АСЕН МИЛЧЕВ
Не познавах лично словашкия писател Бала преди той да дойде у нас по повод „Дните на словашката култура в България” и излизането от печат на български на втората му книга „Голямата любов”, докато с втория ни гост книгоиздателя Коломан Кертеш Багала се бях срещал на международния панаир на книгата „Библиотеката” в Братислава. Там той ми препоръча творчеството на Бала, от което си избрах да преведа и издам в семейното издателство „Безсмъртни мисли” двете новели: „В името на бащата и Голямата любов”. Предстоеше ни среща с читателите. Щяхме да разговаряме и за двете произведения, които формират един своеобразен литературен свят.
Нека да кажем няколко думи за нашите словашки гости:
Писателят Бала (1967) е от средното поколение словашки писатели, оригинално явление в тамошната литература , майстор на кратката проза. Започва да публикува разкази от 1992 г. Дебютира със сборника „Лептокария (1996), за който получава литературната награда „Иван Краско”. През 2011 г. издава три книги с новели, между които и „В името на бащата”. Във втората си книга „Аутсайдер” (1997) се опитва да свърже отделните разкази в нея в единна цялостна новела. Още един сборник с разкази излиза на книжния пазар същата година – „Отровно дихание”, а авторът му става лауреат на конкурса „Разказ’97”. През 2000 г. издава сборника с кратка проза „Бременност”, година по-късно „Тихият кът”, а през 2003 г. „Унглик”. Книгата с разкази и миниатюри „Де ла Круз” се появява през 2005 г. Следват сборниците с разкази „Чуждият” и „На живо” (и двата през 2008 г.), както и „Миниромани „(2009). Издава още три книги с новели –„В името на бащата” (2011), „Око” (2012), „Голямата любов” (2015), сборника с разкази и афоризми „Мъртъв е”„(2018) и романа „Между руините” (2021).
Такава е сухата статистика, външната страна на нещата. Но мен повече ми харесва друг начин за представяне на автора, въведен от един словашки литературен критик, който поставя на една маса пред любимия словашки специалитет печено джоланче с горчица, филийка черен хляб и халба бира, Кафка, Бекет, Буковски, Борхес и…Бала. Очевидно така се прави внушение за неговата принадлежност към модернистите и дори към магическите реалисти. Доколкото това е така, трябва читателят да прецени. Но без съмнение Бала е един от най-интересните, загадъчни, а защо не и противоречиви словашки писатели. Разговорите на масата се водят около тревожния, разтърсваш бащино-синовен етюд „В името на бащата”, написан с прикрита усмивка. Или с насмешка?
Но нека представим и другия наш гост – харизматичния книгоиздател Коломан Кертеш Багала, един човек посветил се изключително на издаването на родна литература. От неговото издателство са тръгнали литературните дебюти на мнозина вече известни словашки писатели, които му остават верни и след като станат известни. Години наред Багала организира и ежегодния литературен конкурс „Разказ”. А Бала е демонстрирал своята привързаност към своя издател, като го е включил сред героите на повествованието в „Голямата любов”. Ето какво е написал той за него: Този човек навсякъде изглеждаше като на своето място.
В хотелското легло като уморен кит – на място.
На барплота в рок клуб в „Харлем” – на място.
С марихуана в амстердамско магазинче за кафе - на място.
С шампанско на прием в „Краун плаза” – на място.
Разхвърлян, чорлав, небръснат, разочарован, на ръба на банкрута и лудостта – но на място.
Тъй като нашата среща бе обявена като „размисли на преводача”, ще споделя някои мои терзания в този контекст. На изкусените от преводачеството на художествена литература е известно колко трудно е понякога да се преведе заглавието на някоя книга. Това налага дори да се променя изобщо същността му, само и само то да стане по-разбираемо за читателя, да се предаде по-убедително смисълът му. Или само заради благозвучие . Бях изправен пред дилемата: дали заглавието да бъде „семейно”: „В името на бащата”, или „библейско: „В името на Отца”? Оказа се, че този проблем не е бил само мой, а и на преводачите на това произведения на други езици. Известно е, че в някои славянски езици думата за Бог (Отец) и баща се припокриват. Според текста имаше основания и за двата варианта. Освен основният поколенчески конфликт бащи – синове, там например се интерпретира и известната библейска притча за жертвоприношението на сина Исаак, заради което бащата Авраам изглежда като побъркан, тъй като чува Божия глас, който го тласка към убийство. Все пак доводите за „В името на бащата” бяха повече. Заради това оставих заглавието така, макар че колебанията у мен остават.
