Румен БЕЛЧЕВ, "СТЪРШЕЛ"

В едни далечни времена, когато, както се казваше тогава, гонеха хората с тояги по улиците, за да ги застраховат, две хлапета си бяха измислили свой начин за препитание. Пълнеха пръскалки с мръсна вода от локвите и, кротко застанали до павилиона с вестници, предупреждаваха продавача – или цакаш по левче, или вестниците ти отиват на кино. Бизнесът им вървеше доб­ре, днес, двайсет години по-късно сигурно вече са вестникарски магнати…

Защо си припомням това? Ами – защото миналата седмица един кьорфишек – както на български се казва на фалшивата новина, събуди из медиите неочаквана буря от верноподанически размисли и страсти.

На амбразурата в съвсем излишна защита на премиера първа се хвърли Нова телевизия. Шефовете й решиха да се презастраховат и спряха вече записаното предаване на Милен Цвет­ков, заменяйки го излъченото в предишния ден. Защо? Уплашиха се от темата – водещият коментирал (наблягайки на фалшификата) жълтата новина, че премиерът си бил купил гръцки остров.

Натягането пред началството очевидно е заразително – и всички телевизии и вестници се включиха в защитната кампания. Откриха някъде из моретата въпросния остров, изследваха историята му, разровиха коя агенция го е обявила за продан, намериха се и снимки на парчето скала с няколко мас­линови дръвчета по нея.

Лъскането на патъците на властта отдавна е традиция за родните медии, но в случая тъпата островна партенка неочаквано се превърна и в средство за изнудване. След пламенната едноседмична защита на доброто име и почтеността на министър-председателя екс-главният редактор и понастоящем издател на един от централните всекидневници г-жа Венелина Гочева изненадващо излезе с призив към държавата да започне да подпомага печатните издания. Как?

И тук благодарният читател научи нещо, което досега му беше спестявано – че телевизиите получавали средства от евросубсидиите директно, без конкурс (в смисъл – кой как се уреди), а печатните издания – с кандидатстване по обществени поръчки. Очевидно четенето става все по-трудно и за българина, и за избраниците му – много по-лесно смилаемо е покрай разсъжденията дали да се слага авокадо в таратора или след оспорваното състезание кой по-бързо ще отреже парче бич­ме да се прокара някоя и друга добра новина за най-доброто управление, което може да получите срещу двайсет кинта на глас.

Изготвена беше светкавично и подробна справка как европейските държави си субсидират медиите. Пръкнаха се полезни идеи – да се подпомага разпространението (само клошарят пред нашия денонощен не знае чий е монополът, така че само той няма да се сети у кого ще отидат парите), да се дотира хартията и – разбира се – човеколюбиво и народополезно предложение откъде да се вземат парите.

Никога нямаше да се сетите – от омразните на всички, освен на получаващите ги, партийни субсидии.

Да поразсъждаваме малко – ако една управ­ляваща партия започне да заделя от залъка на активистите си, за да подхранва медии – каква става тя? Да си спомняте лозунга „Нахранете журналистите“?

Но – да не изпадаме в паника, на всички ни е ясно, че партийната субсидия е недосегаема и неприкосновена, затова се прокарва още по-прогресивна идея – държавата да абонирала за своя сметка читалища, библиотеки, училища, старчески домове. За чия сметка, моля? Ами – за ваша, вие си плащате данъците.

А кой ще решава кои издания да са подкрепени и за кои парите няма да стигнат? Ами – този, който държи ключа на държавната каса.

Само за протокола – вече от близо двадесет години не държавата, а нашите читатели абонират за „Стършел” стотици читалища, болници, библиотеки и домове за стари хора. Като сами посочват къде да отиде абонаментът. На страниците на вестника публикуваме имената на дарителите, както и избрания от тях абонат.

Това някак си ни се струва много по-почтено, отколкото пукането на кьорфишеци и размахването на пръскалка с мръсна вода пред Министерския съвет.

„Стремежът да се забраняват книги, да се въвежда цензура, да се затварят устата на несъгласните, да се проклинат тези, които са извън системата, да се нарушава неприкосновеността на личния живот и да се твърди , че е това е изключително спасение – всичко това е в природата на тоталитаризма.“

Кристофър Хитчънс, английски литературен критик и политически журналист, роден на 13 април преди 77 години

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Писателят си тръгва, остава читателят

 

Джулиан Барнс и в „Отпътуване“ използва писането като опит за осмисляне на себе си и света.

 

Деликатен и разтърсващ филм (ревю)

 

„Сантиментална стойност“ е трогателен и визуално впечатляващ филм, улавящ сложността на човешките чувства с рядка точност, деликатност и искреност.

 

За провокациите на егоизма

 

По своя жанр романът „Всичко, което имахме“ е антиутопия, но и трилър. Ако търсим влиянията, можем да ги видим не само сред майсторите на антиутопичното, но дори и при автори като Сартър...