Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тази, дето ни роди
за радост не — за ядове отровни.
Език прекрасен, кой не те руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушàл ли се е някой досега
в мелодйята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива —
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
из "Българският език"
---
На теб, Българио свещенна,
покланям песни си сега.
из "На България"
---
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!
из "Отечество любезно, как хубаво си ти!"
---
Тих бял Дунав се вълнува,
весело шуми
и "Радецки" гордо плува
над златни вълни.
из "Радецки"
---
Боят настава, тупат сърца ни,
ето ги близо наште душмани.
Кураж, дружина вярна, сговорна.
Ний не сме веке рая покорна!
Нека с тоз удар врага да смажем,
нека му гордо, братя, докажем,
че сме строшили мръсни окови,
че сме свободни, а не робове.
из "Панагюрските въстаници"
---
Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
из "Левски"
---
И ту с перо остро, ту с гореща реч
надеждите сейше наблиз и далеч.
Един само буден сред толкова спящи,
ти един за всички като демон бдящи
работѝ, борѝ се, стрескà, вълнувà,
тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба.
из "Раковски"
---
Четете да знайте, що в стари години
по тез земи славни вършили деди ни,
как със много кралства имали са бран
и била велика българската държава;
как свети Борис се покръстил в Преслава
из "Паисий"
---
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
из "Опълченците на Шипка"
---
Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.
из "Аз съм българче"
---
И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.
из "Моите песни"
ИВАН ВАЗОВ - поет, писател, драматург и народен будител, роден на 9 юли 1850 г. Творчеството му има фундаментално значение за българския език и литература. През 1917 г. е номиниран от граждански комитет, начело с проф. Иван Шишманов за Нобелова награда за литература. Носител е на неприсъждано никога повече звание „Народен поет“ с указ на народното събрание, подписан от цар Борис III (1920).
Умира на 22 септември 1921 г.
