НИКОЛАЙ СЛАТИНСКИ, nslatinski.org
Моя позната, която поради семейни обстоятелства остана в Харков (гледа болен, прикован на легло, родител), днес ми писа по повод на добрите вести, свързани с Харков след успехите на украинските въоръжени сили там:
- Рано е да се радваш! Окупаторите са оставили сега Харков за десерт. Те бързаха да го погълнат, не успяха, той им приседна, но не може да има никакви илюзии – те ще направят и дяволски подлото и гадното, за да увеличат плячката си в Донбас, после следват Херсон, Николаев, Одеса и накрая ще връхлетят отново към Харков! Така че ние наистина не бързаме да се радваме.
Знаеш ли, най-страшното е физическата умора. Безсънните нощи, виещите сирени, падащите бомби, умиращите хора – това те изцежда до последната капка. Ние сме отвъд предела на силите. А само преди няколко месеца аз планирах да пътувам в Европа, да си видя децата, внуците, да бъда в любимата Тоскана, да се кача на Айфеловата кула. Всичко се срина.
Това сега не е живот. Защото може ли да бъде живот ежеминутната битка за живот? Ние се превръщаме в лунатици, в привидения, в роботи, в зомбита – живеем, за да сме живи.
Понякога ми се струва, че това е само кошмарен сън и аз искам някой да ме събуди. Не мога повече да го сънувам. Не издържам.
Иска ми се да крещя – върнете ми онази реалност, в която бях щастлив човек, смятаща, че след 63 години честен живот имам право на простичко човешко, пенсионерско, родителско, бабино щастие. Вместо това ми се предлага жалко съществуване, единствената цел на което е това жалко съществуване да продължи.
Не съм се предала, знам че онзи зъл и лош човек това иска – да се предадем, но на теб като на приятел от близо половин век мога да ти кажа – това, което ни сполетя не е живот. Дано никога не ти се наложи и ти да попаднеш в подобен ад. Но ако този зъл и лош човек не бъде спрян и обуздан, адът ще дойде и при теб, и при вас. Адът – това е Кремъл...
...
И две думи от мен.
Този уикенд бях в провинцията, в един най-обикновен български град, може би даже градче.
Хората се разхождат из парка, релаксират, пият кафе на слънчице и при подухващ ветрец, обсъждат най-обикновени житейски проблеми.
Сега ФБ е полудял. Радостта на сините не им пречи да пишат гадости по адрес на червените (ако тези сини в моя ФБ не бяха мои съмишленици за Украйна, не бих търпял мнозина от тях за ФБ приятели, защото подобни ругатни и псувни са ми органично чужди). А червените ближат рани и някои от тях също не пестят гадни думи и простотии, но основно по своите, което умът ми не го побира. Отдавам всичкото това на адреналина, на изблика от футболни емоции и приемам, че тези емоции трябва да се излеят, да оттекат.
Но и хората в българския градец, и ФБ запалянковците просто живеят живота си точно както си го живееха допреди три месеца и хората в Харков, в цяла Украйна. Докато не ги нападнаха ордите на същия този зъл и лош човек, за който ми пише моята позната.
И както си живеят живота, както си бистрят житейските проблеми, както се отдават на футболни страсти, всички тези българи сякаш забравят, че много наблизо е ад. И че този ад може да стане и наше ежедневие.
Не, изобщо не съм против хората да си бистрят житейските проблеми сякаш в Украйна не е ад. Не, изобщо не съм против сините ФБ приятели да ликуват неистово, а червените ФБ приятели да си скубят косите в потрес и горест, макар че в Украйна е ад. Просто споделям, че когато в Украйна е ад и този ад може да ни връхлети и нас, някак не мога аз – за мен говоря – да се тръшкам прекалено много за някой най-обикновен житейски проблем или да се отдавам на аномални и анормални спортни страсти.
Може да е от възрастта, а може да е заради моите многочислени украински приятели и познати, които са разхвърляни по цяла Европа или са заклещени в родните си градове и страдат жестоко, а някои от тях са безкрайно уморени да живеят нещо като живот, единствената цел на който е ако може още поне малко да останат живи...