НИКОЛАЙ СЛАТИНСКИ, "Фейсбук"

Аз отдавна от футбол не разбирам и мачове не гледам дори по телевизията.

Сега ще разсъждавам не по футболни въпроси, а на базата на здрав разум и нормална логика.

Има отбор в България, който от пет години върви все по-назад и по-назад. Губи мачове на поразия и на свой, и на чужд терен. Тази година стартира по много лош начин и е в зоната на кандидатите за изпадане. Потънал е в дългове. Всички знаят, че само благодарение на абсолютните двойни стандарти на Футболния съюз и пълната подкрепа от държавата, този клуб, който от три години не покрива своите задължения към нашата държава и не отговаря дори на минималните изисквания за изрядност, да не говорим за прозрачност на финансирането, съществува и продължава да мълчи привържениците си като част от професионалния футбол.

При нормална държава и нормален Футболен съюз, въпросният отбор отдавна трябваше да бъде извън професионалния футбол - на него абсолютно нищо не му е наред като финансови отговорности и задължения.

С други думи, по всички норми и правила, закони и стандарти, това е клуб със затихващи функции, изпаднал в агония и поддържан на командно дишане само защото негови привърженици и бивши футболисти са на ключови командни висоти в държавата и Футболния съюз.

И изведнъж се намира компания, която е готова да изсипе в тези подвижни пясъци, в тази черна дупка, в тази бездънна каца, в тази парична бездна (бездна значи същото - без дна, без дъно) много милиони финикийски знаци!

Кой разумен бизнесмен хвърля на вятъра толкова пари? Кой нормално разсъждаващ човек подкрепя абсолютно губещо предприятие? В такова, с извинение, финансиране, няма никаква логика - нито финансова, нито икономическа, нито футболна, нито човешка логика!

За да се решиш да закопаеш подобни огромни, даже умопомрачителни суми в безнадеждно начинание, означава, че ти разчиташ да си върнеш парите не по първия начин (това да е инвестиция с приемлив процент на възвращаемост), а по втория, третия и дори четвъртия начин. Това означава да "избиеш" харизаните милиони с някакви сделки, които ще ти уреди олигархията във властта и властта във олигархията. Друг способ няма.

Никъде, никога, по никакъв начин не е предприеман подобен инвестиционен риск. Това не е риск дори, а хазарт. Рискът е риск, когато има висока степен на разумност. Иначе е мошеничество в особено високи размери.

Поне аз така мисля. Но има ли смисъл да казвам какво аз мисля. България се е превърнала в държава на неограничените мошенически възможности. Затова и нейните демократични възможности са на такова ниско ниво. Тук нещата не стават по първия начин. А по втория, третия и дори четвъртия.

  • ПОЗИЦИЯ

    Най-великият текст

    И Америка е велика отново. И Путин е велик. И българските партии са велики, а велики хора сами си вдигат велики паметници. От толкова много величие понякога ми прилошава, признава Иван Ланджев.

„Ние сме за света все още една неизвестна кинотеритория. Тепърва трябва да пробиваме - нямаме унгарския, полския, чешкия или немския опит от миналото.”

Никола Рударов, български актьор и режисьор, роден на 6 декември преди 98 години.

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Агнешка Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

Историята на Хъки

" Струва ми се, че сцената, в която Мами Блу „разосиновява“ кученцето Хъки и го подарява на умиращото дете, е една от най-добрите в нашата литература. Плахо я сравнявам с „По жицата“." - Николай Петков

"Звезден пратеник". Марин Георгиев за Николай Кънчев, за истината

 

Пътят и съдбата на Николай Кънчев са част от пътят и съдбата и на българската поезия от края на 50-те години до 2007, когато той напусна този грешен свят.

Потокът на паметта: разкази между личното и родовото

Сборникът на Тодорис Гонис „Черната рокля на гарвана“ прави опит да изгради многопластова карта на паметта, в която личното преживяване се преплита с колективната история и устната традиция