МИХАЛ МИШКОВЕД, "СТЪРШЕЛ"
21 май, 1998 г. Стършелите събират в руините на „Феята” приятели и съмишленици на обявения от тях Ден за прощаване с българската култура. Двадесет години по-късно – пак прощавай, културо…
Знае се как у нас се опазват паметниците на културата – или ги събарят в почивен ден, или ги подпалват посред нощ. После се вдига шум – чудо за три дни, завежда се дело срещу неизвестен извършител, докато нарочат някой клошар за подпалвач. В това време министър на културата дава интервюта по телевизията, в които обещава, че изгорелият или разрушен културен паметник ще бъде възстановен в предишния му вид.
И на четвъртия ден настава тишина. Паметник няма – няма и проблем. Древните са казали, че думите отлитат, а пък съвременниците знаят, че думите-обещания на министъра отлитат още по-лесно.
Ако продължим да опазваме наследството по схемата „разрушение в събота срещу неделя” или „пожар от неизвестен извършител”, скоро ще останем без паметници на културата.
Затова е време да въведем друг термин: „Паметници на НЕкултурата”. Тук могат да влязат всички разрушени, но недосринати, запалени, но недоизгорели сгради, които съхраняват някаква полу-памет за града ни.
Един такъв Паметник на НЕкултурата може да е „Феята” – онази кафе-сладкарничка, съвсем не малка, а даже на три етажа, на бул. „Цариградско шосе”.
Мога в ролята на гид да ви разведа около тарабите на недоразрушената „Фея”. Казваше се така заради статуята на полегнала гола девойка пред долната тераса на заведението. Тук навремето се събираше интелектуална публика – журналисти, писатели, художници от редакциите на вестниците, повечето работеха в съседния Полиграфически комбинат. Идваха и новинарите от БТА. На една маса можеха да се видят стършелите, на друга – фронтоваците от „Отечествен фронт” или младежите от „Народна младеж”. Понякога масите се събираха и всички ставаха едно.
По света има запазени кръчми и кафенета от векове, където над някоя маса се чете, че тук е седял известен писател, журналист или художник. Във „Феята” можеше да се напише, че тук са седели стършелите Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Дамян Бегунов, че там е философствал поетът Иван Динков със събратя от „Пулс”, а пък добредошлият във всяка компания хуморист Васил Цонев я е забавлявал с шегите си.
Във „Феята” можеше да има и табелка, че на това място, в първите години на промените, се създаде Бирената партия от стършела Румен Белчев и в продължение на доста месеци, всяка се сряда, тук се провеждаше партиен конгрес със специалното участие на Георги Минчев и Васко Кръпката. За краткото време, докато „Феята” бе партиен дом на Бирената партия, бирените активисти с халби в ръка проведоха повече партийни конгреси, отколкото е провела КПСС в многогодишната си история.
Конгресите свършиха, когато една личност, типичен представител на настъпващата мутренска банда, купи някак заведението. Това бе бащата на Илия Павлов, милионерът от „Мултигруп”. Тогава и бащата, и синът бяха отворили големи уста да глътнат всичко. Първата работа на новия господар бе да сложи вази с изкуствени цветя по масите, да закачи жакардови килимчета и гоблени с „Шильонския замък” по стените и да пусне чалга – тогава сръбска, българската я нямаше още. Втората му работа – да изгони рока, блуса и смеха от „Феята”. Всъщност нямаше защо и да ги гони, те сами се оттеглиха. Когато по-богатият настъпва, по-умният отстъпва.
След това „Феята” мина през разни ръце – продаваха и я препродаваха, за да се превърне днес в развалина – грозен стърчащ скелет от ръжда. Докато рухне.
Някъде четох, че и общината, и министерството на културата се оправдават: нямали вина за „Феята”, не била паметник на културата.
Прави са, паметник на НЕкултурата е.
Изобщо ние, българите, сме народ с богата НЕкултура.
