ВЕСЕЛИНА СЕДЛАРСКА, фейсбук
След поредното запитване дали книгата ми "Гладни сърца" е подходяща за подарък, реших да публикувам тук предговора - сами решете дали е подходяща.
Не се заричай, чуваш ли, не се заричай. Всеки, на когото съм се присмивала, ми е ставал шеф, и всичко, което съм се заричала, че няма да направя, съм правила. Виж ме сега: седя в леглото и гледам турски сериал (тук трябва да се сетите какво е било заричането). Дори си записвам сюжета в тефтерче. С ръка, на която имам абокат, свързан със система (тук трябва да се досетите, че съм болница). В стаята има още едно легло, в момента то е празно. Жената, която лежеше на него, бе оперирана днес и ще прекара тази нощ в интензивната стая. Поставила ми е задача да гледам серията и да й я разкажа. И аз я гледам, водя си бележки. Най-трудно е с имената, отбелязвам Фарук с Ф за по-кратко, но след малко се оказва, че брат му се казва Фикрет и съкращението не върши работа. Чувам имената ту като Кеймет, ту като Късмет, а дали е Дилара или Гилара зависи от града, в който е родена съответната озвучаваща актриса. Но общо взето си изпълнявам поетия ангажимент.
А сериала след този по другия канал да го гледам ли, попитах Бабадора. Тя така се представя: „Аз съм Бабадора“ (тук трябва да се сетите за възрастта и името й). „Сакън! – отсече Бабадора. - В него има насилие.“ Бабадора е по-подходяща за СЕМ от всичките му членове, ако съдя по телевизионните й забележки. Пет минутки след като се запознахме, тя каза че ще ме пита нещо много важно, на което досега не е получила отговор. В болницата хората си говорят само важни неща, винаги лични, понякога тайни. Ето го важното в този случай: „Бебетата, които са снимани в турските сериали, получават ли хонорар?“ Не ме питайте колко мънках, докато предположа, че получават. Сериалът на Бабадора е най-хубавият, защото е по действителен случай. На другия канал от 17 часа също има сериал, но Бабадора не го уважава, защото не е по действителен случай.
Ти, вика Бабадора, разкази пишеш ли, или само дописки? Не мога да пиша разкази, казвам, разказите се измислят, а аз от журналистиката съм се увредила и не мога да измислям. „Глупости – вика Бабадора, - че какво пречи да пишеш разкази по действителен случай? Хората филми правят по действителен случай, ти за един разказ…Хем ще са по-хубави, като сериалите.“ Така започна моята магистратура по творческо писане в университета на Бабадора. Разказах й няколко интересни случки – истински. Тя слуша внимателно и после коментира с една дума. Ако случката е човешка история, коментарната дума е „Живот…“ Ако сюжетът е странен, любопитен, коментарът е „Свят…“ И в двата случая с клатене на главата.
Върна се от интензивната стая с три стърчащи от тялото й тръбички и с нови творчески идеи. Но първо, вика, разкажи серията. Имаше една, казвам, не й разбрах името, нещо като Каймак…“Знам я – вика Бабадора, - на малката снаха майка й, давай нататък!“ Отварям тефтерчето, изиграх два-три диалога, доволна остана. В този момент телефонът ѝ звънна, ревизират ме дали съм жива, рече Бабадора, като имаше предвид близките си.
Ето какво беше измислила, че трябва да направя: „Като чувам колко хора ти се обаждат по телефона, ако всеки ти разкаже една хубава история и ти я напишеш, ще стане книга по действителен случай. Кажи им да се сетят за някаква по-така история, трогателна, ама може и подла, ти нали гледа серията, нещо, дето да е или живот, или свят, какво ще те уча… обади им се.“
И аз им се обадих. С обещание, че ще променям имената, ще избирам от чия гледна точка да преразкажа историята и тук-там ще прибавям, но съвсем малко.
Разказаха ми. Преразказах. Така се роди тази книга и така разбрах какво иска да каже Стайнбек, когато твърди, че само разтваря страниците на книгата и историите припълзяват по тях.
