Около 24 май излиза новата книга на Георги Господинов "Всичките наши тела" - сборник със свръхкратки разкази. Последната година българския писател прекара в Ню Йорк, където бе на писателска резиденция по покана на Нюйоркската обществена библиотека. Междувременно романите му завладяха нова територия - съседна Турция, където изненадващо и за него се настаниха на витрините на големите книжарници и получиха много отзиви в турската преса. Двайсет години след излизането на "Естествен роман" и 50 години след родната му 1968-а писателят поглежда и назад, и напред - и разказва за лапидарното писане, смаления свят и човека с безброй тела.

-----------

ДАНИЕЛ НЕНЧЕВ, "ДНЕВНИК"

В Ню Йорк сте почти от година с писателската стипендия на Ню Йоркската публична библотека. Как всъщност попаднахте там?

- Нямах никакви надежди, когато кандидатствах, но се случи. Всяка година жури избира 15 автори, предимно академични хора, историци, биографи, но и няколко писатели. Кандидатстват с идеите и биографията си наистина много хора от цял свят. Между избраните в крайна сметка има само по един-двама, които идват от други континенти. Миналата година е бил немският писател Даниел Келман, преди това чилийският Алехандро Замбра, унгарският Краснахоркай. Първият европейски автор, когато стипедията изобщо се отваря към писатели и поети, е Колм Тойбин. Така или иначе всеки може да кандидатства, знам писатели, които го правят от години, без отчаяние. Ню Йоркската библиотека е много сериозна институция, която далеч надхвърля "библиотечното" си предназначение.

Да, влизал съм вътре, но вие как я преживяхте?

- За това може много да се говори. Място за дискусии със световни имена. Само тази пролет в прочутите NYPL Live (срещи с видни личности, предавани на живо от Нюйоркската библиотека - бел. ред.) можеха и могат да се видят и чуят Марио Варгас Льоса, Стивън Грийнблат, Маша Гесен, Гари Каспаров... Тук могат да се видят поправките на Паунд върху Пустата земя на Елиът, архива и личната библиотека на Набоков, дневниците на Вирджиния Улф, такива неща, които за човек на книгите са абсолютно съкровище.

Но най-хубавото на библиотеката е нейната абсолютна отвореност към децата и хората от града и света. Без никаква бюрокрация и абсолютно безплатно всеки може да влезе и да ползва залите, каталога, компютрите, огромен ресурс от световно кино. В центъра на Манхатън, на Пето авеню до Брайънт парк, един от най-хубавите паркове в града, под който всъщност е пълно с книги.

В университета Колумбия в Ню Йорк участвахте във форум за културата на пост-социализма. Какво от този наш опит не е лошо да споделяме?

- Както се вижда от последния месец, с повторното подемане на недовършения разговор за миналото и досиетата – не сме отишли много далеч. Ще го кажа така – големият проблем е, че направихме невъзможен разговора за нашето минало. Направихме невъзможен разговора помежду си по отношение на това минало. Нямаме общо съгласие помежду си върху поне три-четири основни неща – за миналото ни и за днешното ни живеене. Истерията победи историята. Всеки популизъм работи с истерията, съзнателно подклаждана. Защото се оказа, че за много хора този разговор не е удобен.

Подготвя се за печат нова книга от Георги Господинов със свръхкратки истории - в ерата на Facebook, Twitter и Instagram. Изискване на времето или мастилото ви е скъпо?

- Много преди времето на изброените медии публикувах първата си книга, "Лапидариум" - със свръхкратки неща, както е видно от заглавието. Парадоксално или не, тъкмо днес във времето на тези бързи и "кратки" медии бъбренето е най-голямо. Никога, струва ми се, в никое време не се е бъбрило толкова много. И не се е злоупотребявало така с думите. Прииска ми се да напиша една книга с по-малко думи и повече мълчание на страниците. Казва се "Всичките наши тела" и ще излезе около един любим празник в края на май.

Пишете "Естествен роман" преди 20 години. Цитат: "Апокалипсисът е възможен и в една отделно взета страна". Днес обаче светът се свива. Чуждите болки и съдби стават и наши, през бежанския поток например, при все по-честите срещи с мигранти в Европа, при срещите с гостите на България. Как да се научим да живеем заедно с различията си?

