А ти го усукваш. Та тук за усукване нема!

Никола Вапцаров

МАРИН ГЕОРГИЕВ

80 години образът на Вапцаров, както комунизмът, се крепи на лъжата. Днешният Вапцаров все още е партийно-държавен продукт – на Политбюро на ЦК на БКП, на НРБ и адептите му; около съчинения му ореол,като около тлъста софра са насядали ползватели, от държавници до литератори, а роднините, намазали имоти, пари, слава, постове и какви ли не облаги, (все за сметка на държавата), като всички плячкаджии във всички времена, дори не могат да се разберат за гроба му. Както казваше поетът Никола Инджов "проблемъте, кой ще спаси Вапцаров от Мая Вапцарова и сродници“; свикнали да лъжат, лъжците продължават същото. Още 1992 г., се опитах да го освободя от тях и идеологически наслоения и поетът да остане гол голеничък пред лицето на художествеността – най-ценното, с което може да участва в българското литературно пространство и да продължи живота си и след смъртта си.

Как ли не извъртаха историографията и литературната критика само и само да скрият македонизма на Вапцаров: тази земя му била чужда, защото общественият ѝ строй не бил мечтания от него, а буржоазен.

Участието на Вапцаров в Македонския литературен кръжок бе като засекретен обект, та и до днес: ако се споменава, то е под сурдинка, по стар адет – замита се под чергата. Основан през 1938 г., в София, с член първи на устава: „Кръжокът е самостоятелна, независима група от македонски поети и писатели, обединени от общата цел да работят за създаване на македонска художествена литература.” А това пък  е от доклада на самия Вапцаров: „Помъчихме ли се поне да създадем убеждението, че съществува македонска литература. Помъчихме ли се да създадем с малките си силици впечатление, че съществува група пишущи хора, която не е забравила обществените си задължения към своята родина“; „ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза”. (Цитирано по преписа на Шмиргела.). Този доклад после е поетизиран в стихотворението „Доклад“, така че не е трудно да се разшифрова коя е „Нея” и коя е „Родина”.   А ако препрочетем "Гласовете ви чувам“ на Димитър Талев, ще чуем т. нар. македонски въпрос в цялата му политическа и етническа сложност и преди, и днес. И е без значение вечните дежурни Вапцарови роднини съгласни ли са или не са съгласни да се ползва името на поета, все едно от Мая или от прагматично размноженото име Никола, пак борец, но срещу частните предприемачи в сградостроителството.

Но: Коги да е, правото ще излезе налице“ – думи на обявения за предател поп Кръстьо и ,,Тази земя,/ по която тъпча сега,/ тази земя,/ която пролетен вятър пробужда,/ тази земя – не е моя земя,/ тази земя,/ простете, е чужда“.

са думи на поет, обявен за герой и родолюбец, който по-скоро е обратното.

(Смятам, че македонизмът на Антон Попов, Атанас Романов и Никола Вапцаров е скрита, но утежняваща вината им обстоятелство при формиране на присъдата им).

А това също го е написал поетът, а не аз, за да очертае не само част от днешните граници на Северна Македония, а и скритите претенции за тях:

Над мойта земя

    в небето

     опира

     Пирин.

И мурите в буря

    илинденски приказки пеят,

над Охрид лазура е

   толкоз просторен и син,

а още надоле

   е светлия бряг на Егея.

(Ех, поете, въпросът не е само да пишеш на стълбица като Маяковски и да съветизираш стихосложението, а какво ще изречеш чрез него). 

Къде ли не търсеха убежище за спасението на Вапцаров от истината за него, накрая го приютиха в християнството. Но мустакат, навъсен гръмовержец, с мундир на генералисимус, е неговият Христос и май спасителното място за поета е едно: в неговата наивност и безпросветна вяра в утопията на съветския комунизъм, на който е храненики изобразителната способност на таланта му.

Все повече става ясно, че той не е "загинал за свободата на народа“, както пише на паметната плоча в единия от музеите му (този в София), а за съветизирането на България; че едва ли мястото му е в националния пантеон. Дори президентът Радев да му отдава държавни почести с гвардейци, а да не се сеща за колегата си Списаревски, който наистина е загинал за това. Полуграмотният исторически и литературно летец, в чиято глава клишетата на соцмитологиятаса се вкостили, е по-добре да не се бърка в области, които не владее, както всеки от нас – в самолетолетенето. Той, заедно с Борисов (за Нинова това е като детска болест) забъркаха врящата псевдопатриотична каша, от която Макрон ни спаси да я изсърбаме, и то дори в наша полза. След близо век и половина политическа и държавна непоследователност по отношение на Македония, България трябва да бъде по-скромна в щенията си към нея и да си признае и грешките. Тамошните люде отдавна са разбрали, че на нас не може да се разчита: днес така – утре инак!

Комунизмът е заболяване на социалната и духовна нищета на народите. А Вапцаров не е бил беден: 2500, че и отгоре месечно московски сребърници, 500 лв. наем от Митка Пелова и не по-малка, като численост от сребърниците, вероятна заплата на съпругата, чиновничка в тогавашната Кооперативна банка – сумарно доста над средния семеен доход в Царство България. Така че не материалната, а другатабедносте порока на поета, поради който комунистства.

