие, което не може да не се появи в отговор на страданията на невинни хора. Вътрешни трансформации, които само в редки случаи и частично ще бъдат обратими. Внезапната бодяща зрялост на очите и лицата на нашите деца.
Думите съществуват не да се въвежда ред, не за рационализация и логика в сложността и хаоса. Какви думи ще изберете, за да разберете хората от тази северна страна, за да ги опишете? Как да разберем мотивацията да се причини страдание на няколкогодишно дете – какъв ли ред може да се въведе? С какви интелектуални усилия ще привлечем логика към болните, извратено усърдие да измислят и вършат насилие? Тук идва изкушението да спрете да виждате хора в тях. Те не могат да бъдат като нас – човек не е способен да бъде такъв. Фактът, че те не са хора, поне обяснява нещо: обяснява необяснимото. И също така оправдава новата ни жестокост, която избухна сред болката.
Да видиш в тях хора, да видиш поне някакво, поне хипотетично родство със себе си е твърде трудно и не може да се понесе. Не освобождава ли това конкретните убийци, палачи и изнасилвачи от отговорност, докато се опитваме да се примирим с универсалното знание за провала на човешката природа? Не обезценява ли това отново и отново тези, които крещят, треперят и кървят дни наред, не прави ли живота им маловажен?
Разликата между задълбочаването в опита и теорията става още по-забележима. Всяко, било то и най-точното описание, анализ, най-проверената диагноза поразява със своята празнота, когато не съдържа ядрото на преживяното. Може да се възприеме като друга форма на насилие, като стегната превръзка на отворена, заразена, необработена рана.
Моят приятел Игор е собственик на очарователен хотел в едно карпатско село. От началото на войната хотелът се превърна в безплатен приют за бежанци от войната. Сред тези, които временно са намерили убежище тук, е и 10-годишният Игор от Буча – той чака да излекуват в болницата баща му, майка му и по-голямата му сестричка от огнестрелните рани. В хотелския ресторант сервират борш и картофи с месо на Игор младши. Момчето кима и с висок глас, смеейки се, разказва как танк съборил оградата на къщата им и влязъл в двора им, как тате веднага закарал всички в колата, на която преди това било написано с червена боя „Деца“, как пътували, а отстрани на шосето лежали мъртви хора („може ли още малко хляб?“), как си играел на таблета и губил в играта, защото от експлозията така ги раздрусало („може ли да получа още една порция борш?“), как баща му изтичал от колата, викал нещо за деца, след което започнали да стрелят много силно („и сега има дупка в таблета ми!“), как майка му извикала и паднала напред, а баща му я прегърнал, а сестра ми покрила него, Игор, с тялото си и изведнъж той усетил нещо много горещо и видя, че от врата ѝ тече кръв.
Интонацията, с която момчетата говорят за вълнуващ футболен мач със съученици. Смехът на малък калпазанин. Той говори ли, говори – всички знаем как децата преразказват анимационни филми или видеоигри, а възрастните са замръзнали над чиниите си, обърнали са лица и застиналите си тела към детето, което държи лъжица в ръка и усмивка на уста. По лицата на възрастните текат сълзи. Момчето не ги забелязва. Той говори, смее се и иска десерт.
Раната сама знае как да се почисти. Слабите, неубедителни, бледи думи не са достатъчни, за да разкажат какво ни се случва сега. Толкова много от всичко остава завинаги без отговор, разкъсано, неразбираемо.
Но човекът е много повече от фразеология и думи. Разклатеният мост на езика и сълзите отвеждат над бездната към онази страна, където не всичко би могло да бъде назовано и разбрано. От тази страна просто се появяват сили да издържим непоносимото, да тъжим за изгубените, убитите и осакатените, да се грижим за слабите и да защитаваме човешкото.
София Андрухович (род. 1982) е украинска писателка, преводачка и публицистка. Работи в сп. „Четверг“. Живее в Киев. Дъщеря на писателя Юрий Андрухович, партньорка на поета Андрий Бондар.