Ще представя накратко съдържанието на двете произведения, а после ще обрисувам общите елементи в тях, като изградя литературния свят на писателя, което бе и основната тема на нашата среща.
За книгата „В името на бащата”:
И така, „В името на бащата” (2011) е първата самостоятелна творба на Владимир Бала, издадена у нас . Тази новела е най-успешната му книга с вече три издания в родината си. За нея той спечели най-голямата словашка литературна награда за оригинална проза - книга на 2012 година според читателите - Anasoft litera.
Може да се спори дали тази книга е класическа новела, или става дума за един поколенчески роман, сътворен в малък обем страници. Основните герои са безименни, с което авторът безспорно е целял максимално обобщение на главните си тези.
Повествованието се води от името на бащата, типичен егоцентрик, който накрая на книгата си признава, че животът му е бил „празен”, а той е само един „плиткоумен егоист”. Дори оформлението на книгата е многозначително. Това се илюстрира по очебиен начин чрез празнините на страниците между отделните глави. Тези бели места, символизиращи неговата баналност, са незначителна част от главната сюжетна линия, представена чрез спомени от нарушените роднински взаимоотношения. Само че бащата винаги е оправдавал пред себе си многобройните си съпружеските изневери и равнодушния си подход към възпитанието на двамата си синове, което довежда до крушение на семейните взаимоотношения - развод с първата съпруга и почти пълно скъсване с наследниците му. Той винаги се оказва прав и не може да приеме провалите си. Според него е бил съвършен, а те не са били на висотата на „истински” синове. Безупречен, никога не се е затруднявал да изпълнява прищевките му, макар че не е срещал емоционална подкрепа от отсрещната страна. И аз имах някога баща – разказва той. – Имаше кон, който обичаше повече отколкото мен. Разбира се, това е субективно, преувеличено мнение. Най-малкото, защото тогава изискванията към децата са били много по-малки.
Главният герой обаче не чувства омраза към семейството, той рационализира всички свои чувства, поема философски заклинанието (злата орис), което произтича от напрежението между сексуалния нагон и цивилизационните очаквания.
В основата на историята е вдигането на обичайната за младоженци семейна къща от един полумитичен брат (също безименен), който след това почти изчезва от повествованието. Както казва самият той, задачата му е „да построя къща, чието обитаване ще стане смисъл на живота на младите”. Тя е трябвало да се окаже тяхното семейно убежище, където да се концентрира и умножава енергията от съвместното им съществуване, като едновременно с това в нея ще се трупат и съхраняват техните постъпки. Напразни надежди!
Справедливостта изисква да отдадем заслуженото и на усилията, които полага съпругата, за да съхрани брака им. А за да стане по-интересно, в историята се преплита и окултно-мистичен, ирационален елемент. Жената започва да отглежда в мазето на къщата им Игдрасил – Дървото на живота. Според скандинавската митология това е axis mundi, оста на Всемира, скелетът, който крепи целия свят. То се асоцира с баланса на световните сили и в частност със семейството, с хармонията и просперитета в него. Съпругата се опитва на няколко пъти да разкопае и освободи дървото от прегръдката на бетона, извършва неуспешен окултно-спиритически сеанс, с който иска да унищожи митологическото чудовище, въплъщение на патологичното напрежение в брака им, като му даде нов шанс, но останалите членове на семейството смятат, че тя полудява. (Всъщност това не е далеч от истината). Разказът преминава от строго реалистичното до фантастичното или дори фантасмагоричното (още едно намигване към „сътрапезниците” Кафка, Бекет, Буковски, с които той в известна степен се родее). Така напрежението продължава да трови атмосферата на дома. Гледайки „убитите” в междуособната им война родители, децата им се отдалечават от тях.Така тази книга се превръща в изповед за неизползваните възможности на свободните решения: Домът би трябвало да стори всичко за вас. Мислели ли сте си, че вие самите не трябва да се грижите за нищо? А той се превръща в символ не само на семейството и отношенията в него, но и на обществото.