И тази, и всякоподобна й гавра с българската памет и историческата истина трябва да спре! И не само по темата Вапцаров! Стига с този фалшив (определен като революционен) героизъм, защото за България много повече направиха с перо Паисий, Петко Р. Славейков, Вазов, Захарий Стоянов, Симеон Радев, Елин Пелин, Яворов, Дебелянов, Йордан Йовков, отколкото неумело държащият пистолета Вапцаров, куриер на долари и драхми и посрещач на подводничари, които вече са заловени от полицията. Докато образец за художественост е Вапцаров, а не съвременниците му Багряна и Далчев,  България няма да има прокопсия. Българинът трябва да бъде подтикван за градивен творчески труд, а не за саможертва в името на срутени кумири, освен Един! – Вездесъщият! Отдавна е време е да спре държавното затъпяване на нацията!

Само един човек, и то още в 1981 г., българистът преводач Норберт Рандов, съпоставяйки съдбата на Македония със съдбата на Австрия, е погледнал очи в очи, или в упор, ако си послужим с Вапцаровия слог, търкаляният вече десетилетия политикоизобретен сизифов камък чий поет е поетът: "Стихията на историческите събития и процеси, причинени не без трагична вина от страна на замесените, много често безогледно помита стремежите и желанията на народите, дори когато те са породени от най-чисти мотиви и са исторически оправдани. А това, което се явява като резултат, в някои отношения не е пожелавано от никого. Днес можем да говорим за австрийска нация“. ("Вапцаров и българският книжовен език“, сборник "Никола Вапцаров 70 години от рождението му“, С. 1981 г.)

До същото доведоха десетилетните политиканствания, надхитряния и подли съседски номера на балканците. Излиза, че по-лесно се създава нация, отколкото език и че нищо не пречи два народа да имат един език.

"Да се говори за каквато и да е било македонска основа на Вапцаровата поезия е недопустимо. – пише в същото изследване Рандов. – Основата на всяка поезия е езикът. В рамките на езика, т.е. във взаимодействието с всички други продукти и произведения на този език и определен кръг тя живее своя живот и случва своята сила, и то независимо от съдържанието или тематиката си, а единствено благодарение на езиковата си мощ.“

Като не можем да се смирим и помирим, да разлъчим едното от другото, поне да чуем по-патилите от нас. А те не само са се справили с национализма, а и ни дават рецептата: "просвещаване и разясняване. (…) Това просвещаване и разясняване трябва да се извърши чрез авторитетни германски институции, планомерно и спокойно, а не агитаторски. Нашите университети и висши училища, водещите мъже и жени във всички области трябва да допринесат за това“ (Конрад Аденауер,  "За нас демокрацията е светоглед…“ реч произнесена на 6 март 1946 г.)

Има ли нужда да казвам, че у нас вече три десетилетия не е така с българските институции!

Вапцаров през целия си живот е бил раздвоен между човешкото и идеологическото, последното му е намордник, изсмуквало е енергията му, за да захрани лелеяната от него хидра химера СССР; по-голямата част от поезията му е апотеоз на наивността; на политическата наивност и неграмотност на поета, които са наивността и неграмотността на човека, когато е поет. Да, Българин, така е написал в показанията си. Да. На Български е писал. И какво следва от това: или българският език е македонски. Или и македонският е български. Това е логическото заключение от днешната интерпретация на Вапцаровото раздвоение от нашите съседи. В края на краищата до него закономерно доведе култивираната близо век и у нас, и оттатък пролетарска и огняроинтелигентска поезия.Лъжите ни ни отмъщават!

Разбира се, че което става чрез клубовете е провокация в стила на македонските патриоти в отговор на българските, които провокират по същия начин в обратното; досущ са си като две капки вода и работят в синхрон. Каквото повикало, такова се обадило. Защото клубооткривателите и там, и тук не приемат реалностите, а още по-вероятно е да са подсторени. 

Както инфантилният син се еманципира, отричайки баща си (инак би ли написал Достоевски "Кой не желае смъртта на баща си?"), така постъпва и новопръкналият се отрок, рожба на политическо инженерство, повярвал, в което му е предписано. Както синът се развива самостоятелно от родителите, така по-големи или по-малки групи от един и същ народ в други условия, насаме, започват да се обособяват и имат свой път на развитие; ние повече ще научим един за друг и получим един от друг ако не враждуваме, отколкото ако правим каквото правим сега. Същата грешка, сякаш клонирана, която направи Русия с Украйна: нима не бе по-добре, вместо да я вкарва насила в кошарата си, да имаше една приятелска, а не ненавиждаща я вече държава и население, което се обособява в нова нация?!

И може би едно от най-сигурното доказателство, че сме били, а даже че и още сме един народ, е общото ни твърдоглавие – по моя край го наричат дебелоглавие!

Но "така било и ще бъде“: употребят ли те политически прѝживе, ще те употребяват и след смъртта ти.

А защо да не погледнем на Вапцаров, македонист по идеология и българин по език и творчество, като на възможност, която и той самият не е подозирал: за събиране, а не за разделение в общия европейски дом?!

Тя е възможна!

Колкото и да ни се струва невъзможна!

Та нали и самият поет е написал: А може, по-иначе може!

28 – 31.10; 09.11.2022

---

Графични акценти са на SKIF