МИТКО НОВКОВ, "Култура"

На 15 октомври в НДК се събраха много от знаковите имена на българския рок да почетат един от най-забележителните поети на българския рок – Александър Петров. Зала 1 беше пълна, имената на „Фактор“, Кирил Маричков, „Сигнал“, „БТР“, Стенли и, разбира се, „Тангра“ нямаше как да не привлекат публика. Вероятно по най-различни причини: едни да си припомнят куфеенето през младостта, други да се изкефят отново на любими парчета, трети просто да се насладят на истински страстно изпълнена музика. Защото ако има нещо, което рокът не позволява и отрича, това е апатията…

Но не само апатията отрича, отрича и несвободата. Рокът е свобода – това не спират да го повтарят, потретват и почетворяват рок-кумирите от някогашния соц-лагер: и българинът Кирил Маричков („Щурците“), и руснакът Юрий Шевчук („ДДТ“), и унгарецът Ласло Фьолдеш (Hobo Blues Band), и румънецът Нику Ковач (Phoenix), и югославянинът Горан Брегович (Bijelo dugme)… Казва го и Александър Петров, вярно завоалирано, но пък кой в онова време би му позволил да каже: Свободата, без която не можем, затова и днес тананикаме: Любовта, без която не можем… Всъщност през рока ние наистина дишахме свободата и драскахме имената на разни групи по ръкавите и крачолите си, че и по чантите си, за утвърдим, че тя е нашият кислород: Pink Floyd, Deep Purple, Led Zeppelin, Uriah Heep, Nazareth, Queen, Scorpions, Rainbow, Whitesnake, Queen… И макар че групите бяха западни, запомняхме и пригласяхме на текстовете на източните. Това, между другото, е интересно различие, феномен чак: ако за западните банди с малки изключения текстът не беше кой знае от какво значение (Smoke on the water на Deep Purple в това отношение е отличен пример), то за източноевропейските, тези от социалистическите страни, текстът беше почти толкова важен, колкото и музиката. Унгарският филм на режисьора Дьорд Сомяш „Плешивото куче“ (Kopaszkutya, 1981) демонстрира тази значимост на словото: докато пеят за каубои и американски реалии, Hobo Blues Band са в неизвестността, но когато изкарват на сцената Kobanya Blues, феновете изтрещяват. Прочее, в България е донякъде същото: големите хитове и възходът на популярността на „Щурците“ изскочиха, когато започнаха да пеят за „ХХ век“ и за „Вкусът на времето“, не за „Звън“ и за „Малкият светъл прозорец“. Не че последните две са лоши песни, изобщо не са, но нямат онзи заряд на бунтарство и несъгласие, какъвто има, да речем, „Педя човек“. Нещо повече, две техни песни винаги съм давал за пример как думите им казват едно, а феновете тълкуват съвсем различно: първата е „Футуролог“ по текст на Миряна Башева, където след фразата „последният милиционер“ („последният милиционер над Омир слънчево ридае“) публиката на концертите им изреваваше с див възторг; другата е „Звезден час“, превърнала се в нещо като протестна песен за нашите съграждани от турски произход по време на позора, сътворен от комунистическата партия, притворно назован „възродителен процес“, заради ето този стих: „заличен съм аз и мойто име, но се носи още моят глас“ (текстът е на Павел Матев). Всъщност рок-поезията е живото доказателство за истинността на рецептивната теория/естетика на Констанцката школа (Ханс Роберт Яус и Волфганг Изер), че без рецепиента никое художествено произведение не е завършено. Като особено силно това важи за рок-поезията и рок-музиката: рокът на изток беше не просто музика, рокът на изток беше зов и вик за свобода, през и с него компенсирахме нейната липса, нещо повече – набавяхме си я…        

Защото за нас, тормозените от колективистичната и стремяща се да обхване живота във всичките му измерения – обществени и лични, колективни и индивидуални, масови и частни, комунистическа идеология нямаше нищо пò от значение, нищо по-скъпо, нищо по-безценно от свободата. Честно казано, въпреки външните принуди и забрани по онова време съм срещал много по-вътрешно свободни хора, отколкото срещам сега. Тъй като днес, за съжаление, като че ли свободата не е вече ценност: тя осъзнато, безсрамно и безотговорно се отдава – какво отдава, подарява се направо! – на разни телевизионни риалита, на полунацистки футболни агитки, на анти-Монтескьо главни прокурори, величани като „шерифи“, довеждайки по този начин само-поробващите се и само-колонизиращите се субекти до чиста проба вулгарен ексхибиционизъм и доброволно обезличаване. За разлика от тогава, когато бранехме свободата си всячески, пазейки я като зениците си и съхранявайки я така, както съхранява златото си някой скъперник-рицар, от всякакво, даже най-малкото, властово попълзновение. Дори с цената на извеждането на този наш стремеж до присмехулна гротеска и язвителна подигравка: като ученици ни искаха късо, тоест прилично подстригани, ние пък обръсвахме главите си напук (и ни намаляваха поведението за предизвикателно поведение); ходехме със сините си униформи – момчетата с надраскани сака и панталони, момичетата с престилки, които скъсяваха до най-възможния минижуп, за което също ги гонеха и им намаляваха поведението; пушехме и бягахме от час пак като израз на несъгласие и някаква такава стихийна съпротива. И четяхме, и кино гледахме отново с тези свои нагласи, откривайки в „Параграф 22“ същността на системата, а във „Всичко е любов“ – онзи път, който да ни отърве от досадния ѝ и противен натиск.

Затова когато възкликвахме заедно с „Фактор“ за „мечтите ни розово-сини“ или заедно с „Тангра“ спорехме „с неверници“, ние отлично знаехме какви са и мечтите ни – мечти за свобода, отлично знаехме и кои са неверниците – всички онези, които ни пречеха (още пречат) да постигнем тази наша свобода. И макар вече отдавна да не сме „момчета шестнайсетгодишни“, в зала 1 на НДК пеехме за същото, за което пеехме преди 30 и повече години: във възхвала на свободата, която рокът пише/пее/свири… Свободата, която единствена ни позволява и подтиква да бъдем винаги и завинаги:

Бъди какъвто си!…