Петя Александрова е българска журналистка и писателка. Родена е през 1948 г. в Ямбол. Завършва българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на 7 книги с поезия и проза за възрастни и 19 сборника с приказки и поезия за деца. Стиховете ù са превеждани на английски, полски, румънски, руски, словашки и турски език. От днес, 18 февруари, на българския книжен пазар е книгата й „България в потури, но с цилиндър”. Това интервю Петя Александрова даде специално за читателите на SKIF.
---------
Как ви хрумна идеята за тази книга? Какъв беше конкретният повод и трудно ли събрахте информация?
- Тази книга е сборник от статии (есета, разкази, както искате ги наречете...), които съм писала като журналистка за един или друг вестник, години наред. За такива материали трябва да имаш търпение, „подадине“ към миналото, памет за детайлите и любопитство... Последното май го имах (и имам!) в повече. Всичко, което съм написала, се намира като сламки някъде – в архиви, в мемоари, в писма, в дневници...
Колко време работихте над нея и какви трудности срещнахте?
- Трудно ми е да кажа откога се занимавам с това, сигурно има поне двайсет години. Но мога да кажа кой ме „запали“ за това – Владимир Божиков (Перси), мой приятел, вече покойник. Той, иначе спортен журналист, познаваше този период от историята на България по-добре от всеки професор и много често ми разказваше интересни неща, подтикваше ме да се интересувам, да чета, да обиквам и аз това време и тези хора...
В кой момент се спряхте на това интригуващо заглавие - „България в потури, но с цилиндър“? Кога България захвърля потурите? За цилиндъра знаем.
- Аз предложих няколко заглавия на издателството, те се спряха на това. Не съм сигурна дали напълно сме хвърлили потурите, за съжаление. Все още. Колкото до цилиндъра... Иречек , като наблюдение, след един от първите балове у нас, казва: „На някои им личи, че доскоро са носили фес“.
Изваждате на светло пикантни подробности от живота на известни българи. Каква е документалната основа, на която стъпвате?
- Както казах вече – да си пъхам носа в архиви, спомени и писма е мое любимо занимание. Ако нещо съм си доизмислила, то е нещо дребно, като конец между две дупчици в плата.
Знаем, че Йордан Йовков е бил болезнено ревнив. Може ли да се каже, че българските писатели като цяло са недемократични и ревниви към жените, които обичат?
- Хората на изкуството по принцип са по-чувствителни и ревниви – не само у нас, в цял свят е така. Не бих казала, че поради някаква причина (нали сме полуориенталска страна) имаме по-ревниви и по-недемократични мъже, в никакъв случай. Преди години написах и издадох (издателство „Дамян Яков“) един подобен сборник, но само с любовни истории на известни хора – „Дай ми хиляда целувки“. Става дума за световно известни личности – Ленин, Кафка, Карел Чапек, Екатерина Велика, Шопен... Та дори и от тези 21 истории става ясно, че човеците навсякъде и по всяко време са еднакво болезнено чувствителни, щом става дума за чувства...
Чия съдба ви изненада по време на подготовката на книгата? Коя е най-невероятната история от тези, които разказвате?
- Всяка житейска история в тази книга е уникална, но някои от тях са толкова невероятни, че заслужават вниманието на киното. Например историята на художника Никола Танев. Дребен и не особено красив, той има такъв подкупващ чар, че около него винаги се вихрят някакви любовни страсти и драми. Една от тези запленени от него жени, племенница на Владимир Заимов - Валентина Чимширева, му ражда и отглежда две деца. А когато го вкарват в затвора, именно тя, с връзките си, успява да го спаси, макар че той никога повече не се връща при нея и дори децата си „признава“ след голямо колебание.
Има ли факти, които премълчавате по някакви съображения?
- Ако има нещо „премълчано“, то е това, за което не съм съвсем сигурна или пък ми е необяснимо, не го проумявам.
Описвате интересни подробности от българския бит, култура, обичаи, навлизащите нови течения в страната ни преди над 100 години. Кога българинът е бил по-податлив на новото – тогава или сега?
- Винаги е било така – младите са по-податливи на новото, по-храбри и по-любопитни да опитат, да вкусят, да видят... Възрастните са по-консервативни винаги и навсякъде. Беловласият Вазов не искал да ползва телефон, стряскал се от звъненето и отбягвал да вдига слушалката. Някои пък мои познати интелектуалци днес не искат да имат джиесем, нито компютър, затрудняват се с дистанционното на телевизора...
При създаването на книгата си сте се потопили в една безвъзвратно отминала епоха. Какво самочувствие са имали българите, сменяйки калпака с цилиндъра?
- Българите в първото ни народно събрание имали най-различни одеяния – едни били облечени в дрехи от домашно изработен вълнен плат, други носели модни костюми от английско сукно, трети били с хайдушки носии, четвърти – с военни униформи...Не дрехите и шапките са определяли самочувствието им, според мен.
Променихте ли мнението си за някои от писателите след като разровихте личния им живот?
- Тези истории са написани с много любов и не би трябвало да променят нещо в отношението ни към „героите“. Вазов е бил хипохондрик, Раковски – суетен, Петко Р. Славейков – необуздано чувствен, Кирил Христов – тщеславен... но лично на мен ми станаха по-мили някак, по-близки, по-обясними.
Какво е посланието на книгата ви? Какъв ще бъде читателският й профил?
- Тази книга навярно ще се чете с интерес от българите, които изобщо обичат да четат. Които знаят кой е Иречек, коя е Султана Рачопетрова, Змей Горянин, Петко Ю. Тодоров... Един столичен учител по литература, мой приятел, твърди, че учениците му с по-голям интерес го слушат, когато започва или завършва учебния час с някоя от тези „мои“ истории. Ако е така, мога да се надявам, че и по-млади пръсти ще посегнат към тази книга.
Мислите ли за продължение?
- Не, засега. Не само защото това иска много време и винаги (поне при мен е така!) е придружено с боязън да не сбъркаш или недогледаш нещо, все пак не съм историк. Но и защото това изисква много вътрешна енергия, тъй като – иска или не иска – авторът съпреживява този чужд живот – гневи се, скърби, тъгува, страда... докато пише.
