ЮЛИАНА МЕТОДИЕВА, marginalia.bg
Наскоро излезе документалната книга за живота на поета Никола Й. Вапцаров „Оловна тишина“ на Ивайла Александрова. Литературната критика я посрещна с ласкави отзиви. През 1992 година приблизително същата публика посрещна на нож документалното разследване за Вапцаров „Третият разстрел“ на поета Марин Георгиев. В опит да разберем причината за различните реакции, поканихме за интервю автора.
------
Господин Марин Георгиев, за много години! Интервюто с вас е за читателите ни изпитание доколко дълбоко познават следдесетоемврийските ни писателски и политически дискусии за литературните митове и последиците от комунистическата пропаганда. Като автор на документалната книга „Третият разстрел“ (1993) този разговор ще е и опит за преценка има ли смисъл от четене на архиви и интерпретациите им в страна, която не е скъсала напълно с комунизма и неговите герои. Добър ден!
- Добър ден! Но на въпроса: За мен има. За друг няма. За мен: "да опознаем и разберем миналото. Актът на опознаване е и акт на самопознание, повторно рождество, но вече на самите нас“ – стр. 11 от книгата, написано на 13 – 14. 11. 1992.
Само така може да сме готови за реалността с всичките й коварни клопки и хищни зъби, по-опасна и от на нилски крокодил. Да сме нащрек, а не подвластни на илюзии; пробутваха ни ги, а и още ни ги пробутват, за да си оплетат кошницата и да ни пожертват заради интересите си. Както е станало с поета. Както става днес в Русия. А инак – ние все още нямаме ресурс да се справим с комунизма. Доста е удобен. Той е манталитет. А приказките срещу него – беззъба реторика, за да не кажа безвредно плещене.
По-важен е отговорът на друг въпрос: дали, изваждайки на бял свят показанията на поета, не удължих присъствието му, защото бе възможно да отмира от естествения ход на времето с новите му ценности и разбирания за литература. Ние сме облъчени от миналото. Наскоро писателката Елена Алексиева заяви, че от нейното поколение почти не се интересуват от Вапцаров, а пък от новите поколения – никак.
Ако мирно си седях, нямаше да видя толкова ненавист, злоба и обиди.
Щях да си кютам… Ама айде де…
Още в първите страници на книгата пишете: „След „Третия разстрел“ за Вапцаров вече не може да се пише както досега“. Дали това твърдение се дължи само на разкритите документи по полицейското дело на Никола Йонков Вапцаров, обвинен по реда на ЗЗД – за сътрудничество и помагателство на терористична група, финансирана от чужда държава във време на война? Коя е новата фактология в нея? Преди вашата книга е имало и други публикации[1], дори пиеси.
- Че не е ли така? На какво се дължи този обрат може да отговори всеки, който се интересува от книгата и всички книги след нея на същата тема. "Новата фактология“ са следствените протоколи и показанията на поета и съратниците му. Показанията, всички, които са ги публикували след това, твърдят че е за пръв път, (а всъщност ги препубликуват?!) без да цитират източника. Явно това е разбирането за научна и колегиална толерантност у нас. А може пък да съм вражески автор.
Казал съм и друго, което все пропускат: "Аз съм против фалшификациите спрямо Вапцаров. И в такъв смисъл съм за Вапцаров. Ако темата за Вапцаров е храм – търговците трябва да бъдат изгонени от храма.“– стр. 43. Написано е на 19.11.1992
Може ли вече да мислим стиховете „Вяра“, Двубой“, „Пролет“, „История“ от изключителния поетичен сборник „Моторни песни“, извън контекста на „революционера-поет“ Никола Й. Вапцаров?
- А защо "изключителен“? Кое му е изключителното? Изключителни са "Вечната и святата“, "Прозорец“ и "Ангелът на Шартър“, "На повратки в село“, "Любовен календар“, поемата "Палечко“ все книги и творби преди "изключителния сборник“, или по негово време. Те даже са по-изключителни! Но може би не са такива, защото авторите им не са "загинали в борбата“?
А откъде идва и още е в оборот понятието революционер? То не отговаря нито на фактите от показанията, нито на преценките на историята. Неличимо е наследството на комунистическото мислене: сакрализиране на обикновените неща, възвеличаване на задължителните, създаване на тотеми, за да се маскира и подмени реалността. Но такава изглежда е и природата на човека, или на човека от Изтока, или пък на този, който поминува на границата между Изтока и Запада, дето сме ние. Особено ако е преминал през матрицата на комунизма.