И така този дом, построен с надеждата, че ще стане уютно семейно гнездо, където психичните сили на членовете му ще послужат като катализатор за изтръгване от апатията на останалите жители на градчето, изгубва своето предназначение. И те ще си останат духовно поробени, очаквайки някой друг да ги освободи от примиренчеството и овчедушието.
При четенето на книгата човек има чувството, че написаното не може да бъде вярно. Но греши! Може! Не сте ли срещали хора, които не изпитват угризения на съвестта, че не са предложили на най-близките си каквото биха могли, а дори са ги унищожили.
В името на бащата е проза без рамка, отделните глави са спомени, миналото и отдавна миналото преливат в действителността, понякога и в бъдещето с помощта на представи и мечти. Това е сериозна книга, която третира кризата на съзнанието и съвестта. И оставя следи у внимателния читател.
Няколко думи и за втората книга – „Голямата любов”:
Да пишеш за любовта винаги е специално и като че ли е по-лесно, отколкото да я изживяваш. Но тя си остава велика тема. Историята на Андрич и Лаура е за любовта, която катастрофира поради на пръв поглед почти незнайни причини.
Главният герой Андрич е застаряваш четиридесет и седем годишен чиновник. Покрай това е литературно активен в най-общия смисъл на думата: чете, води си записки, пише сериозни текстове, с други думи има основателни претенции да бъде писател. Само че не му се получава. Защото през целия си живот тихичко очаква да получи някакво важно писмо, което ще му предостави възможност да извърши нещо значимо, да поеме някаква отговорност пред света, пред близките и пред себе си, но такова писмо все не идва. Затова той се носи по течението, обикаля кафенетата, където само дебатира с колегите си, все повече се загубва и отчуждава от останалия свят, умишлено и безцелно не съблюдава обществените догми.
Приятелката му Лаура е необикновено активна млада, трийсет и петгодишна жена, която възпитава сама малката си дъщеря. Търси си подходящ партньор, който да бъде и добър баща на дъщеря й. Дали това може да бъде самият Андрич? Те не живеят заедно, срещат се от време на време. Лаура има определени представи и планове за бъдещето, но Андрич не развива тяхната връзка, защото самотата е неговата зона на комфорт, която е тъжна и безизходна. И Лаура си намира точния човек, който за разлика от Андрич е отворен и общителен, готов да се учи от грешките си и да върви напред.
Книгата всъщност не е за голямата любов, а за това, с което я заменяме. С други чувства и усещания.
В някои пасажи авторът се превръща във фантастичен разказвач, който дава актуалните си наблюдения - политически, обществени. Книгата е документ на епохата – в началото на 90-те години, когато т. нар. демокрация си пробиваше път. Мнението на главния герой за промените е следното: „Каквото е лошо, го разширяват, каквото е добро, го унищожават”.
И тогава виждаме колко сме близки със словаците в исторически аспект от последните десетилетия след падането на желязната завеса. По това време живеех и работех в Словакия и съм свидетел на тези събития. Разбирам защо колегата на Андрич, чиновникът Панза, се страхува от новото време и със страх изчаква какво ще му донесе бъдещето. Той е разочарован от ХЗДС – национал-популистка партия, чиито лидер беше Владимир Мечиар, политик с нацистки убеждения, няколкократен министър-председател, първият избран по демократичен (?) начин, два пъти президент. Какво направиха за мен, когато премествах папките между бюрата? - си задава въпрос Панза. Иначе той е доволен от положението си, не иска да се пенсионира предварително. Ще продължава да си живурка. Само да не стане преврат. Или някакви избори. Ще изчаква тихо и мирно в службата. Все някак си ще оцелее. Унижават го, но той се прикрива зад унижението си като зад щит.
