МИТКО НОВКОВ, "Портал Култура"
В пост във Фейсбук след американското нахлуване във Венецуела и залавянето на Мадуро моят пловдивски приятел Красимир Лозанов реши да попита – провокативно: „Прощавайте за безпокойството, но дали сега ще развием същата остра критичност и към американското общество – по начина, по който я развихме към руското?“. С неудобните си въпроси не спря дотук, продължи да дълбае: „И какво сега ще правим с американската култура, ще я отричаме ли така тотално, както отрекохме руската? Английския език ще го презираме ли? Ще търсим ли корените за случващото се у Стайнбек, Мелвил, Уитман, да речем?“.
Резонни въпроси, безсъмнено, тъй като наистина аналозите между руското нахлуване в суверенна Украйна и американското в суверенна Венецуела ни избождат очите. Разбира се, един от лесните отговори (и примамливи) би бил: „Ама чакайте сега, Мадуро е диктатор, тероризиращ собствения си народ, призна го това дори Нобеловият комитет, който връчи наградата си на неговата политическа опонентка, докато Зеленски не тероризира никого въпреки твърденията на Кремъл – лъжливи, че прокарвал неонацистки порядки в съвременна Украйна, което е пълен абсурд, щото той има еврейска жилка и няма как да е поклонник на Хитлер, макар че – ако слушаме Лавров, то и Хитлер е бил евреин?!“… И да, така е, Мадуро е диктатор и то от най-противните – невзрачен шофьор на автобус, посредственик и некадърник, докарал страната си до просешка тояга, но това не отменя факта, че с действията си Доналд Тръмп погазва всякакви международни правни норми и плюе в лицето на световното обществено мнение. Така че въпросът на моя приятел все така удържа основанията си: какво да ги правим американците, всичките под знака на Тръмп ли да ги мислим – „оранжеви павиани“? Стайнбек, Уитман, Мелвил – тях пък къде да денем, пак ли под „оранжевата“ егида? И кой е повече истински американец – Чарлз Буковски ли, или Доналд Тръмп? А?
Без да отричам правомерността на тези въпроси, ще отбележа, че така поставени, те съдържат в себе си: 1) едно квази справедливо сравнение; 2) една неточна аналогия; 3) едно прибързано заключение (ако изобщо има заключение, разбира се). Всичките тия изредени три неща се откроиха в дискусията, последвала питанията, макар никое от тях да не беше изведено експлицитно в размишленията на участниците; аргументите и контра аргументите, които привеждаха, бяха по-скоро интуитивно-емоционални, отколкото дедуктивно-аналитични. Време е, мисля си, за по-строга логика…
На пръв поглед действията на Тръмп във Венецуела и на Путин в Украйна са от един порядък: единият действа като разюздан каубой, противният и подъл бял Червената лисица, нахлул в земите на синовете на Великата мечка (Лизелоте Велскопф-Хенрих); другият по същия начин е свиреп богатир, тръгнал да гради империя както някогашния му предшественик (и пример за подражание) Чингис хан. Американецът е все едно изваден от картините на художника Фредерик Ремингтън (1861–1909), силно падащ си да рисува и извайва необуздани „кавалери“ на разиграли се мустанги, докато руснакът, чини ми се, че като види някоя картина с богатирите на Виктор Васнецов (1848–1926), все едно себе си сякаш вижда.
Всичко това някак и нас ни принуждава да ги видим като тъждествени, едни и същи по нрав и деяния личности, но има един малък детайл, който е от съществено значение и който не бива да пропускаме в сравнението между двамата, а именно: по отношение на властовите практики в Съединените щати Тръмп е изключение, аберация; по отношение на властовите практики в Русия Путин е правило, канон. Тръмп може да прилича на Путин, но Тръмп не прилича на Съединените щати. Вярно, в своята не чак толкова дълга история републиката отвъд Атлантика не всякога е била на висотата на своите „отци-основатели“, имало е моменти, когато се е отклонявала от мисията си да бъде „Град на хълма“, но всичко това е извиквало у американците смущение и дискомфорт и те къде след по-кратък, къде след по-дълъг период са се връщали на пътеката, очертана от пилигримите. Джеймс Бюканън е последван от Ейбрахам Линкълн, Уилям МакКинли от Тиодор Рузвелт, Хърбърт Хувър от Франклин Делано Рузвелт… Както казва една от участничките във фейсбук-дискусията, предизвикана от Красимир Лозанов, Ангелина Александрова: „Моята надежда е в дългогодишната законодателна традиция на Щатите и до този момент не ме е разочаровала“. Именно, именно! Прочее, това наблюдение го е сторил още Алексис дьо Токвил, когато през 1835 г. издава своята фундаментална книга „Демокрацията в Америка“.
Разюзданата MAGA в момента може да изглежда всесилна, но бъдещето пред нея не е светло, напротив; неслучайно се появиха информации, че Тръмп заръчал на своите републиканци непременно да спечелят междинните избори, иначе демократите щели да го подложат на импийчмънт и като нищо да го спечелят. В Русия никой не се гласи да импийчва Путин, ако той падне, то ще е след държавен преврат, вероятно убийствен (както убийствен е бил спрямо императорите Петър III, Павел I, Александър II, Николай II). Като руски бунт – безсмислен и кървав, според Пушкин. И ако заменим бунт с история, ще получим това, което става в Северната империя постоянно и настоятелно. Ще припомня тук Евгений Дайнов, според когото Русия няма същинска история, събитията там са едва две: кратко затопляне – дълго замразяване. И по време на това замразяване населението трепери от студ и не смее да гъкне. И отново през XIX век откриваме ключов свидетел – маркиз Астолф дьо Кюстин, написал „Русия през 1839“, където срещаме и това прозрение: „Деспотизмът в Русия отговаря на духа на нацията“. Отговаря и още как, вече 500 години, че и повече отговаря…
Неудачната аналогия е между литературите на двете страни или по-скоро да канселираме ли американската, както канселираме руската. Това наистина го твърдят някои, но аз не съм твърде убеден: ако погледнем българския книжен пазар, ще видим преводи на много руски книги – от класика до съвременност. Руски групи гостуват в България, изпълняват се творби на руски композитори. Цяла книжарница за руска литература има в центъра на София, в Бургас също. Но не в тези факти е неточността, в друго е: ако ще отказваме американска култура заради Тръмп, не трябва да бойкотираме книгите, а филмите. Ненапразно Робърт Бела в прекрасната книга (в колектив) „Навици на сърцето.
