ИРИНА УКИНА, DW

Янина Соколовская е родена в Житомирска област през 1924 година. Семейството й по чудо оцелява по времето на Гладомора през 1932-1933 . "Тогава в Украйна измираха цели семейства от глад", разказва тя за ужасите от онези години.

Преди колективизацията бащата на Янина работел като помощник-горски. Семейството имало собствено стопанство с много животни. "Но всичко се промени, когато започнаха да ги вземат в съветските колхози", разказва тя. "Имахме две крави – взеха ни едната, два прасета – взеха ни едното. Видяха, че имаме много гъски – взеха колкото им трябваха."

Жената ракзаква, че освен добитъка, са взимали и плуговете, и храната. "Ходеха и бодяха с пръчки земята, за да търсят зърно." Всички хора в селото тогава криели зърното. "Едно дървено ведро беше заровено в земята. Намериха го и го отнесоха", спомня си тя.

Янина и днес не е забравила как майка й плачела и ги молела да не взимат последната храна на децата. Отговорът бил: "Застани до стената – ще стрелям". Плашели хората, че онези, които се противят, ще бъдат убити. "Взимаха даже и дрехите", разказва жената. Тя помни и друго – че хората казвали помежду си: "Сталин прави това, това е съветската власт". А после настъпил гладът.

"Смучех кръв от палеца си – толкова гладна бях"

"От палеца си смучех кръв – толкова гладна бях", повтаря Янина и показва пръста на ръката си. Спомените от Гладомора 1932-1933-а не я напускат и днес – 101 години по-късно .

Бащата на Янина много боледувал, "целият беше подут, дори главата и лицето". А майка й се опитвала да намери отнякъде малко храна за семейството. "Имаше една улица, където живееха евреи. Те се нуждаеха от помощ в домакинството и мама ходеше да им помага вечер – след работата в колхоза. В замяна й даваха трици от елда, някоя чинийка с храна или по няколко лъжици брашно", спомня си Янина.

"А децата събираха в гората коприва и черен оман - смилаха ги, печяха питки на печката и ядяха. Пиехме и "брашнянка“, която майка ми вареше. На печката стоеше голяма алуминиева тенджера, майка ми разтваряше вътре няколко лъжици брашно и вареше супа. А понякога сипваше вътре малко елда. Пиеш, пиеш, но въпреки това усещаш глад, толкова силен глад!", спомня си жената.

Разказва, че са се опитвали да правят храна от всичко, което е можело да се намери: "Събирахме жълъди, варяхме ги по няколко пъти, а после ги стривахме в хаванче. Майка ми сипваше тази каша и правеше от нея "питки".

"Цели семейства умираха"

Янина разказва, че по това време измирали цели семейства. "По пет, шест човека в семейство – и всичките умираха, защото нямаше с какво да бъдат спасени", казва тя и си спомня как видяла пет конски талиги да се движат по селската улица, а всяка от тях возела ковчег.

Хората подпухвали от глад и умирали, но семейството на Янина някак оцеляло. Майка й успявала да намери ягоди, различни треви и диви круши в гората и правила от тях отвара, за да храни децата. Жената обаче помни и страшни истории от онова време - как на пазара имало желатин, в който се виждали остатъци от човешки нокти.

"Да се събират житни класове по полето беше забранено – даваха по 7-8 години затвор за един събран житен клас", казва Янина. "Хората копаеха с ръце земята, за да търсят картофи, които са останали неприбрани. И нямаше значение дали са развалени и напълно загнили - събираха ги и печаха от корите на картофите питки." Янина си спомня, че лятно време – когато в гората имало гъби и ягоди, оцелявали по-лесно.

Изселване в Казахстан

През 1936 година цялото семейство на Янина било изселено в Казахстан. "По националност ни смятаха за поляци, а поляците и германците ги изселваха." Както майка й, така и баща й говорели само на украински, но им взели паспортите и им забранили да се връщат в родината. В Казахстан семейството живяло 11 години и половина, докато им разрешили да се върнат обратно.

Семейството се върнало в Украйна, но там отново царял масов глад. "Върнахме се през 1947 година, а в Украйна тогава имаше страшен глад", спомня си жената.

Съселяните ни, които имаха някакви запаси от храна, ги деляха с нас. "Някой близък ти даде шепа храна, малко каша от ръж, някой гнил картоф...". Янина казва, че по онова време е родила дъщеря си, но не е имала кърма, за да я храни. "Взимах малко хляб, тогава отпускаха по 400 грама черен хляб, посдъвквах го и й го слагах в устата, а тя го смуче ли, смуче и плаче от глад."

В колхоза по онова време давали по 200 грама зърно на трудоден, но за да се изпълни нормата, било нужно да се работи и по два дни, спомня си жената.

"Не помня да е имало лек живот"

Янина е родила три деца – две дъщери и син. Сега тя живее в стара къща в Городница, а децата ѝ – в други градове на Украйна. Казва, че не си спомня някога да е имала лек живот, и че е преживяла много беди и изпитания. Сега по време на руската война срещу Украйна има само едно желание: да умре не от нечия ръка, а просто от естествена смърт.