И при нас, и при тях отпадат или се видоизменят някои, загубили своята значимост, професии. Довчерашни хора със самочувствие осъзнават, че те вече са нули. И се преориентират. Например стават частни охранители, които да пазят нечестно придобитите имоти на продажни политици. Само интелигентните и чувствителни хора трудно намират мястото си в новите условия.Това обаче като че ли не се отнася за писателите, издигнати в ранг на класици. Те се правят сякаш не забелязват какво става около тях. Че и те са се превърнали в нули. А какво ли ще стане с натрупаните по къщите техни хиляди томове литература? Някога сме си мислели, че един ден автографите на „класиците” ще бъдат ценни. А сега се питаме „дали няма да бъдат ценни подписите на охранителите”? – задава риторичен въпрос авторът.
Как се създава един литературен свят
Като се намерят паралелите в отделните произведения. Например началните страници и в двете книги започват в лекарски кабинет. В „Името на бащата” главният герой, макар и вече войник, отива при своя педиатър, който го съветва „да не се размножава”, защото ще сътвори хищник, а в „Голямата любов” при общо практикуващ лекар, който трябва да му даде отговор на въпроса: Дали не го управляват дистанционно? „Командват ни от разстояние, и не само мислите ни, а се нуждаят и от органите ни” – казва Андрич.
Тук се разкрива една от основните идеи и на двете литературни произведения: цялото общество има нужда от лекар, който да ни освободи от съмненията и опасенията. Но едва ли това е възможно. Авторът си дава сметка за универсалността на манипулациите и заедно с това колко много се нуждаем от тях. Всички ние искаме да принадлежим на някого. Страхуваме се от празнотата, която би възникнала, ако никой не ни манипулира – в живота, обществото, а и в любовта.
И в двете книги авторът „приземява” т. нар. „високи” теми, една от които е за връзките между мъжа и жената, родители и деца, самотници и общество.
Както вече стана дума, и тук, както и в повечето му произведения, главната тема е за самотата. Авторът дори въвежда термина „самота между двама”, която се установява дори и в отношенията мъж – жена.Такова чувство властва и при главния герой на „В името на бащата”, отчужден до крайност и със съпругата, и със синовете си. И при Андрич с Лаура. Макар да не си признават, и двамата герои са вземали повече, отколкото са давали.
Друг паралел между двете новели е изразяваният протест. Той се чувства дори в заглавието, което внушава, че главният герой никога не е бил доволен да играе по свирката на баща си. А младите хора в „Голямата любов” не желаят вече да дават традиционни имена на децата си - на синовете като на бащите си, на дъщерите като на майките, за да прекъснат безкрайния кръговрат на ограниченията на конвенционалното. Те искат да бъдат напълно самостоятелни, да се откажат от имена, които може да са били осквернени.
Противопоставяйки главните персонажи в двете произведения, можем да ги определим като
Егоцентрикът срещу скептика
„Да се съмняваш винаги е по-разумно” – твърди чиновникът Панза, който се снишава пред събитията. А когато съседът на Андрич, който го наблюдава през оградата как извършва някакви странни движения и го пита какво прави, а Андрич му отговаря, че се упражнява как да се качи в лека кола, свивайки се, без да се нарани, заключението е: „Скептикът трябва винаги да бъде подготвен”. И още на следващия ден се подлага превантивно на химиотерапия, без да е доказано болен.
В заключение трябва да кажем, че чрез двете си произведения авторът създава един литературен свят, обхващаш грешките, които непрестанно повтаряме, било само в собствения си живот, или в надличностното пространство. За това, че при нас нещата не са наред, тъй като сами си ги разваляме, а после ги прехвърляме върху някаква си външна система. В този свят героите са индивидуалисти, понякога изпълнени с грубост и непоносимост, но и със скрит копнеж да живеят честно и пълноценно и да преодолеят баналността на всекидневието. Но те не изпитват чувство на щастие дори и в ситуациите, когато всичко изглежда привидно наред. Така читателят постоянно е измъчван от някаква вътрешно чувство на емоционален дефицит.
А това не бих го пожелал на никого.
