Фанатичните хора не могат да изпитват радост. Затова хуморът е добра рецепта против терора, казва в интервю за Deutschlandradio Kultur писателят Салман Рушди – човекът, осъден на смърт от иранския религиозен режим, от години живеещ инкогнито и сменящ непрекъснато адреса си. Беглецът от ислямския тероризъм не спира да говори за свобода и за игнориране на религията от съвременния живот.  Последната му книга „Две години, осем месеца и 28 нощи” още не е излязла на български език. Мнозина я определят като комична – тя е сборник от древни арабски приказки, насочени към съвремието. 

Представяме ви интервюто със съкращения. 

--------------------------------

Как преживяхте терористичните атаки в Париж и какво означават те за вас? Отдавна самият вие живеете при повишени мерки за сигурност? Ще трябва ли да ги засилите?

- Отдавна живея при екстремни мерки за сигурност, не само през последните 16 години. На 11 септември 2011 г. живеех в Ню Йорк и видях как градът първо беше силно травматизиран, много изплашен и как всеки човек с по-тъмна кожа предизвикваше ужас у хората, дори да не беше арабин. 

Това обаче не трая дълго - след няколко седмици наюйоркчани заживяха обичайния си живот. Беше много впечатляващо. Мисля обаче, че парижани показаха още по-голяма смелост, защото не пожелаха да си променят начина на живот и Париж продължава да си е Париж. 

Каква според вас е целта на терористите? Откъде идва тази омраза към западния начин на живот? 

- Те не понасят това, че някой изпитва удоволствие, че културата радва хората. Какво направиха талибаните, когато завзеха властта? Първо забраниха музиката, затвориха кината и театрите. Не можеха да понесат, че някой изпитва наслада.

Да не би най-добрият начин за защита да е да не се взимат на сериозно терористите, да се игнорират, да не им се оставя пространство, да се демонстрира спокойствие?

- Това, което нормалните хора могат да направят, е да запазят спокойствие, да се надсмеят на терористите и да продължат да си живеят. Държавите трябва да реагират малко по-различно и да посрещнат атаките подобаващо. За нас обаче е важно да им кажем: Вървете по дяволите, ислямисти!

Вярвате ли в чудеса?

- Не съвсем. Вярвам във всекидневните малки чудеса – да се влюбиш, да имаш деца, да съпреживееш изкуството. 

Във вашия последен роман се случват изумителни чудеса – хора, които ходят по въздуха, деца, които разкриват корупция… Защо, след като не вярвате в чудеса?

- Това е именно изкуството на фикцията – да се случват неща, които не са истински, и да рефлектират върху други неща, които са истински. Приказките са най-старата форма на литература. Аз само се опитвам да им дам съвременна форма. Все едно дали става дума за западни или източни приказки и митове, за 1001 нощ или братя Грим – завладяващо е да наблюдаваш как човекът се изправя срещу изпитания и как се справя с тях. Затова тези приказки все още са толкова обичани. Как се справя човек със страховете си – това е същността им. Темите в романа ми са добро и лошо, рационално и ирационално, толерантност и фанатизъм. Те са универсални.

Как става така, че хората, които причиняват зло, винаги се позовават на Господ? Това не говори ли лошо за самия Бог?

- Не съм голям фен на Господ. Такива ужасни неща се случват в негово име, че не може да не се запиташ - що за персона е това. Светът би бил едно по-добро място без богове. За жалост това едва ли ще се случи в обозримо време. 

В романа ви се разказва за философа Ибн Рушд – последовател на Аристотел. Да не ви е роднина?

- Баща ми го харесваше много и измени малко фамилията ни. Идеята на сюжета беше да събера един човек на духа с принцеса от приказките. Получи се като в картината на Гоя „Сънят на разума ражда чудовища”. 

В „1001 нощ” Шехеразада разказва, за да си спаси живота. При вас е обратното – Ибн Рушд казва на любимата си: Ако всичко, което ти разказвам, се разчуе, ще бъда убит. Защо въпреки това разказва още?

- Тираните със сигурност изпитват страх от истории с фабула. Деспотите искат да контролират всичко, също и приказките. В това е силата на литературата – тя задава въпроси и така разказвачът автоматично става враг на всяка диктатура и фанатизъм. Тя не подлежи на контрол. 

Може ли литературата да промени света, да го направи по-добър?

- Честно казано, не вярвам в това. Сигурно има една-две книги, които са променили света наистина. Например „Чичо Томовата колиба” – тя толкова силно е поставила въпроса за робството в САЩ, че Ейбрахам Линкълн казал на Хариет Бичър Стоу, когато се срещнали: „Значи вие сте тази малка жена, която предизвика голямата война!”.

 

  • ПРИЗВЕДЕНО В БЪЛГАРИЯ

    Христо Бръмбаров  - корифеят на българското певческо изкуство 

    Внушителен е броят на неговите ученици - Гяуров, Гюзелев, Узунов, Селимски, Димитър Петков, Рафаел Арие, Гена Димитрова, Катя Георгиева,  Димитър Петков, Стефан Еленков,  Рада  Конфорти, Тодор Бонев, Лиляна Василева, Стоян Попов, Сабин Марков...

    ---

    Тази година се навършват 120 години от рождението му.

„Най-простото сюрреалистично действие се състои в това да излезеш на улицата с револвер в ръка и да стреляш напосоки в тълпата колкото можеш повече. Всеки, който никога не е изпитвал желанието да се разправи по този начин с унижението и затъпяването, явно сам принадлежи към тази тълпа, а собственият му корем е на нивото на куршума.“

Андре Бретон, френски писател, роден на 19 февруари преди 129 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Петте кьошета“: несглобяемият пъзел

 "Смятам романа на Панайот Карагьозов за остра реплика към цялото умилително носталгично венцехвалене на социализма, към който мнозина са се устремили да ни върнат не само чрез медиите и социалните мрежи, а и с конкретни действия", пише Алберт Бенбасат.

Вярвайте в чудеса!

 

„Не затваряй очи“ е въздействащ и топъл филм, необходим да сгрее загрубелите ни и потънали в света на материалното души...

Куинси Джоунс и несъществуващите формули за успеха

 

Между огромното количество от архивни материали, истинската ценност на филма "Quincy" се разкрива в непрофесионално заснетите кадри от телефона на Рашида Джоунс, които се появяват по-рядко, отколкото ни се иска.