НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ, "Фейсбук"

Баща ми беше полицай, полковник. Началник на полицията в Ловеч. Живял съм в такъв блок, пораснал съм с деца на полицаи. Те са били моите хора.

И точно затова страшно ме е яд и едва се побирам в кожата си, като гледам как разни божествени политици тикат тези хора напред. Как се крият зад гърба им и искат да останат на сянка.

Политическият разговор с протестиращите не се води от властта, а от полицията. Получава се нещо като разговор между пазители на реда и нарушители на реда. Колко удобно, нали? А политиците ги няма на улицата - те са на Олимп.

Само и само да опазят оцапаните си с кал лица от още кал, тези властови и партийни хитреци карат някакви явно смутени хора с пагони да вършат тяхната работа. И се явяват полицаи и полицайки от третия ешалон, тълкуват Конституцията, мрънкат за ред и законност и преглъщат, и се червеят, и едва издържат на срама.

Има обаче и нещо друго - немалка част от полицаите се престарават, ритат, бият, газят и закон, и морал. Натягат се, гледат началниците им да ги забележат.

И усещам как още малко, и хората ще ги намразят окончателно и как гневът ще се излее върху главите им.

Искам да им кажа на полицаите - внимавайте какво правите, внимавайте в картинката, защото денонощието има и други часове, освен четири часа сутринта. И началниците винаги ще се сменят. Това им го казвам аз - едно момче, израснало с полицаи.

Когато сутрин баща ми тръгваше за работа, пред входа на блока го чакаха поне десетина души - оплакват му се, жалват му се, искат помощ. И той слушаше и помагаше.

Полицията е най-вече за това - да помага, не да маха палаткови лагери. Махнеш ли палатков лагер, той пак се появява - това е закон.