SKIF публикува интервю с писателя и издател Костадин Костадинов по повод новия му роман „Последният войнишки император“, който ще влезе в книжарниците на 18 март. Темата е иманярството в България.
Костадин Костадинов е роден на 14 ноември 1960 година в Радомир. Завършва Българска филология в СУ „Кл. Охридски“, няколко години работи като журналист. През 1990 година става основател и съсобственик на Издателска къща „Пан“.
Костадинов дебютира през 1991 година с книгата „Резерват за розови пеликани“. Вторият му сборник разкази и повести – „Заливът на Ифигения“, излиза четвърт век по-късно. По негови сценарии са снимани игралните филми „Резерват за розови пеликани“ (2003) и „Легенда за белия глиган“ (2004).
За романа „Ловецът на пеперуди“ авторът беше отличен с Награда „Хеликон“ 2022 и Национална награда „Елиас Канети“ 2023. Книгата беше номинирана и за „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“.
---
Г-н Костадинов, на 18 март излиза романът ви „Последният войнишки император“. Кога се роди идеята за тази книга?
- Идеята да опиша някои от най-интересните иманярски истории у нас отдавна се е загнездила в главата ми. Още по времето на соца сестра ми Вергиния Костадинова, която е кинорежисьор, направи голям документален филм за иманярството в България. Тогава се запознах с консултантите на продукцията й, които работеха в службите, преследващи иманярската мафия. От тях, след разговори на чаша с развързваща езика течност, научих прелюбопитни неща. Когато ми дойде мерак да ги пренеса върху белия лист, те вече бяха узрели и ферментирали. Така преди десетина години написах един текст със същото заглавие и след като му сложих точката, го оставих да отлежи. Чак миналото лято го доизмислих и надградих, за да заприлича най-после (надявам се) на завършен и плътен роман.
Сюжетът е изключително интригуващ, ще ни разкажете ли малко повече за него?
- Романът проследява хронологично житейския път на мъж, прочут с прякора си Императора, който не само издирва редки монети, но и оказва съпротива на всяка несправедливост, на всяка власт – копае подземен тунел, за да снабдява с хляб партизаните, едва оцелява след разпити в Дирекция на полицията и разстрел, като съветски десантчик е ранен тежко по време на сражение с немците, но после се превръща във враг на комунистическата държава и е изпратен да бута вагонетки в мината на Богданов дол.
Главният герой – Васил Странджев, подобно на Лазар Караиванов (Костуро) от „Ловецът на пеперуди“, е многопластов и колоритен образ. По какво си приличат двамата персонажи?
- Оказва се наистина, че Лазар Караиванов и Васил Странджев много си приличат. Обяснението е, че макар и измислени по различно време, те все пак са рожби на един автор, който конструира текстовете си по сходен начин. И двамата герои са колекционери – Костуро събира редки пеперуди, а Императора издирва редки монети. Всяка от главите в двете книги разказва някаква история, свързана я с екзотична пеперуда, я с римски ауреус. На финала на повествованията и Лазар, и Васил достигат до своята смърт, като предварително са се погрижили да бъдат окомплектовани докрай и колекциите им. Освен това и двамата герои притежават необикновени умения и сякаш някаква висша сила бди над тях.
Имате невероятната способност да разказвате истории, които приковават вниманието на читателя. Как успяхте да напишете толкова динамична и в същото време така задълбочена книга?
- Вече 40 години се занимавам всекидневно с писане и редактиране на текстове – първо като журналист, после като издател. Опитът, добит от подреждането на думи помага, но това не е достатъчно за една книга. За беда, мисълта ми не тече бързо и се налага дълго да обмислям всяко изречение. Принуден съм да го правя, защото днешният читател е много добре подготвен и забелязва всяка пукнатина в повествованието. Постигането на технически прецизен текст обаче е само едно от задължителните условия за съвременната литература. Най-важното за един автор е да се качи на вълната на вдъхновението - да успее така да си нагласи гръмоотвода, че да улови искрата, падаща отгоре. Само с труд и пот почти нищо не се получава.
Носител сте на едни от най-авторитетните литературни награди. Какво ви носи това признание?
- Ако кажа, че получаването на награди е неприятно, ще излъжа. В продължение на 25 години се бях оттеглил от литературния живот и имах нужда – почти като дебютант, да ме забележат и похвалят. Наградите, добрите отзиви на критиката и читателите определено ми помогнаха да си върна самочувствието на автор. От друга страна това признание е твърде задължаващо - напоследък ставам все по-предпазлив и не мога да събера кураж да започна работа по голям нов текст. Разни идеи се въртят в главата ми, но не смея да се захвана с тях, преди да съм напълно сигурен дали ще се изкача до вече достигнатото ниво.
ОТКЪС от „Последният войнишки император“
С Васил Странджев, по-известен с прякора си Императора, се запознах през есента на 1995-а. Той живееше в родопското село Тополка, а на мене ми се наложи да се заселя там с жената и децата, за да се грижим за болнавата ми тъща.
За първи път го видях един неделен следобед в селската кръчма. Заради горещото циганско лято бяха изкарали масите на площада. Императора играеше шах с магазинера, а четирима кибици наблюдаваха фигурите на дъската и вяло коментираха поредния ход. Пред всеки от групата стоеше запотена чаша с облак (коктейл от мастика и ментовка). Електрическите жици на главната улица приличаха на гирлянди – бяха натежали от безброй лястовици, които се събираха за пътя си на юг.
Седнах сам на съседната маса и си поръчах бира. В селото живеех отпреди две седмици и почти никого не познавах, но за Императора бях слушал какви ли не легенди – че е бос на иманярската мафия в България, че притежава несметно богатство, че е герой от Втората световна война и т.н. Тъща ми дори твърдеше, че е вещер.