- Да, тази година стават точно 20 години, откакто го писах, не бях се замислял. Днес светът наистина боли по много личен начин. Независимо какво и колко далеч се случва, светът внезапно се е смалил колкото едно човешко тяло. Всеки е достъпен и уязвим. Нали през целия последен век през медии и технология търсехме тази достъпност на света, това единение. Което само по себе си е хубаво вероятно, въпросът е, че явно не сме били готови за него. И идва въпросът как да живеем в едно тяло с всичките тела на света. Ами така – като разберем, че всичките тела на света са част от нашето тяло. И че нашето тяло е част от тялото на света. А човек за собственото си тяло все пак милее.

В Ню Йорк, вие успяхте да видите новото произведение на най-популярния анонимен артист в света - Банкси, което представляваше апел за освобождението на художничката Зехра Доган в Турция, вкарана в затвора заради една картина. Днес в света като че ли се предефинира понятието свобода. Как вие гледате на тази история?

- Да, в Ню Йорк имах щастието да видя едно от най-новите неща на Банкси. Не съм сигурен, че понятието за свобода се е променило много. В някои отношения светът е удивително същият. Може би протестите и съпротивите ни са станали по-различни днес, по-видими. Това прави и Банкси с тази работа – дава видимост на една несправедливост. Дали обаче президентите гледат Банкси, не знаем.

Как се промени за това време поривът ви към лапидарност?

- Не се е променил много. "Естествен роман" и "Физика на тъгата" са в известна степен също лапидарни романи, доколкото ползват подобен принцип. Направени са от много кратки глави, някои от тях от по няколко изречения. Има нещо драматично и заедно с това успокояващо в кратките истории, поради синхрона с краткостта на телата. Свършват неочаквано, могат да са смешни и абсурдни, да са резки и несигурни, лични и дистанцирани едновременно. Надявам се да са такива.

Как ларвите на поезията ви се превърнаха в пеперуди на белетристиката?

- Става дума за едно и също животно. Става дума за работа с езика, с ритъма, мълчанията му. Поезията и белетристиката са направени от едно и също вещество. Винаги можеш да разбереш кога един роман е писан от поет или от човек с усет към езика. Той пише с изречения, с грижа за всяко изречение. А на мен другият тип писане, на едро, загрижено единствено за сюжета, не ми е интересно.

Докато чакаме книгата с кратките истории от "Всички наши тела", да ви питам - всъщност от колко тела е съставен човек?

- От всичките човешки и нечовешки тела, които са живели на земята. От всичките свои тела, които носи през годините. От телата на всички книги, които е преживял. Но има такава кратка история в книгата, няма да я преразказвам.

Да, контрабандно прочетох някои от тези истории, благодаря. Разказът "Избрани автобиографии" например твърди, че сред личните ни спомени има много, родени от книги. Че четенето произвежда спомени. Тези дни истината в този свят зрелищно се проваля. Не ли време да се откажем от истината и да я заменим с литература, например, с изкуство?

- Говорим за различни неща. Удивително, да не кажа убийствено е, колко лесно се оказа да пуснеш фейк новина, да излъжеш, да оклеветиш. И всичко това минава. Не просто минава, то е, което се търси. А на въпроса – няма как да заменим истината с изкуството, защото те са едно и също в крайна сметка. Литературата, добрата литература, в самото си основание не лъже. Тя би трябвало да дава лупата с която разпознаваш истина и неистина, някакъв инструмент, с който проверяваш къде точно в този сбъркан живот си ти.

Гледах късометражните филми, направени по ваши кратки разкази в омнибуса 8'19''. Сетих се за онзи виц, в който две мишки изгризват кинолента в киноцентъра и едната пита - Хареса ли ти филмът?, а другата отговаря - Книгата ми хареса повече. Какви са рисковете и какви са предимствата на това литературата да бъде пресъздавана в други форми?

- Литературата не би трябвало да се променя от това какъв филм е направен, защото тя е в началото, филмът е следствие и съвсем друг жанр. Разказите ще си останат такива, каквито са. Филмът "8.19" вероятно не е лесен филм, той блокбъстър няма да става, нито да чупи боксофиса, или както му викат. Писаха ни хора, които са си открили своите истории вътре, своите мълчания. Не върви аз да говоря за филма или книгата, но заставам зад опита на тези режисьори, част които дебютират в игралното кино, но всеки от тях има лична биография в изкуството.

Какво бихте направили за оставащите 8 минути и 19 секунди светлина, ако днес слънцето спре?

- Бих излязъл навън, под последните минути слънце и сигурно, като се познавам, бих надраскал нещо в тефтера си, въпреки знанието, че вече няма да има кой да го прочете.

