Огнян Стамболиев предостави на SKIF интервю, което Исмаил Кадаре (1936- 2024) дава по повод книгата си “Албанската пролет” пред френския критик и журналист Бенжамен Иври за американското списание “Нюзуик”. То е взето след окончателното му решение да напусне родината си и да поиска политическо убежище във Франция.
Кадаре почина на 1 юли. Той е носител на наградата „Букър“ (2005), той е сред авторите, непрекъснато спрягани за Нобелова награда за литература. На български език са издадени книгите му: „Генералът на мъртвата армия“, „Кой доведе Дорунтина“, „Нишата на позора“, „Кьорферманът“, „Концерт в края на зимата“, „Легенда на легендите, политическо есе“ и др.
------
БЕНЖАМЕН ИВРИ: Преди изборите в Тирана казахте: “Не е толкова важно, ако победят комунистите, защото процесът на либерализацията вече започна...” Какво мислите сега?
ИСМАИЛ КАДАРЕ: Не вярвам, че демокрацията може да победи веднага, но не исках да кажа точно това. Мина малко време. Пътят на демокрацията е вече по-чист. Комунистите си отиват, макар че “когато змията умира...” Опозицията, колкото и да е неопитна и неорганизирана, е в истинско настъпление. Червените поискаха да разделят властта с нея – подобен неуспешен опит имаше и в една друга балканска страна, България, но мисля, че не това трябва да бъде решението. Мисля, че нашите демократи не бива да се забъркват в мръсните дела на комунистите. Само ще изгубят!
Във вашата книга “Замъкът на сънищата” става дума за държава, напомняща политическите параболи на Джордж Оруел. Каква е Албания днес в сравнение с 1984 година?
- Реалността в днешна Албания е не по-малко трагична от прочутата утопия на Оруел. Освен това у нас цари пълна посредственост, която трудно ще ни изведе към нещо по-добро. Това е трагичното наследство на комунизма, неговите страшни метастази. Той се опитва да се промени в някакъв нов вид, “модерен”,”обновен” социализъм, за да оцелее.
“Есхил, вечният победен” – тази книга, която посветихте на великия гръцки драматург, не подсказва ли паралел между античната трагедия и днешната Албания?
- В комунистическия свят, за съжаление, често можем да срещнем подобни примери като този с жертвата на цар Агамемнон. Сталин пожертва сина си през войната, за да може да поиска после от войниците (неговите “синове”, нали се беше провъзгласил за “баща на народите”!) да се пожертват за собствения му жалък живот. Да, диктаторите винаги мислят първо за себе си, а после цинично се провъзгласяват за “бащи”. Наш “баща” или “чичко” беше другарят Ленин...А може би не знаете, че бившият албански вожд Енвер Ходжа също изпрати своя син да се бие в американо-корейската война. Той заповяда на милицията да убие неговия вуйчо, за да сплаши народа, да му покаже, че с един Ходжа шега не бива. Да, той беше силна личност, роден диктатор, и успя да се задържи, въпреки че нашият народ по природа е твърде свободолюбив и непокорен.
Казахте, че сянката на Вацлав Хавел ви следвала по време на изборите в Албания?
- Да, затова не се кандидатирах. Не бих искал да сдружа на никого. Не бих могъл да бъда добър политик, още по- малко президент. Да върша неща, които не ми харесват. Мисля, че това ще ме промени, не в положителен смисъл. Освен това връзките ми със страната ще се променят. Не, разбира се, в положителен. Ежедневният ми контакт с обикновените неща ще измени гледната ми точка, ще ми попречи на творчеството, без което не бих могъл да живея.
Знаете ли, литературата е като жената. Не е препоръчително да бъдеш постоянно край нея, до полите й... Литературата е доста по-крехка от любовта към жената. Лично мен единствено писането може да ме отдели от прозата на деня, да ме извиси над дребното и баналното в живота.
През 1981 година американският белетрист Уйлям Стайрън трябваше да разговаря с Френската телевизия, но въпреки големия интерес и разгласата вие отказахте. Защо?
- Нашето комунистическо правителство категорично ми забрани да се появявам по телевизията и да разговарям с “някакви си вражески писател”. Не можех да не се подчиня. За вас, западните люде, това може би е чудно и необяснимо, но който е живял на Изток го знае добре. Освен това тогава сигурно щях да говоря зле. Във Франция нямаше да ме разберат и щяха да поискат да се изкажа публично срещу нашия “вожд” и “учител” Енвер Ходжа. А тогава диктаторът беше още на власт и разполагаше с хиляди средства, за да се справи с мен, въпреки че бях вече доста известен в Европа...
В периода, когато бяхте вицепрезидент на Демократичния фронт на Албания, президент беше вдовицата на Ходжа. Наричаха я “близначката на Елена Чаушеску”.
- В Албания тази жена никога не беше приета. Проста и жестока, тя все пак не можеше да се сравни с онова чудовище Елена Чаушеску. А Енвер Ходжа имаше ореола на герой от Съпротивата. Трябва да призная, че той все пак имаше някакъв чар, обличаше се изискано, маниерите му бяха до известна степен европейски. Иначе не би могъл да владее нашата бедна и изостанала Албания, най-изостаналата страна в Европа, толкова години. За разлика от него, Чаушеску беше обикновен партиен чиновник, който чрез комбинации и вродената си селска хитрост (и ръководството на еврейката Елена!) успя да стигне до върховете и постепенно да се преърне в истински диктатор от фашистко-комунистически тип...
Ваши сънародници от Френската асоциация на албанските асоциация на албанските емигранти се оплакаха, че сте поискали политическо убежище, въпреки че сте били “много богат и номер две в сталинистка Албания”, докато останалите емигранти трябвало да чакат дълги месеци за западна виза...
- Съжалявам, но това са дребни и завистливи хора. За щастие, повечето от моите сънародници не мислят така за мен. Никога не съм бил “номер две” в сталинистка Албания. Колкото и нескромно да ви прозвучи цели двайсет години аз представях новата литература на нашата страна, която, разбира се, не започва и не завършва с моето име. Но аз съм убеден,че моите съчинения събудиха онези, които днес се наричат албански опозиционери. Някои твърдят, че ако не са били моите книги, нашата литература щяла да дегенерира като литературите на Чехословакия и България, които според мен, бяха истински комунистически литератури. Да, парадоксално е, че най-сталинистката и най-изостаналата държава от Източна Европа имаше добра проза, която днес се превежда и цени на Запад.
Що се отнася до обвиненията по повод участието ми в т. нар. “Демократичен фронт”, мога да кажа, че съм бил там само на два пъти по два часа. Тази фалшива организация всъщност не съществуваше и моите обвинители знаят това отлично. За съжаление сред тях има доста внедрени лица, бивши комунисти и служители на тайната милиция. Те не пропускат повод да ме оплюят. Всъщност за един писател би трябвало да се съди не по онова, което е казал или направил, а по книгите му. Те имат своя съдба, която не зависи от нас, техните автори. За мен единствено важни са книгите. Ние си отиваме, а те остават...
Бележка и превод: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
