РАДИНА РАЛЧЕВА, "Дневник"
....че и ний сме дали нещо на светът..."*
Иван Вазов, "Епопея на забравените"
Ние сме нация културна. Така ще си каже човек, ако се зачете в българските социални мрежи. Редовно текат мини войни за и против книги, изложби, концерти и изпълнителни, а напоследък дори за илюстрации на книги.
Човек ще помисли, че това са важни теми, щом ангажират общественото внимание.
Важни те са. А дали и доколко всъщност са наистина важни за българите, освен за да ги ползваме за повод да блеснем с мнение, това не знам.
Културата е едно такова голямо, комплексно, многолико нещо, в което има както трациции, така и непрестанна промяна и развитие. На мен ми струва, че ние нито традициите в културата разбираме, нито й даваме шанс да се развива и променя, но това е една много широка тема и не знам дали ми е по силите. Затова ща кажа няколко думи за едно мъничко парченце от културата – културното наследство. Недвижимото.
По данни на Сметната палата
декларираните недвижими културни ценности в страната са 39 476,
от които 19 438 са архитектурно-строителни. Бюджетът на Института за опазване на културните паметници за 2019 г. е 6 558 900 лв.
"В периода 2015-2018 г. не е осъществяван мониторинг на състоянието на недвижимото културно наследство, в т. ч. на архитектурни обекти в градска среда, с изключение на няколко обекта с категория "световно значение" - старинен град Несебър, Ивановски скални църкви, Мадарски конник, Рилски манастир. И финансирането на дейностите по опазване на недвижимото културно наследство е значително по-малко от необходимото. Например, заделените по бюджета на министерството средства за програма "Опазване на недвижимото културно наследство" са едва 14 на сто от необходимите." – това четем в доклада на Сметната палата за извършения от нея одит на изпълнението "Опазване и поддържане на обекти на архитектурното наследство в градска среда" за периода януари 2015 г. - юни 2018 г.
Тези дни в медиите се появиха снимки. Тъжни до болка.
Снимките на разрушена къща. В нея Йордан Йовков е написал "Жетварят".
Тази къща във Варна вече я няма. Както ги няма тютюневите складове и банята в Пловдив, царските конюшни, захарната фабрика, двойната къща на Митови и къщата с кулата в София, къщата на Иларион Драгостинов в Арбанаси и много от защитените къщи в стария град на Търново. Както ги няма десетки други сгради, за които сигурно дори не сме чули.
Административни батаци, документални неразбории, пълен хаос в нормативната база и регистрите, остарели и неадекватни закони и наредби, които не отчитат реалността и нуждите на тази материя, променени статути (не питайте защо и как, защото ще отворим кутията на корупционната Пандора), най-обикновено чиновническо и човешко безхаберие, алчност и пълна незаинтересованост заедно и поотделно са само част от причините за ставащото с тези изчезващи сгради. А те си отиват. Къщи, музеи, фабрики, станции, бани Отиват си една по една. Заедно с наследството на построилите ги или обитавали ги хора, дърворезбите, арките, орнаментите, релефите, цветовете, скъклописите, плочките, оградите, кулите Отиват си. И с тях си отиват парчета история, съдби, архитектура и култура.
Отиват си парчета от канавата на нашата обща картина
и там остават дупки, които не могат да бъдат запълнени.
С 6 млн. и половина и с наличната нормативна база и човешки ресурси изглежда непостижимо да видим значителна промяна в досегашната практика. А времето е критичен фактор.
И още нещо си мисля. Парите следват приоритетите. Културата не е приоритет за държава, в която целият бюджет за култура е около 195 млн. лв, а този на МВР е над 1.5 млрд. лв. И се чудя дали да не започнем да събираме капачки, за да финансираме спасяването на старите сгради? Или да правим дарителски кампании, концерти и тн. Така, както финансираме участието на децата в олимпиади и състезания и спасяването на живот. Не можем да правим жива верига пред всеки багер, не можем да изгасим всеки "случайно запален" пожар, не можем да спрем всяко престъпно човешко деяние. И какво да правим тогава? Да стоим безучастно? Вероятно си струва да помислим над това.
На брега не Сена, точно срещу Notre-Dame, в може би най-скъпата част на Париж, се намира
едно знаково място. Книжарница. "Shakespeare & Co".
Основана е през 1951 г. от Джордж Уитман. Още с откриването й писатели, артисти, интелектуалци и творци можели да нощуват в там. Смята се, че досега над 30 000 изкушени от изкуството хора са отсядали в "Shakespeare & Co" срещу ангажимента да четат книги всеки ден, да помагат в книжарницата и да дадат своя автобиография за архива. В момента този архив съдържа хиляди такива биографии, уловили мигове, мисли, мечти и думи на поколения творци и мечтатели.
Дъщерята на Джордж Уитман, която сега притежава това наповторимо място, е получавала стотици предложения да го продаде. Можела е да стане много богата. Обаче книжарницата, в която са гостували, творили и отсядали Алън Гринсбърг, Уилям Бъроуз, Хулио Кортасар, Хенри Милър, Уилям Сароян, Джеймс Болдуин, Итън Хоук, Дарън Ароновски, Джефри Ръш и много други, все още е там. Безценна, извън времето. Огромен културен притегателен център не просто за любителите на книгите, а изобщо за вечния човешки стремеж да се докосне до необятните възможности на ума и сърцето. Милиони туристи посещават това място, за да го разгледат, да си купят книга или да поседят в кафенето.
Просто за да са част от магията му.
За своето творение Джордж Уитман казва: "Създадох тази книжарница така, както човек би написал книга, създавайки всяка стая като отделна глава. И бих искал хората да отварят вратата на книжарницата така, както отгръщат корицата на книга. Книга, която води в чудния свят на тяхното въображение."
Предполагам с това искам да кажа, че някои сгради не са просто сгради и някои парцели не са просто парцели. И че са нужни определени културни и ценностни наслагвания, за да правим разликата между тях и да ценим не цената, а стойността им. И докато частни наследници, общини, инстуции и държава нямат манталитета да работят в посока на това разграничение и на стимулиране и защита на недвижимото културно наследство на страната, ще ни остане да следваме само горестната следа на разрухата.