Анимираният от Тео Ушев разказ "Сляпата Вайша" получи номинация за Оскар. Как се отрази на автора на разказа историята на тази номинация?

- Тази история, с цялото кино вътре, си дремеше в книгата "И други истории" около 15 години. Никой режисьор от тук не е посягал към него. Тео Ушев, с когото се запознахме покрай "Физика на тъгата" пръв видя филма в "Сляпата Вайша". Просто влезе в него и го направи невероятно. Това, което се случи, е известно. Беше нещо, което едва ли ще се повтори.

Всъщност надявам се да се повтори с български филм. И да даде кураж, че може - може една българска история, с един български режисьор, с българска музика да стигне там, където обикновено достъпът е отказан. Най-хубавото беше, когато четяхме отзивите в чуждите медии, те искрено се радваха на тази история, на анимацията, дори на известната предопределност, че е трудно да се пребориш с "Пиксар", например.

Даже още по-хубаво беше, когато и Тео, и аз, получавахме писма от хора, които живееха с тази история, също рисунки на Сляпата Вайша от деца. А през лятото, като представяхме книгата "Сляпата Вайша" в Пловдив, дойдоха едни деца при нас и викаха, ами ние искаме да рисуваме филми, искаме да съчиняваме разкази. Такива неща остават.

В момента Тео работи върху "Физика на тъгата". По какъв начин авторът на романа влияе на новия филм по него? Какви надежди имате за този проект? Какво казвате на Тео?

- С Тео сме от едно поколение, от една и съща, 1968-а, година, родени сме и сме израснали в провинциите на 1980-е, имаме сходна чувствителност. Минотаврите в нас си приличат. И той рисува в момента своите минотаври. Само романът може да му влияе, аз не. Разбира се, ще се включа с радост, когато се наложи.

1968 е ваша тема - "Неслучила се година, но случил се човек. Чо-век". Годината на раждането ви, както казахте. Преди 50 години. Годината на революциите, на Пражката пролет в Чехословакия, в която България участва като окупатор. Годината, в която Бийтълс записват Белия албум и са основани Лед Цепелин и Дийп Пърпъл. За какво може да ни послужи днес 1968-а?

- За какво ли – ами за разговор върху неслучилото се. И как онова, което не се е случило в живота на едни човек или на едно общество, продължава да излъчва своята неслученост години напред. И за неловките мълчания или още по-неловките истерии, в които изпадаме, като заговорим за това неслучило се. 1968-а е сложна година, тя може да е отправна точка за този разговор, защото в нея наистина има всичко. Поне съм се опитвал да подхвана разговор за това през годините, ако не друго.

Говорихме за по-интензивната свързанност на хората по света днес. Предстои големите технологични компании - Google, Facebook, Apple, Amazon и Windows да свържат целия свят. Цената за това са данните за нашите животи. Каква е стойността на тази сделка според вас?

- Като при Фауст – само че там цената беше душата, а сега, понеже души няма, цената са нашите данни. Девалвация, откъдето и да го погледнеш.

Кои от успехите, наградите, достиженията на "Естествен роман" и на "Физика на тъгата" откроявате като важни?

- Добре, най-напред трябва обаче честно да кажем, че никак не е лесно и никъде не горят от нетърпение да четат български книги. Няма такава литературна легенда около нас, около някои други малки литератури има, но хората са си го постигнали през десетилетията. Иначе – бях на 30, като написах "Естествен роман", в края на 1990-те, в един малък апартамент из крайните Младости, с много цигари.

Романът беше много различен от излизащото тогава, някои читатели се стреснаха, други го харесаха, няколко човека ми писаха – не знаехме, че може и така на български. Това ще да е била най-голямата награда. После най-неочаквано беше преведен на сръбски и на френски. И оттам тръгна – в САЩ, Германия, Италия, Испания до Исландия, където се оказа първата българска книга там. Но и преводите не са успехът, а реакциите на читатели и критици. Най-забавно беше удивлението че, аха, има такава литература, а ние нищо не знаем. Една датска рецензия така почваше – "Искате ли да прочетете български роман? Не. Искате ли да прочетете постмодерен български роман – Не! Не! Е, правите голяма грешка".

После с "Физика на тъгата" беше сякаш малко по-лесно навън. За пръв път български роман стана финалист на награди като Премио Стрега Еуропео, на Берлинската международна награда на Haus der Kulturen der Welt. Тези двете са ми от любимите, защото накрая е било въпрос на един глас и все пак спечелиха романи, писани на големи езици – френски и испански. За пръв път българска книга стигна до краткия списък на наградата за преводен роман на ПЕН Америка. Мисля, че общо 6 или 7 пъти "Физиката" беше финалист. Накрая, през 2016 се пребори като по чудо с писатели като Джулиан Барнс и спечели наградата Ян Михалски.