Индивидуализмът и ангажираността в живота на американците“ (превод Ина Мерджанова, Елена Нойкова, „Критика и хуманизъм“, 1995) търси характеристиките на своя народ не в книгите, които е написал, а във филмите, които е създал, най-вече уестърните. Но пък, от друга страна, как да канселираме американското кино, след като кажи-речи цял Холивуд е настръхнал срещу Тръмп?! Не може да броим за случайност също така, че един от най-великите американски президенти на ХХ век (ненапразно във Варшава са му издигнали паметник), Роналд Рейгън, е актьор тъкмо в уестърни, според някои второ- и третокласни, но все пак… Макар че, от друга страна, в действията на капитан Ахав от „Моби Дик“ на Хърман Мелвил и обсесията му от това да си отмъсти на Белия кит не е трудно да открием както отмъстителността на Тръмп, а заедно с нея и безогледността в преследването на целта независимо от последиците. Да не говорим за обсесията, конкретно при сегашния президент Гренландия и не само. Но пък, от руска страна, като паралел на капитан Ахав спокойно можем да посочим Пьотър Верховенски от „Бесове“, макар че и тук има съществена разлика: Ахав преследва външен враг, срещу него се нахвърля, Верховенски си измисля вътрешен враг, свой, сънародник – Павел Шатов.
С други думи, Путин убива свои (най-вече украинци, за които твърди, че много ги обичал, щото и те били руснаци, ала „маленькие“, „малоруси“), докато Тръмп (поне засега) не е тръгнал срещу своите, спазва някакво приличие (то затова и след убийството в Минесота му пари под петите). Нещата опират до следното, което е важно, изключително важно: реторичният въпрос на друга участничка в дискусията, Венелина Попова: „Ще бъде ли хвърлен някой в затвора, заради това, че скандира срещу Тръмп?“. Тя не вярва, че това ще се случи, честно казано, не вярвам и аз. Политическите практики са други: Русия винаги е воювала срещу своите и това е канон, а когато Америка го прави това е аберация…
Прибързаното заключение е, че заради Путин светът слага всички руснаци под ножа и ги мята в един калъп. Но след като го прави, не е ли редно сега и американците, всички американци, да минат през тази осъдителна конвейерна линия? Аз обаче не смятам, че това е вярно, много руснаци – опозиция на Путин, са приемани с разбиране и съчувствие. Та нали тъкмо Западът, „колективният Запад“, както предпочитат да се изразяват в Кремъл, стори така, че днес на свобода са и Владимир Кара-Мурза, и Иля Яшин, и Саша (Александра) Скочиленко. На Запад са намерили закрила и други руснаци, несъгласни с властта, достатъчно е само да споменем Мария Степанова и Михаил Шишкин. В независимите руски медии дори се говори за трета вълна руска емиграция: първата след Октомврийския преврат, втората – по време на застоя, когато тъкмо западно убежище намират Йосиф Бродски, Андрей Синявский и Юлий Даниел, Александър Солженицин и Лев Копелев, Василий Аксьонов, трета сега, при Путин с имена като Борис Гребеншчиков, Борис Акунин, Виктор Пелевин, Владимир Сорокин, Виктор Ерофеев, групата Б-2, Монеточка… Така че няма поставен знак за равенство между людоедския режим на Владимир Владимирович и руснаците като етнос.
Затова точно по същия начин не трябва да има такъв знак между Тръмп и американците. Пред Анита Димитрова във в. „Сега“ Елизабет Костова го показва ясно, но не е само тя: Робърт де Ниро, Джордж Клуни, Тейлър Суифт – всички те са други на MAGA, опозиция й са. Тук обаче отново се появява разлика, която има значение. Разбира се, не можем да знаем какво е главите на мнозинството американци, но за главите на мнозинството руснаци сякаш имаме податки и те съвсем не са ободряващи. И е напълно резонен въпросът, с който Михаил Шишкин завършва своята книга „Моите. Есета за руската литература“ (превод Деян Кюранов, „Колибри“, 2025) със стряскащия въпрос: „Защо ние, руснаците, сме фашисти?“. За САЩ можем да питаме защо Тръмп е фашист, защо някои от близките му съратници са фашисти, но за американците като цяло – едва ли. И отново стигаме до кръстопътя между канона и аберацията: американската изключителност (Сиймор Липсет) не води към фашизъм, руската обаче сякаш да. И ако има питане, което е не просто резонно, а задължително, то ще звучи така: „Какво трябва да сторим, за да няма фашизмът почва в Русия? Как да действат самите руснаци, от една страна, но и светът, от друга, че тази склонност към фашизоидно мислене у народа на Русия да бъде премахната? Да изчезне веднъж завинаги, да се изпари яко дим… Как?“.
Наистина, как?
