НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ, "Фейсбук"
Някога преди 15 септември винаги ми ставаше мъчно, много мъчно. Разболявах се от мъка, че лятото се е изнизало и трябва да тръгвам на училище.
В махалата в Ловеч имах един приятел – Иван Динков, малко по-голям от мене, с когото яко си пийвахме в навечерието на първия училищен звънец. Удряхме по някоя чаша вино от мъка, главите ни се замайваха и така някак си по-леко се насочвахме към заветния 15 септември.
Сега някои от моите набори реват, че тогава сме ходели на бригада и през септември, че се бил развалял учебният процес. Аз обаче треперех от страх да не би да се отмени бригадата. Не ми се ходеше на училище и това си е. Готов бях да бера грозде и сливи, да вадя цвекло и какво ли не още, но само и само да не уча. Исках ваканцията да е винаги и вечна – като любовта с някоя ученичка.
Подозирам, че и сега работата не е много по-различна. Карантината направи от училището ваканция. Училище на ваканциите – това получихме всички ние. Вярно, има онлайн обучение, но като си сложим ръка на сърцето и махнем от очите си превръзките на страха, трябва да си признаем – учи се, ама май наужким.
От двайсетина ученици в онлайн час внимават три-четири. Другите се протягат по диваните и по леглата и имитират присъствие. Като не можахме да въведем униформи, въведохме пижами. Пижамено обучение – това въведохме.
Не че в училище не е горе-долу същото, но все пак – близостта и това, че ученик и учител са очи в очи, променя малко положението. Ученето „на живо“ винаги си е живо учене.
Няма да анализирам никакви образователни, психологически, възпитателни, интимни, духовни и социални аспекти на „невиждането“ и на „далечното“ обучение. Нито имам сили и нерви да повтарям едно и също. Правя го близо трийсет години – непрекъснато. И имам горчив опит, че колкото и да викаш, възможността да не те чуят е голяма.
Но все пак ще кажа – неприсъствието в училище е беда, голяма беда за учениците. И за нашето бъдеще. По-точно – за тяхното.
Кой какво печели, ще стане ясно след време. Кой колко милиони и милиарди е натрупал – също. Но че губим всички, е ясно. Ясно е за тези, които гледат с очите си.
И изобщо не си мислете, че децата няма да се радват на това, че не ходят на училище. За тях карантината си е безкрайно лято. Дано само не правят като мене и моя приятел – да си пийват вино от мъка, че наближава 15 септември.
И моля ви, не се въсете и не цъкайте с език на това, което написах. Иска ми се да не е било така, ама беше. Признат грях – половин грях и една единица намалено поведение – за тези, които знаят за какво говоря.
Честит 15 септември и дано да не свърши в средата на октомври.