Имах и щастието да срещна страхотни преводачи. И последно – двете рецензии, които ме зарадваха много, бяха в "Ню Йоркър" от Гарт Грийнуел и в Либерасион от Жан-Люк Нанси, приятеля и ученика на Дерида, който възторжено беше написал, че тази книга е знак за нещо ново, което идва от българската и от медитеранската литература. Та искам да окуража, че може, че на следващите български писатели ще им е малко по-лесно.

Преди време имахте идея за музей на социализма. Как в него би присъствала историята на Юлия Кръстева, например?

- Не просто идея, имахме с мои приятели проект, написал съм сигурно петдесет страници, имахме план за мястото, но когато държавата и хората не са готови за нещо, то не става. Идеята беше това да е също място за разговор, така че историята с Юлия Кръстева би намерила естествено място там.

Защо ви е важна Исландия, страната където българската литература се появява чрез вас?

- Защото е странно и отшелническо място, място достатъчно празно и сурово, много смълчано място в един пренаселен свят.

Пишете, че "Ние всички сме емигранти от родината на детството" и че само в детството безсмъртието е практически възможно. Има вероятност обаче бъдещите деца, хората да имат възможността за физическо безсмъртие. Как ви се струва тази перспектива?

- Може би заслужаваме известно безсмъртие единствено в детството. После човек се похабява и уморява, та дори идеята за безсмъртието му идва в повече. Безсмъртие, да, но ако може в една определена възраст.

В България според данните от последните години - книгоиздаването, купуването на книги и вероятно четенето - са в подем. Казвате, че "Историите, разбирай литературата, служат най-вече за утешение". Въпросът е заради какво се нуждаe от утеха съвременният човек?

- Заради толкова много неща, наистина толкова много неща. Всъщност някои от тях са отпреди 2-3 хиляди години. Прочетете "Утешение към майка ми Хелвия" на Сенека и ще видите колко малко неща са се променили. Припомнете си "Хиляда и една нощ" и ще разберете, че всичките истории, които Шехерезада разказва нощ след нощ освен да отлагат смъртта й, всъщност носят и утешение. Всяка история, дори да е история за смърт, в крайна сметка казва – ето, твоето е нищо в сравнение с това, не си само ти големият страдалец, виж какви работи се случват по света. Разбира се, днес към старите тъги са се прибавили нови. Нови медии, нови безпокойства

Каква обща мечта сме способни да произведем ние българите днес?

- Много обичам един стих на Песоа: "Митът е нищо, което е всичко". Сменете мит с мечта и пак ще е вярно. Хайде да го приземим малко – какво може да ни свърже днес като общество, кое е лепилото, което ще ни държи заедно? Конкретно на въпроса ви, не виждам днес такава мечта. Не виждам такава воля за общност. Нас омразата ни събира повече от мечтата. Сигурно ще ни линчуват във форума, че говорим за мечта, утешение и пр., сантименталисти някакви радикални. Езикът се е сменил, дай ми конспиративна теория и ще преобърна света. Дай да намерим враг и да видиш как ще дойдат съмишленици, ще вземем петнайсетте си минути слава. Така правят мъжете, какви мечти, какви пет лева. Общата мечта иска работа и търпение, а омразата е най-лесната и бърза индустрия. По нашите места винаги ще работи.

Започвате с писането от записването на един сън. Сън, в който на дъното на кладенец е вашето семейство, а отгоре - вие - сам. "Пиша, защото ме е страх". Страхът днес е непрестаннно захранван от съдържанието на всички медийни канали. Как можем да се справяме със страха, освен чрез писане и четене?

- Страхът е нормално човешко качество, нечовешко и не по природа би било да не ни е страх. Проблемът е, че днес през страха може лесно да се манипулира цялото общество. И сме свидетели на това. Аз продължавам да вярвам, че разказването на истории и чуването на чуждите истории е начин да се справяме със страха. И даже чуването, слушането на историите на другия е по-важно. Там, където си виждал чудовище, след като чуеш историята му, ще видиш човек. Също така уплашен като тебе човек. Това различава пропагандата от литературата. Едната иска да изличи човешкото, защото то само разсейва и пречи, другата иска да събуди човек, там където за по-лесно виждаме чудовище.