МИТКО НОВКОВ, "СЕГА"
Съвременната българска литература е във великолепна форма. Ако имаше световно първенство по писателство, както течащото сега световно по футбол, със сигурност нашите автори щяха да се наредят сред първите четири. Че дори и първи биха могли да станат при благоприятни обстоятелства.
Което и да било от водещите ни имена да предложим да се появи посред чужбинските културни и литературни терени, няма да сбъркаме ни на йота - всяко от изброените ще представи достойно родината.
Само че... Само че ще я представи достойно, ако успее да стигне до пустата чужбина. За жалост обаче не достига. А така изпускаме да се възползваме от един великолепен шанс за реклама на България
не с народни носии, а със съвременна култура
Българският език е малък - говорят го едва десетина милиона. Хайде, при пренатягане на бройката да са 11-12. Затова единственият читав и известен начин българските автори да достигат по-широка публика са преводите. Нашите писатели, няма какво да крием, са петимни да ги превеждат; мексиканският преводач от български Рейнол Перес Васкес, превел на испански Атанас Далчев, Йордан Радичков, Константин Павлов, Севда Севан, Кристин Димитрова и др., дори се диви на този мерак: "Аз не разбирам защо българските автори така се блъскат да ги преведат. При нас това не е цел, мечтата е да бъдеш признат в испанския свят". Рейнол обаче не отчита тъкмо това: слабото разпространение на българския в сравнение с огромното разпространение на испанския, вторият по брой хора, негови първи носители, след китайския. Публикуваш на испански и те четат освен в Испания, от Мексико до Аржентина, че и в Съединените щати (неслучайно Самюъл Хънтингтън се оплака в една от последните си книги, че в САЩ английският бил под пряката заплаха на испанския). Признанието за Габриел Гарсия Маркес, уточнява Рейнол, най-напред тръгнало от Мексико. Откъде обаче да тръгне признанието за голям писател като Милен Русков? От Бесарабия ли? Или Банат?
Ясно е, че тъкмо тук, в подкрепата съвременната българска литература да намира излаз извън страната и да печели приятели на България благодарение на своите качества, идва необходимостта от една промислена държавна политика. Каквато няма.
Цитираният вече Рейнол Перес Васкес е автор на култова реплика, станала притча во езицех за преводачите от български по света, особено по-младите и от средното поколение, сиреч тези в активна творческа възраст: "Много начини има да се умре от глад в Мексико, но един
от най-екстравагантните е да си преводач от български"
Думите му обаче са не толкова измерител на интереса към България в земята на ацтеките, думите му са измерител на безхаберността на българската държава към хората, избрали тежката мисия да популяризират българската литература по света.
Преди няколко години българският книжен пазар беше буквално наводнен от преводи на турски книги. Безспорно за това имаше значение както присъдената през 2006 г. Нобелова награда за литература на Орхан Памук, така и треската по турските сериали, заляла не само България, но и други балкански и европейски държави. Най-голямо значение обаче имаше специалният фонд, отделен от турската държава, разполагащ със значителни суми, предназначени за разпространение на съвременната турска литература по света. Към вече познатите на българската публика имена на Решат Нури, Назъм Хикмет, Азис Несин се присъединиха Елиф Шафак, Ахмед Юмит, Сунай Акън, Хъфзъ Топуз, Аслъ Ердоган, Тахсин Юджел, Лятифе Текин, Инджи Арал, Серай Шехинер, на поетите Хасан Еркек, Айтен Мутлу, Гонджа Йозмен, Гьокченур Ч., Дениз Дурукан, Дидем Мадак, Емел Иртем, Зейнеб Кьойлю, Кадир Айдемир, Нурдуран Думан, Онур Бехрамоглу, Тозан Алкан, Хайдар Ергюлен... Има и още, разбира се, ама да не правим именник, същността е другаде: грижовната и промислена държавна политика за представяне на съвременната турска литература. Смаян от разноликите таланти, Софийският литературен фестивал през 2016 г. имаше намерение да постави в центъра тъкмо турската литература, ала злощастните събития
с опита за преврат и последвалото извънредно положение
осуетиха намеренията. Но хайде, да речем, Турция е голяма държава, да не се мерим с нея, да вземем Унгария: стотици унгарски книги има преведени на български, преводачите от унгарски са една от най-силно ухажваните общности български преводачи, всяка година на езерото Балатон се провеждат семинари, като им се предоставят възможност да превеждат и да се срещат с унгарски автори. Говорил съм с много преводачи от български, цяла книга с интервюта извадих - "Намерени в превода" (2015), общата констатация на всички е: в България има много повече книги, преведени от техните езици и издадени на български, отколкото преведени и издадени български книги в съответните страни. И ако за Германия и Полша е разбираемо, за Словакия и Сърбия звучи някак дискомфортно...
Нерадостната картинка е следствие от липсата на промислена, методична и добре осигурена финансово държавна политика за превеждане и представяне на българската литература в чужбина. Както казва преподавателят от Анкарския университет и преводач от български проф. Хюсеин Мевсим: "Напоследък все повече се убеждавам, че ако имаше такъв показател "нехайство и апатия към популяризирането на културата си зад граница", България би била неоспорим лидер сред страните в Европейския съюз, а и не само в него". Трябва или да си много мързелив, или много късоглед, или много глупав, за да не схванеш, че малка култура и в частност литература като българската
няма шанс навън без подкрепа от държавата;
че самите преводачи от български също нямат шанс, ако са оставени - а те са оставени - да се оправят кой как може. Прочее, съвсем доскоро дори не можеше да се кандидатства онлайн - всички формуляри за превод на български автор трябваше да се попълват на място и на ръка. Слава богу, това се оправи, но пък остана другото: няма формуляр на английски, само български. А кандидатстват издателства, не преводачи. Изобщо работа на парче, без трайна и прицелена поне десетина години напред стратегия. Като отсъствието й рефлектира и върху университетите, в които все по-застрашително изчезват катедрите по български език и литература. И ето как тази днешна българска литература, толкова разнообразна, толкова талантлива, остава почти неизвестна за широкия глобален свят.
А не бива...