Бяхте обвиняван бурно в почти всички издания и тогава, през 90-те години, но и сега, в първата четвърт на 21 век, в „поръчкова“ демитологизация [2]. Наскоро станахте обект на артилерийски огън по вас от най-високо ниво [3]. Ще цитирам някои от критиките [4] към вас от уважавани днес професори по литература:“ Удивително е, че набеденият в тероризъм Вапцаров не е стрелял по никого, по него са стреляли – веднъж край село Кочериново, без за щастие да го улучат, и втори път, в привечерта на юли 1942 г. в София и вече право в сърцето. „Право стреля и улучи“, както се казва в едно негово стихотворение. И този разстрел обаче се оказа неокончателен“. Защо бяхте така недоразбран?
- А може би много добре разбран: без да съм употребил епитета терористична показах същността на БКП и пъпната й връзка със СССР/Русия, каквато е и днес, дори да се нарича БСП. Това ги боли. Никакъв Вапцаров не ги интересува: той им е смокиновия лист за прикриване на срамотиите, употребен преди разстрела, след това, та и днес.
Обвиняват в поръчка ония, които са я вършили. Доста откровено съм разказал как е станало. Не издържах на изкушението: надзърнах, дето не трябва. И стана тя каквато стана. Никога не съм имал намерение да пиша такава книга. Стана случайно. За разлика от тези, които са писали преди и написаха след мен. Колкото до огъня, може би вече ще е по-леко – би трябвало да го поделя и с най-новата модификация по темата. Защото в основата й са същите факти, не съм ги измислил. Повтарят се! Странно, но въпреки това, засега артилеристите и снайперистите мълчат. Мълчанието или стрелбата ще са теста за кой кой е и какво е написал. И даже – кой е поръчковият автор. А ако има поръчка – и кой е поръчителят.
Интерес предизвика обобщението ви за македонската тема в творчеството на Вапцаров. Пишете „Преброждайки тежкото историческо минало на Македония, той се озаряваше, когато се говореше за нейното освобождение“. Колко автентични са македонските концепции на Никола Й. Вапцаров? Наскоро един клуб в Благоевград бе кръстен от членове на ОМО Илинден на негово име, което предизвика сериозен скандал.
- Не, това не мога да го напиша аз. Това може да го каже само свидетел. Трябва по-внимателно да се чете. Това е цитат от спомена на Симеон Русакиев, който случайно открих и ми влезе в работа, справка – книгата ми, стр. 128. Част от спомена наскоро бе цитиран от друг изследовател, но пак без източник. Като изринеш пъртината – готованци много. Колкото до клубовете, вижте: https://skif.bg/index.php/haid-park/11320-razdelitel-ili-sabiratel. За "Вапцаровите концепции“ има все повече и повече документи и то автентични, а не както бе по мое време – трябваше да се догаждам от остатъчните миризми на скрито-покритото.
Накрая, моля да ни отговорите каква е съдбата на лявата поезия? В исторически план може да се разбере защо Вапцаровата поезия е била завладяна от „революционния ентусиазъм“, от СССР, от огромното съчувствие към бедните („Селска хроника“), но кое днес би вдъхновило младите поети, определящи себе си като „евро-леви“?
- На това Ванга, или теоретикът на романа Младен Влашки, специализирал го във Виена, д-р по литературознание на Пловдивския университет по-може да Ви отговорят, а не аз – маргиналният автор – продукт на моите опоненти. (И как да не ме интервюират от Маргиналия). За което Ви благодаря! По идеше да отговоря за поредното обновяване на темата чрез пресния опит за разводняването й. След книгите на К. Кузмова, още Зографова, Йордан Каменов, филмът на К. Бонев – всичките в изпитания български модел и вълкът сит и агнето цяло, а вече и в универсалния: новото е добре забравеното старо. Но какво да се прави: днешният интелектуалец избягва неудобните въпроси, иска с всички да е добре. А аз пък не ща, дори да кажат, че въобще не съм добре. Урсуз съм. Див. Селянин. ,,Маринчо от Биволаре“, както писа най-големия приватизатор на чужди текстове Николай Хайтов. Ни литературата, ни живота са ми били бална зала. И не са!
С живота под вежди се гледаме строго.
03 – 04 .01.2023
-------
[1] Цвета Трифонова –„ Архив Н.Вапцаров. Аналитичен опис“ (1992)
[2]Чавдар Добрев,“Вапцаров и неговият екзекутор“, 1992
3. Румен Радев- „Антифашистът Вапцаров е мъченик на една кауза, която в последните години новите ревизионисти се опитват да изтрият от нашата история, каза президентът“, 2022
[4] „Култура“ срещу разправата с Вапцаров“, (1992), разговор с Никола Георгиев, Снежана Димитрова, Амелия Личева
