ДАМЯНА ВЕЛЕВА, "Свободна Европа"

Един от най-големите съвременни писатели. Образцов постмодернист. Литературно явление – клишетата за Пол Остър могат да запълнят не една или две страници.

Той самият определя писането си като някакъв вид мания, глад, ирационална нужда да продължава да пише дори когато добрите изречения отказват да бъдат написани, дори когато думите, които търси, отказват да бъдат намерени.

„Не съм сигурен, че можеш да създаваш изкуство, освен ако не се отнасяш към него много сериозно, ако не си обсебен от него“, казва Остър в свое интервю.

„Вълнението, усилията – те са окуражаващи и одухотворяващи. Пишейки, просто се чувствам повече жив.“

В книгите си Остър често пише за писатели, които се чувстват живи единствено благодарение на писането – но и които често губят представата за себе си в писането. Загубата е една от любимите му теми – загубата на идентичност, на думи, на пари. Както и темата за съдбата, случайностите, самотата, за града Ню Йорк.

Остър успява да се утвърди като име в световната литература още в края на 80-те години, когато излиза неговата „Нюйоркска трилогия“. Някои критици сравняват трилогията с нещо като „детективски романи, но написани от Кафка“. В нея той преплита реалното с въображаемото, смесва настоящето с бъдещето, истината с илюзията.

Преплитане на литературата с киното пък предлага международният фестивал „Синелибри“, в чиито рамки е премиерата на филма „В страната на последните неща“ по романа на Остър със същото име.

Екранизацията е по дистопичния роман на Остър, публикуван през 1987 г. След него той публикува още десетки книги като „Лунен дворец“, „Музика на случайността“, „Левиатан“, „Книга на илюзиите“, които са преведени и на български.

Освен писател, той е и сценарист и режисьор, като през 1995 излизат на екран филмите му Smoke и Blue in the Face.

По думите му всички тези книги и сценарии нямаше да ги има, ако не беше един ден през далечната 1955 г., когато Остър е бил на осем години. Тогава той среща своята любима бейзболна звезда Уили Мейз и иска най-накрая да вземе автографа, за който отдаван е мечтал.

Нито той, нито майка му, нито баща му обаче носят със себе си молив или нещо друго за писане. След като изчаква известно време, бейзболната звезда свива рамене и си тръгва, а осемгодишният Пол Остър не може да спре сълзите си от разочарование.

Случката обаче му служи за урок и от този ден нататък бъдещият писател никога не излиза от дома си без молив в джоба.

„А когато носиш молив в джоба си, вероятността един ден да се почувстваш изкушен да го използваш, не е малка“, разказва Остър пред британския "Гардиън".

Другата ключова среща в живота му е тази с втората му съпруга Сири Хуствет, също световноизвестна писателка. За нея Остър казва, че е най-довереният му редактор и първият читател на всички негови текстове.

„Няма нито една поправка или предложение, което тя да е направила и което аз да не съм приел“, казва Остър.

Случайната им среща на литературно четене преди повече от 30 години според Остър е пример за неразбираемите механизми на съдбата, негова любима тема.

Друг пример от собствения му живот, който го кара да дълбае във въпроса за случайността, са две телефонни обаждания, които по погрешка получава и които служат за вдъхновение на романа му „Стъклен град“. Именно благодарение на него Остър добива първоначалното признание на критиците.

Както в романа, така и в собствения му живот, неизвестен човек позвънява, търсейки детективско бюро.

„Някои хора, които не харесват прозата ми, смятат, че тези връзки са твърде произволни. Но просто такъв е животът“, казва Остър.

И сякаш за да докаже, че делникът е пълен със случайности, които понякога не са случайни, през 1999 той се включва в проект на Американското обществено радио, който събира необикновените истории на „обикновени хора“ – „истински истории, които звучаха като художествена измислица“.

Според анонса към проекта се търсят истории, които "поставят под въпрос разбиранията ни за света, случки, които разкриват мистериозните сили, управляващи животите ни“. Проектът се оказва изключително успешен, като хиляди слушатели от цялата страна изпращат своите свидетелства за невероятни случайности.

Пред Paris Review Остър казва, че благодарение на тях е получил доказателство, че „реалността наистина е точно толкова странна, колкото си мислех. Всъщност, светът е пълна лудница.“

Със съкращения

„На четиридесет години открих, че кралицата на всички цветове е черното.“

Огюст Реноар, френски художник, роден на 25 февруари преди 183 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Да, както винаги - 80.8%
Да, за първи път - 0%
Не, предпочитам друго - 15.4%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Опера без... текст?!

 

 

И все пак германската композиторка от румънски произход Адриана Хьолцки вече направи този абсурден авангардистки опит

Между документалното и въображението

 

„Мери. Раждането на Франкенщайн“ – фокус на текста е вглеждането в творческия процес, довел до създаването на най-популярния роман на Мери Шели

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков