В памет на големия поет и преводач Кирил Кадийски (1947 - 2025) SKIF препубликува от "Портал Култура" интервюто, което той дава на Мария Митева през 2022 г. по повод стихосбирката „Под синьото небе над жълтите жита“. 

---

Най-новата ви стихосбирка „Под синьото небе над жълтите жита“ е отклик на събитията в Украйна през 1989 г. Говори се, че поетите предчувстват случващото се. Имахте ли това тъжно прорицание и за днешната война?

- Мисля, че да! И това започна преди няколко години. В редакционната бележка към двете ми последни книги, написана от отишлия си наскоро Светлозар Жеков, автор на литературната анкета с мен; най-добрия познавач на моята поезия. Мисля, че ако го цитирам, това ще бъде най-точният и верен отговор:

"В края на октомври 2019 г., след кратък престой във Венеция, Кирил Кадийски издаде тънка книжка със сонети, които с жестоките си и апокалиптично-смразяващи видения притесниха дори някои от неговите почитатели. Две-три седмици по-късно мрачни картини, като излезлите изпод перото на поета визионер, започнаха да изпълват пресата и интернет пространството. Това накара познавачите на творчеството на Кадийски да припомнят, че преди повече от три десетилетия големият Ален Боске беше писал: „Тревожната чувствителност на Кирил Кадийски е безспорно най-близка до нашата. При него потребността да посочи отново мястото на човека сред цялата планетарна заплаха е винаги жива…“. А само преди дни, когато руските бомби вече сриваха украински градове, в своето интервю с поета френският критик Патрик Вагнер писа: „Често забравяме, за сметка на героичните и войнствени пози, тежестта на думите и как няколко стиха могат да накарат един деспот, един авторитарен режим да треперят (спомнете си пролетта на народите през целия XIX век, възпята от поетите, до нахлуването в Унгария на съветските войски в началото на ноември 1956 г., предизвикало гнева на Жан Кокто). През май 1989 г. участвате в патриотична революционна демонстрация в Киев, все още под съветска власт, и тогава не Ви липсва смелост… Къде са поетите днес, битките остават, но ние сякаш вече не ги чуваме (Поетът е изгнаник – от републиката на кресливците в царството на глухите)? Продължение сякаш на отговорите на поета, не закъсняха сонетът „Крешчатик“, заемащ централно място сред най-новите му творби, както и „Украинска балада“, върхово постижение не само за своя автор, но и в българската поезия. Поел през „Взривени сънища“ – поредната книга на Кадийски, пълна с истински поетически взривове – читателят прекосява пространства от Содом, през Освиенцим, до лумналата Нотр Дам, някои само видения, други вече – уви! – реалност… „Под синьото небе над жълтите жита“ е продължение на истините, вече десетилетия изричани от тревожния глас на поета.

Дълъг цитат, но въпросът ви го изискваше.

Поезията може ли да влияе на хода на събитията?

- Тук ще бъда вече кратък – не може. Но може да влияе на тия, от които зависи самият ход на събитията.

А променя ли повечето хора?

- Би трябвало. И едва ли повечето. Но някои – да. Самият факт, че има хора, които изпитват нужда от поезия (а и от съприкосновения с изкуството въобще), говори в подкрепа на това твърдение, което – казано под сурдинка – е и една надежда за твореца. Ще кажа нещо може би не толкова смело, колкото драстично. Дори чалгата е един стремеж към нещо по-различно, което ни заобикаля и угнетява. Ще възразите – чалгата не е изкуство. Защо да не е? За тия, чийто духовен хоризонт не е по-далече от кръчмарския праг – това е музиката, това е хореографията, изкуството като изкуство. Не е ли по-добре да кънтят тия ритми, отколкото вой на самолети и трясък на снаряди? Не е ли по-човешко да се лее вино по покривките, отколкото кръв? И колкото да ви звучи жестоко – по-добре понякога морето да изхвърля трупа на някой пияница, решил към полунощ да се прави на герой и да се бори с вълните, отколкото десетки трупове на невинни, неумеещи дори да плуват хора, поразени от мините.

„Думите, отдавна те са моят плач“, казвате във ваше стихотворение. И днес ли е така?

- За поета и въобще за човека на словото е било винаги така и вероятно ще бъде. За мен въпросът ви е по-интересен с друго. Много рядко мога да посоча някаква случка или въобще нещо конкретно, което да е породило дадено стихотворение. Но тук си спомням как някога – по-скоро си мисля, че е било така – моят внук Гоги, който сега на ръст е по-голям и от мен, плачеше бог знае за какво. И оттук, от въпроса за какво плаче това дете, до отговора: пътят е кратък – ами иска да каже нещо и понеже още не говори, не знае думите, какво му остава? А възрастният, който знае добре думите – и особено поетът! – след като не му е присъщо да плаче, говорейки, пишейки, не изплаква ли някаква болка и той? Поводите да сме тъжни, недоволни, несъгласни са повече от тия, които водят до смях.

Съпричастност или сила е поетовият плач?

- Плачът на големия поет винаги е и сила, и съпричастност. Не е случайно това, че човек в моменти на безизходица, на скръб, на отчаяние, макар и неосъзнато, се обръща към изкуството – или ще си пусне някаква музика, или ще разтвори книга, може на театър и дори на кино да отиде. Въобще съприкосновението с изкуството си е бягство от реалността. Някога официозната критика обвиняваше мнозина от поетите – в това число и моя милост – в бягство от реалността. Но самото изкуството не е ли реалност? Може би то е по-истинската реалност.

Съвестта ли е най-силното оръжие на един поет?

- Съвестта е винаги силно оръжие в битката със самия себе си. Стига да го имаш това оръжие.

Какви са, ако ги има, днешните окови на словото и свободата?

- Интересно – но не бих казал учудващо – е, че днес интервюиращите задават ако не едни и същи въпроси, то проблемите, които те поставят, са много близки, да не кажа отново едни и същи. И понеже вече цитирах (цитирането и автоцитирането е похват на постмодернистите, а аз съм, както знаете, виден постмодернист!), ще продължа в тоя дух. Оковите! Словото! Свободата! В интервюто, което дадох за едночасовото предаване на френското радио „Куртоази“ по повод скорошното излизане на моя двутомник във Франция, водещият Паскал Пайен Апензелер поставяше въпросите кратко и бих казал, леко предизвикателно. Ето:

Наследство и революция – откъде идва стихотворението и какво променя то? Не можех да отговоря така кратко, но си струваше да се възползвам от неговата метафорика. А по тези въпроси съм мислил и по-рано. Казах: Революцията е крайност в момент, когато без нея не е възможно да се върви напред. Разбира се, тя не може да гради, но може да помогне на тия, които искат да градят. Как? Много просто – като първо им свали оковите и срине някоя и друга Бастилия. Представете си, ако днес имаме не това, което е, а на площада на Бастилията стърчеше онова мрачно и ненавиждано здание. Революцията е нещо страшно, но по-страшното е онзи период след нея, когато мрачните сили се развихрят и могат да направят така, че раните вместо да заздравяват, почват да кървят още по-силно. Примери много и с вашата революция и с руската революция преди повече от век. И последвалите по-късно революции навсякъде из Европа, често без тази крайна необходимост. Аз и хората от моето поколение още носим рани от това време. Упрекват ме, че моята поезия била мрачна. А питат ли ме какво е било моето детство. Младостта ми. Питате откъде идва стихотворението. Ако знаех, щях винаги да бъда край пътя му, да го дебна и да го вкарам в някоя от моите книги. Уви, никой не знае откъде идва, а и къде отива едно хубаво стихотворение. В една моя поема казвам, че стихотворението е като Млечния път – идва от нищото и отива в нищото. Но затова пък колко дълъг е пътят на хубавото стихотворение. Не че нещо конкретно може да направи, да доведе до някаква промяна. Но може леко да ни промени, нас, а и тия, към които е адресирано, и тогава промените, които така или иначе ще се случат, ще водят може би към нещо по-добро. Във всеки случай към свободата.

Както виждате, и въпросът на французина, и отговорът ми продължават (или предхождат, все едно) казаното преди малко по повод на вашия втори и трети въпрос. Казвам го не за да търсим някакъв приоритет, а само в потвърждение на това, че общите проблеми пораждат и общи въпроси и отговори, които се носят във въздуха. А за поезията да не говорим – тя винаги витае около нас, важното е кой ще я улови. И ловейки я, дали няма да я нарани. Що стихотворения има, в които поезията вместо птица-лира е проскубана пуйка. А в някои изобщо я няма.