И ето – най-прочутият жител на Тополка седеше на три крачки от мене – по потник и джапанки, с къси зеленикави панталонки, оръфани по ръбовете. Наливаше се с облак и безапелационно печелеше шахматните си партии.
По някое време, докато допивах втората си бира, примижал срещу мекото есенно слънце, по улицата откъм града се зададоха два черни мерцедеса, модел кубче, с тъмни непрозрачни стъкла. Движеха се бавно, почти безшумно, със запалени фарове. Обиколиха сухия фонтан до кметството и спряха пред кръчмата. От първия джип слезе дребно човече с дълга до средата на гърба коса. Беше с черни дрехи, а на краката му лъщяха каубойски ботуши с остри върхове и високи токове. Каубоят доближи масата на шахматистите и попита:
– Как да стигнем до къщата на Васил Странджев?
– Къщата ли търсите, или самия Васил? – ухили му се Императора.
– Васил търсим – троснато отвърна човечето.
– Е, намерихте ме. Аз съм.
– На тебе ли ти викат Императора? – попита каубоят, оглеждайки недоверчиво селския шахматист.
– Ъхъ! С какво мога да ви бъда полезен?
– Трябва да дойдеш с нас до Пловдив. Един човек иска да се срещне с тебе.
– Познавам ли го тоя човек? – попита Васил Странджев и изигра един ход с коня на шахматната дъска.
– Днес ще се запознаете.
– Днес не мога – вдигна глава Императора. – Днес ми е ден за шах. Нека вашият човек заповяда утре следобед вкъщи, ще го приема в кабинета си. Към три часа. А сега ще ви помоля да ме оставите да си довърша партията.
Каубоят отстъпи крачка назад, извърна се към джиповете и вдигна ръка с изпънат нагоре показалец. На мига от задната врата на втория мерцедес излезе двуметров гигант с напомпани мускули. И той беше облечен целият в черно, но не носеше красиви ботуши. Мъжагата се доближи енергично до масата и се изпъна демонстративно – широко разкрачен, с прибрани отзад ръце.
Тогава каубоят изведнъж доби кураж – с един замах помете фигурките от шахматната дъска и кресна на Императора:
– Тръгвай веднага! Имам заповед да те заведа в Пловдив. Ако трябва, ще те закарам насила.
– Разликата между нас двамата е, че на мене никой не може да ми заповядва – усмихна се Васил Странджев, без да става от стола си.
Думите му вбесиха човечето с каубойските ботуши. То замахна с отворена длан и зашлеви шумен шамар на Императора. Удари го подло, отзад по тила.
В тоя миг не можах да се сдържа и скочих на крака, стиснал юмруци. Столът ми падна с трясък.
– Сядай си на мястото, момче! – скара ми се Императора. – Мога и сам да се оправя.
Той бавно се надигна от стола, събу внимателно джапанките и се обърна към чернодрешковците:
– Трябва да проявявате повече уважение към белите ми коси – вече съм на шейсет и осем, пардон, на шейсет и девет. Заслужавате да ви дам един урок.
Докато говореше, Императора се озова очи в очи с гиганта. Тогава се чу гласът на каубоя:
– Прасни го!
Няколко секунди мъжагата продължи да стои като вцепенен, но щом осъзна, че заповедта се отнася за него, замахна яростно. Императора пъргаво се наведе, избегна крошето на гиганта, а после му нанесе къс, отсечен удар в диафрагмата. Двуметровият мъж изохка, преви се одве и веднага бе посрещнат от съкрушаващ удар с коляно в челюстта.
Огромното тяло се строполи назад като отсечен ствол на вековно дърво. После дойде ред на каубоя. Него Императора го просна с един-единствен десен прав в носа.
В тоя миг от джиповете изскочиха още трима здравеняци. Единият държеше в ръка пушка помпа – зареди я демонстративно и я насочи срещу нас.
Императора вдигна високо ръце и тръгна бавно към горилите.
– По-кротко, момчета! – каза, пристъпяйки. – Шефът ви е изпратил да ме заведете при него, за да правим заедно бизнес. Не ви е заповядал да ме убиете, нали? Вашите колеги ме предизвикаха и трябваше да се защитя...
– Легни по корем на земята, с ръце на гърба! – разпореди мъжът с пушката. – Ще ти сложим белезници.
– Добре, добре... – Императора приклекна, положи бавно върху земята едното си коляно, а после и двете длани. Пренесе тежестта си напред, сякаш се канеше да легне, но изведнъж се изстреля като спринтьор от нисък старт. Хукна бясно срещу мъжа с пушката и го блъсна с глава в гърдите – като бик. Оня отхвърча два метра назад и се просна възнак. Докато падаше, пушката му гръмна, а стотиците лястовици по жиците се подплашиха и разхвърчаха, шумно цвъртейки. Запищяха и алармите на колите от паркинга.
После пушката някак се озова в ръцете на Императора и той я насочи срещу последните двама необезвредени мъжаги. Каза им с леден тон:
– Да ви виждам ръцете! Искам да извадите пълнителите на пистолетите – вашите и на другарчетата ви по земята, и да ми ги хвърлите насам.
Ония безропотно се подчиниха, движейки се като на забавен каданс, някак театрално. Най-интересно беше оръжието на каубоя – огромен револвер с 25-сантиметрова цев. От него изпаднаха шепа патрони.
Междувременно битите се поокопитиха и взеха да се оглеждат наляво-надясно, учудени, че са се озовали на земята.
Следващата заповед на Императора гласеше:
– А сега се товарете на джиповете и си обирайте крушите! Само пушката ще взема за спомен.
