Крис Клийв е британски писател и журналист, роден през 1973 г. Той е възпитаник на престижния Бейлиол Колидж в Оксфорд, където завършва психология. Автор е на четири романа ("Възпламеняване", "Другата ръка", "Злато" и "На смелите се прощава"), пише и разкази. Дебютният му роман "Възпламеняване" е и адаптиран като филм, а вторият му роман, "Другата ръка" или "Little Bee"в Америка, е №1 бестселър в класациите на New York Times с над 2-милионен тираж. Между 2007 и 2010 година списва регулярна рубрика, посветена на децата и родителството (Down with the kids), в Guardian. Носител е на престижни литературни награди. Живее в Лондон със съпругата си и трите им деца.
Крис Клийв даде интервю на Иван Русланов от БНР.
Ето акценти от него:
За войната на Путин в Украйна
"Не очаквах, че това ще се случи точно сега. Не бях подготвен за образите, които виждам от днешна Украйна. Не очаквах и това, което наблюдавам от случващото се в Полша с пристигащите бежанци, с огромни количества. Има нещо много страшно в израженията на хората, които изведнъж се оказват в центъра на подобни събития. Шокът, който може да видите по лицата им, е много трогателен, чак плашещ. Говоря напоследък с много хора за това как те се чувстват, как се справят със стреса от случващото се. След като шокът премине и хората преодолеят моментите, в които мислят, че няма какво да направят, че са абсолютно безсилни, гледайки какво се случва, те встъпват в друга фаза – тази, в която си казват, че има какво да дадат от себе си. Има начин, по който да помогнем в подобна ситуация".
За хората преживели трагедии
"Те винаги твърдят, че е много трудно да обясниш какво всъщност представлява войната. За тях тя никога не спира. Когато си бил част от подобен конфликт, той остава в теб. По един или по друг начин. Тези хора се връщат в свят, който не осъзнава какво точно се е случило и не знае какво е да си бил на бойното поле. Първото нещо, което забелязвам, докато работя с хора, пряко свързани с войната, е колко е важно да ги изслушаш. Да се опиташ да ги приобщиш към всекидневния живот по-добре от преди. Какво можем да направим като граждани сега? Диалогът между великите сили не сработи. Оказа се, че се чувстваме безсилни и сякаш няма какво да направим. Има обаче неща, които зависят от нас. С общи усилия можем да направим света по-добро място. Чрез тях ще можем да смекчим тревожността си. Първото нещо е да слушаме. Например, когато бежанец дойде в Полша и каже – това е което ми се случи – трябва да го чуем. Да се опитаме да сме в помощ на тези хора. Да им създадем сигурно място. Можем да използваме тези моменти като време, в което обучаваме себе си и младото поколение. То в момента ни наблюдава много внимателно и усвоява как трябва да се държи във времена като тези".
За последиците от войната
"Макар и ситуацията да е нова за Европа, имаме в съвременния свят много случаи, в които хората отиват на война. Включително и моята държава – например войните в Ирак и Афганистан. Цивилното население и военните там споделят същите преживявания и условия. Казвам с огромна предпазливост, че тази ситуация е нова за мен, нямаше обаче да е така, ако живеех в Ирак или в Афганистан. Или ако живеех в Сирия, където хората вече са станали свидетели на проваления диалог. Но, да, това е нова ситуация за Европа. Мисля, че изненадата се крие в липсата на връзка между убеждението, че имаме много общи неща в момента, че се познаваме по-добре от всякога, че имаме приятели в социалните мрежи от засегнатите места. В същото време се оказва, че този диалог, тази връзка не съществува. Оказва се, че решението е едно – ужасно насилие. Това е шокиращото. Мисля, че хората не могат да намерят начин да интегрират това в ежедневието си.
Ние не можем да обезоръжим войната с доброта, но можем да направим своя свят по-сигурен. Да предотвратим ескалация чрез доброта. Напълно съм сигурен. Какъв е механизмът за това ли? На първо място, не бива да демонизираме групи от хора. Например Русия и нейния народ. Това, което говорят младите хора, много ме окуражава. Те осъзнават разликата между властта в Русия и населението ѝ. Трябва да разберем, че е сторено зло и в същото време да отделим омразата от сърцата си към дадена група от хора. Първо, трябва да спрем ескалацията в собствените си сърца. Това е единственото място, в което можеш да стопираш омразата. Не бива да ставаме сурови, не бива да бъдем ядосани, не бива да слугуваме на предразсъдъци. Това можем да направим. Друга част от механизма е да сме гостоприемни към бежанците. Ще бъде трудно да ги посрещнем, но трябва да го направим. Защо? Защото това ни прави колективно силни. Тази идея, че можем да си вярваме. Да се грижим един за друг. Неспособни сме да спрем насилието, но можем да облекчим ранимостта на този свят. Това се превръща в наша работа. Какво друго можем да направим? Да научим какви са нашите собствени стойности. Трябва да си кажем – добре, сега разбирам колко е важно да правим повече за останалите. Да се грижим един за друг и да се пазим".
За отговорността
"Нямаме достъп до оръжия, но имаме възможност да използваме невероятната сила на знанието, на обичането, на гостоприемството и грижата. Давайки на хората начин да победят безпокойството си, научавайки самите себе си какви са качествата ни, това са нещата, които са достъпни за нас. Това са силите, които можем да разгърнем. Вярно е, не можем да противодействаме на политиците и диктаторите. Можем обаче да направим много заедно. Мисля, че е важно да действаме, а не просто да седим, ужасено четейки новините. Да, четете новини. Бъдете ужасени. След това обаче се опитайте да сътворите някаква промяна в реалността чрез този страх. С помощта на собствената си креативност и любов".
