СТЕА-МАРИЯ МИТЕВА, DW

"Не съм сенатор, губернатор или бивш държавен секретар", пише преди почти десетилетие Джей Ди Ванс в първите страници на автобиографичния си роман "Елегия за планинците".

Тогава той все още не знае, макар вероятно да се надява, че само няколко години по-късно това ще се промени. Променя се и самият той – от човек, анализиращ успеха на дяснопопулистки идеи сред бялата работническа класа в "Ръждивия пояс" на САЩ, до вицепрезидент, който въплъщава тези възгледи.

 

Трамплин към политическата му кариера?

Случайна ли е тази метаморфоза, или изначално "Елегия за планинците" е била замислена като трамплин към политическа кариера? Спорно е. Годината е 2016. Мемоарът на Ванс жъне грандиозен успех – макар и не толкова като литературно постижение, колкото като "актуален социологически текст", който дори става част от литературната програма в някои университети в САЩ. Книгата предлага просто – според някои критици дори твърде опростено – обяснение как така някогашните твърдо убедени демократи от бялата работническа класа в Средния Запад рязко са се обърнали към Доналд Тръмп на президентските избори същата година. Дали това е реакция на расова основа срещу президентството на Барак Обама? Дали е заради премахването на индустриалните работни места в големи части от Средния Запад и Горния Юг? Или пък е отхвърляне на променящите се социални и културни норми, заради което общността на "планинците" се чувства забравена и непредставлявана в политиката?

"[В това] има липса на отговорност - усещането, че нямаш контрол върху живота си и желанието да обвиняваш всички освен себе си" - така Ванс обобщава наблюденията си върху настройката на хората от региона.

Около себе си той вижда нежелание за работа, безотговорно отношение към задълженията, липса на финансова култура и затрупване с дългове. И нещо повече – примирение с това, че ако си се родил на това място, си обречен. "За тези хора бедността е семейна традиция."

 

Жестока баба, дядо алкохолик и наркозависима майка 

Сред американците жителите на определени територии в щатите около планината Апалачи са познати още като "hillbillies", "rednecks" и "white trash". "Баба ми идваше от семейство, в което по-скоро ще те застрелят, отколкото да спорят с теб", спомня си Ванс и разказва как тя веднъж дори заляла с бензин и запалила съпруга си, защото отново се бил прибрал пиян. Въпреки това жестоката му баба "mamaw" и дядо му алкохолик "papaw" се оказват по-добри настойници на тийнейджъра Джей Ди, отколкото наркозависимата му майка, живееща на социални помощи и заплашила да го убие в умишлена катастрофа. Баба му е тази, която го окуражава да продължи образованието си и тази, с чиято помощ той се измъква от "предопределената си съдба на получател на социални помощи или наркозависим". Баба му му предава и патриотичното опиянение, че живеят в "най-великата страна на Земята".

Трогателната история за спасение обаче не е толкова невинна, колкото може да изглежда на пръв поглед. Макар от самото начало Ванс да се обръща към читателя с уговорката, че не цели да убеждава в същестуването на проблема, а да опише какво е чувството да го преживяваш, той не страни от политически намеци, критика към Демократическата партия (която неговото семейство всъщност подкрепя), като засяга теми за класова принадлежност и раса. Макар по онова време Ванс да се определя като критик на Доналд Тръмп, между редовете на описаните спомени в книгата често се четат тръмпистки идеи. Така например той нарича свои приятели и съседи "welfare queens" – презрителен термин, който предполага, че те злоупотребяват със средствата за социално подпомагане, макар че оцеляването на семейството му също до голяма част да се дължи на социални помощи. По-нататък в книгата Ванс си спомня как негов наркозависим познат на социални помощи си купувал често пържоли, а Джей Ди – който работил в магазин Dillman's и на когото удържали федерални и щатски подоходни данъци, нямал тази възможност. "Това беше първата ми индикация, че политиките на "партията на работещите" – Демократите – не са това, което се твърди, че са", пише той. Обяснението на Ванс – че хората в региона просто са много мързеливи, пият много и бият жените си – се харесва на широката публика, защото е изключително просто, макар и да е твърде обобщаващо, непрецизно и без по-дълбок контекст.  

 

Ванс - един от малкото, имал волята да постигне нещо?

На фона на покъртителната картина за региона в Апалачи, която рисува "Елегия на планинците", Джей Ди Ванс изтъква себе си като един от малкото, имали волята да постигнат нещо в живота. "Пиша тази книга не защото съм постигнал нещо необикновено. Пиша я именно защото съм постигнал нещо съвсем обикновено, което не се случва на повечето деца, пораснали като мен." Четири години по-късно Ванс е изпълнителен продуцент на екранизацията на книгата, която критиците определят като провал въпреки участието на Глен Клоуз и режисурата на Рон Хауърд. Твърди се, че ниската оценка от Холивуд и "либералните елити" са допринесли за това Ванс окончателно да се обърне срещу "богатите елити" – омраза, зародила се още в ранните му години и която описва в "Елегия на планинците".

В разказите на политика Джей Ди Ванс се случва границата между реалността и измислицата да се размива. Такъв е например случаят от предизборната кампания през 2024 с историята за мигрантите от Хаити в Охайо, които ядели кучета и котки, за която по-късно той загатна, че е измислена с цел медиите да обърнат внимание на наболелия проблем с имигрантите. Дали и никому непознатият юрист от Охайо, написал "Елегия на планинците", е правил същото? Отговорът на този въпрос е известен вероятно единствено на вицепрезидента на САЩ.

„Аз не съм испанец, не съм италианец, не съм французин. Аз съм чужденец навсякъде, а защо ме канеха за роли на германски офицери, руски поети, нюйоркски евреи.“

Омар Шариф, египетски актьор, роден на 10 април преди 94 години

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Писателят си тръгва, остава читателят

 

Джулиан Барнс и в „Отпътуване“ използва писането като опит за осмисляне на себе си и света.

 

Деликатен и разтърсващ филм (ревю)

 

„Сантиментална стойност“ е трогателен и визуално впечатляващ филм, улавящ сложността на човешките чувства с рядка точност, деликатност и искреност.

 

За провокациите на егоизма

 

По своя жанр романът „Всичко, което имахме“ е антиутопия, но и трилър. Ако търсим влиянията, можем да ги видим не само сред майсторите на антиутопичното, но дори и при автори като Сартър...