СТЕА-МАРИЯ МИТЕВА, DW

Кога осъзнахте, че сте пораснали и детството ви е отминало? Дали беше, когато напуснахте дома на родителите ви? Или пък когато започнахте да търсите себе си и смисъла на света?

За цяло едно поколение българи повратният момент е бил заминаването им да следват в чужбина. Една от тях е Теа Монева - заминала за Мюнхен, за да учи фармация в университета "Лудвиг-Максимилиан". "В първи семестър не познавах почти никого, нямах никакви приятели. За пръв път в живота си прекарвах много време само със себе си и с тишината около мен. Търсех хора с подобна съдба и много исках да прочета книга за някого като мен, който е заминал в чужбина да учи, и за нещата, с които се е сблъскал", спомня си тя. Днес, почти десетилетие по-късно, Теа е решила да се сбогува с Германия и да заживее отново в България. Дали случайно или съдбовно, тъкмо преди да се е раздели окончателно с "чужбина", българката издава дебютния си роман "Мандарини по Мариенплац" - онази книга, която самата тя е мечтаела да прочете в началото на своето следване.

"Няма нужда да си живял в чужбина, за да си се лутал"

Още щом пристига в Мюнхен, за да следва фармация, Ния - главната героиня в романа - е разколебана дали е направила правилния избор. Тя всъщност винаги е искала да се занимава с изкуство. Германците пък ѝ се струват странни със своите порядки и сред тях тя се чувства самотна и неразбрана. Дали да смени специалността, или пък държавата? Непреодолимо силна ли е носталгията ѝ към родината или просто трябва да се "стегне"? А могат ли изобщо двете Нии - новата, "германката", и старата, "българката" - да съжителстват в едно тяло? 

За много от читателите тези въпроси ще са познати. Ния можеше да се казва Теа или Стеа, да носи вашето име или пък на детето ви, което сега живее далеч от дома. "В романа има лека биографична нотка, но това е книга за всички нас - децата зад границата на първия дом, дома на родителите. За нашето лутане и порастване. Няма нужда да си живял в чужбина, за да си се лутал", твърди авторката. Веднъж напуснал дома на родителите, младият човек започва да търси своето ново "вкъщи", а то никак не е лесно за намиране. Дори самата Теа, макар винаги да искала някой ден да се върне в България, все още не е сигурна дали именно там ще се почувства истински "у дома" - на онова място, на което човек най-после не е чужденец, а свой. "Колкото по-дълго живееш в чужбина, толкова по-трудно става да се прибереш в България, защото започваш да пускаш корени на другото място. Аз сама усещам, че една част от мен е германка и Германия също ми е станала дом", признава тя. Затова и не обвързва дома с конкретно място. "Домът си самият ти… и любимите ти хора."

За изкачването на планината и пътя обратно

Порастването сам и далеч от родния дом Теа определя като най-голяма трудност, но същевременно и като изключителна свобода. Нима не е вълнуващо най-после да можеш да правиш каквото си искаш, без да има опасност да ти се скарат за нещо?! Е, вярно, няма кого другиго да обвиниш за някое несполучливо решение, но пък не са ли и грешките част от пътя на порастването? Писателката наблюдава, че в това отношение повечето от германските ѝ състуденти си позволяват да бъдат свободни - не се страхуват да търсят себе си, да пътуват, да имат смелостта да променят нещата, които не им харесват. За разлика от тях българските им колеги в Германия често пъти са обременени от страха да не би да се провалят и да разочароват родителите си, жертвали толкова много, за да изпратят децата си в чужбина. "За нас, идващите от чужбина, отговорността е по-голяма. Бързаме да пораснем и не си даваме право на грешка. Ако си тръгнал да изкачваш една планина - например тази на фармацията, стигнал си до някъде и изведнъж кажеш, че не искаш да покоряваш този връх, че искаш да слезеш и да се качиш на друг… Това не е лесно за егото вътре в теб. Трудно е да го направиш, особено когато много хора стоят зад теб и те бутат да продължиш", смята Теа. Възможността за следване в чужбина е привилегия, но това съвсем не значи, че е лесно, категорична е тя.

Кой е богът на студентите в чужбина, чуди се в романа героинята Ния. Според създателката й той е постоянството, волята да не се отказваш и да продължаваш напред. Богът е също и майката - тази, която дори от 2000 километра разстояние може да се скара на детето си през телефонната слушалка. Или пък пак през същата тази слушалка да му каже колко е горда с него. Но именно тук се крие горчивата цена на свободата да търсиш себе си и да порастваш далече от дома - разговорите с най-близките хора стават повече виртуални и все по-рядко на живо. Роднините ти порастват или пък остаряват, а ти не си до тях. "В тези моменти усещаш какво наистина означава раздялата. Това е най-високата цена, която плащаме - тази, с която в началото не си съвсем наясно, че ще се сблъскаш", казва Теа.

Един роман за няколко поколения

За изненада на писателката романът ѝ достига не само до българските студенти в чужбина, но и до техните родители. Разказва, че често получава писма от тях, в които ѝ споделят как историята на героинята Ния им е помогнала да разберат по-добре как са се чувствали децата им и да съпреживеят поне малко от техните трудности. Именно това е нещото, което авторката цени най-много  - че книгата ѝ е докоснала някого, че ако някой някъде се е чувствал самотен, е разбрал, че не е сам и му е станало по-леко. 

И ако Теа германката и Теа българката са в конфликт коя ще надделее, то други две Теи, писателката и фармацевтката, са открили как да живеят в заедно хармония - като всяка по свой начин помага на хората.