МИХАИЛ ВЕШИМ, в. "Стършел"
Преди време срещнах един познат, който работи в Министерството на културата – чиновник на средно ниво. „Вие, писателите, трябва да искате субсидия от министерството – каза ми. – Както дават милиони на кинаджиите, на театрите и на оркестрите”…
Възразих му, че не е нужно. Според мен държавата не трябва да помага на писателите, по важното е да не им пречи… Помня времената, когато социалистическата държава много, даже прекалено, се грижеше за българските писатели – поддържаше им почивните станции, строеше им ведомствен блок с апартаменти, раздаваше на някои сериозни суми (наречени контрактации) само срещу идея за книга… Писателите имаха редица привилегии – ако ги приемат за членове на единствения Съюз (СБП), им се признава висше образование, могат да разчитат на ведомствен зъболекар, а и на котлова храна – имаха си собствен стол за хранене с намаление. Даже се разказваше случаят с един, който щом научил, че е приет в Съюза, звъннал на жена си да не готви за обяд, защото вече имат правото да обядват в стола…
Така българските писатели ставаха послушни и пишеха послушно като съветските и севернокорейските си колеги. Вярно, авторите бяха сити, но нали знаете епиграмата за сития търбух – не само за наука, и за литература бе глух… Повечето книги бяха угодни на режима, в стил соцреализъм – с положителни герои комунисти и работници… Така дори добри писатели влизаха в „капана” – появяваха се „поръчкови” романи – например „Всички и никой” на Радичков с главен герой милиционер, роман, писан по задание от МВР. Днес никой няма да го прочете, както няма да прочете романите на Ст. Ц. Даскалов и Андрей Гуляшки, „Нощем с белите коне” от Павел Вежинов или „кримките” на Богомил Райнов с главен герой соцразузнавачът Емил Боев… Цялата тази книжнина, награждавана с Димитровски награди и държавни отличия, печатана в големи тиражи и плащана с щедри хонорари, днес се оказва вторична суровина… Социализмът бе „златен век на българската каканижнина” – по епиграмата на поета Марко Ганчев. А повечето писатели - верни слуги на Живков. Поетът Любомир Левчев, от висотата на председател на СБП, бе направил „любовно признание” на Тодор Правешки: „Другарю Живков, никой не може да ми забрани да ви обичам!”…
Днес е друго - има не един, а пет-шест съюза на писателите…
Ако се съберат общо, всичките им организирани членове сигурно ще стигнат до 2000… А пък книгите излизат в тираж най-много 500 бройки. Което означава, че на един читател се падат по 4-ма писатели. И е по-естествено да се казва не ”писателят еди-кой си имаше среща с читатели”, а „читателят еди-кой си имаше среща със своите 4-ма писатели”…
Тоест, и без държавна подкрепа писателите се множат… Щом паднаха идеологическите и цензурни бариери, вече всеки може да издаде книга и да се нарече „писател”. Дори и да има нужните средства, Министерството на културата как да подкрепи всички пишещи: на какъв принцип? Винаги ще се намерят недоволни, винаги ще има някои, които се „уреждат” за сметка на други…
В повечето европейски страни са намерили начини – поощряват родната си литература с нисък или нулев ДДС. В България този данък върху книгите е един от най-високите в Европа – 20 на сто. За намаляването му се говори от десетилетия – има десетки обещания, най-вече преди избори. След като ги изберат, политиците забравят за книгите - те книги не купуват, а и не четат – неслучайно нашият троен премиер си спомня само, че е разгръщал „Винету” в детските си години.
В някои европейски страни съществува система за държавна субсидия на писателите – първо се отпускат пари на библиотеките, за да купуват всяка книга на местните автори. После с компютърна система се следи кои заглавия се взимат най-често от библиотеките, а на авторите върху това се плащат права – някаква сума годишно се разпределя на четените писатели. Такава система е сравнително справедлива и стимулира местните писатели за сметка на преводната литература…
Може ли това да стане и у нас? Сигурно може, но трябва да се тръгне от по-далече… От повишаване на бюджета на Министерството на културата – от край време то си е под един процент от брутния продукт… Който и да дойде на власт, все не го вдига.
По принцип всяка година в бюджета на министерството има заложени пари за финансиране на библиотеките – за купуване на нови български книги. Въпреки протестите на издателствата тези средства се икономисват и се пренасочват за други цели.
Така българската книга е оставена на произвола… Което, погледнато от друга страна, може би е добре - днес държавата и партиите поне не искат от автора да ги обича и да ги възхвалява срещу хонорар.
Но ако искат да помогнат на родния писател и на родната култура, институциите имат още един начин – да се преборят с пиратските сайтове. Твърде много станаха сайтовете, които качват всяка новоизлязла книга без съгласието на автора и без да плащат авторски права… Случвало ми се е познати да ме питат: „Откъде да си сваля твоята книга, нали я има в интернет?”…
Иде ми да им отвърна: „Абе, сваляйте мадами, сваляйте правителства, ама книги недейте…! Че аз мога ли да сваля без пари кило сирене от рафта в магазина?”
Ама само махам с ръка… То у нас кое ли ни е наред, та и това…