Метафората е повече плод на чувствителното въображение на поета и един вид забулена истина. Изискването е истината да бъде ясна. Възможно ли е това, когато метафората за едно и също нещо е многовариантна?

- Освен многовариантна – както казвате – метафората е и много нахална. Бидейки само едно сравнение, пък и колкото ще да е оригинално, неповторимо, тя е обсебила териториите на всички художествени образи и днес всичко се нарича метафори. Дори от някои професори по литература, които не правят разлика между поетичен и поетически, макар често да пишат накъсани редове, които се мъчат да ни пробутат за поезия. В едно от по-ранните си стихотворения съм казал нещо, което съм го срещал цитирано от критиката: Истината и метафората са едно – като гъсеница и пеперуда. Истината често е грозна и на помощ идва метафората, смятана за нещо красиво. За да бъде казана все пак истината. В този смисъл метафората не е изобретение на поетите, те са я взели от живота, понеже им върши работа. Як като скала, сух като върлина, намерил се в небрано лозе, под вола теле – това поезия ли е, поети ли са ги измислили тия работи? Дълго може да се говори за метафората. Много от нещата съм ги казал в моята книга „За поезията“, плод на лекциите ми за поезията и превода на поезия. Иначе на вашия въпрос отговорът е положителен. Да – истината може да се каже по много начини: и директно, и метафорично. А метафоричното изразяване в поезията показва и класата на поета: колкото метафората е по-оригинална, толкова по-бързо и по-убедително ще стигне до този, за когото е предназначена.

Наистина ли за поета истината се отъждествява с метафора?

- Не, разбира се. Кавафис пише без метафори, Пастернак само с метафори и това не пречи и двамата да са големи поети. Какво големи – велики, понеже Далчев казва за един от нашите класици в подобен случай, ако той е голям, то ние останалите какви сме тогава. Аз пиша с метафори, понеже не мога иначе. Повечето обаче, които пишат без метафори, не го правят, понеже могат и без, а понеже не могат с метафори.

Критикът Георги Цанков ви нарича Худини на метафорите. Приемате ли се за такъв?

- Добре че не е казал Худини на поезията. Би означавало сръчен, ловък стихотворец. А на метафората – вероятно е искал да каже – висш пилотаж при една значима вече поезия.

Вашите преводи на английските сонети включват в себе си и по няколко варианта на едно и също стихотворение. Това потвърждава ли страстта ви към метаморфоза на метафорите?

- Да тръгнем отзад напред. Многовариантността при превода на поезия идва от самото естество на превода. Така както една роля – да вземем от най-познатите, на Хамлет например – се е играла и се играе, и ще се играе по различен начин от артистите. Първо, защото в различно време трактовката на образа не е една и съща, и второ – понеже актьорите по своя натюрел, колкото и да ги обединява ролята, са различни. И слава богу. Така е и с превода на едно стихотворение. Да вземем „Есенна песен“ на Верлен например. Преди време бяха публикувани десетина превода на това емблематично стихотворение, като се започне от Александър Балабанов и се стигне до съвсем непознати още имена. И всички преводи бяха близки по смисъл и в повечето случаи различни като изпълнение. И тогава възниква въпросът защо един и същи преводач да не може да даде по няколко версии на един и същи оригинал. Да вземем живописта. Ван Гог има четири или пет различни версии на „Слънчогледите“. При мен това е въпрос и на желание да се покаже майсторство. Макар че стана случайно. „Лебедът“ на Маларме – бях изгубил превода и го направих наново. После се намери и видях, че и двата варианта са хем различни, хем верни на оригинала. Сега вече имам над десетина такива стихотворения от различни поети и във времето, и в пространството – от Шекспир и поети от неговата епоха, през французите и италианците – да не изброявам имена – до ХХ век – с унгареца Атила Йожеф. Защо, ще попитате. Висш пилотаж.

За кого?

- За себе си. И за още двама-трима от бранша. А може би за самата българска поезия.