АНДРИЙ ЛЮБКА, "Литературен вестник"
Превод от украински: Виталия Дойчинова
Това беше един от най-трудните разговори в живота ми, макар да продължи едва минута и половина. И досега го превъртам в главата си, не мога да забравя, измъчвам се, измисляйки как (по-добре) можех тогава да отговоря. Всъщност беше такъв шок, че не помня точно как отговорих.
Няма нищо по-страшно от думите на майка, която разказва, че синът й е загинал. Такива думи са като удар в слънчевия сплит – дъхът ти секва и няма какво да отговориш. Защото думите на съчувствие в такава ситуация изглеждат празни и нищожни.
Юни 2022 година, войната е в разгара си. Към мен се обърна госпожа Наталя Ишченко, известна киевска анализаторка и журналистка, с която ни свързваше общата страст към Балканите и сътрудничеството с вестник „Ден“.
Наталя каза, че синът й е отишъл доброволец в армията и подразделението му сега е в харкивско направление. Една от най-големите му нужди бил автомобил за превоз на хората, тъй като военната част е новосформирана и практически няма никаква материална база. След като се посъветвали, бойците решили, че най-подходящ за работата им ще бъде не джип или пикап, а бус, понеже в него може да се съберат до девет военни, а при нужда могат да се карат лични вещи, а даже и снаряди до позициите.
Наталя каза, че ще събере необходимата сума от приятелите си в Киев, за да купи буса, а мен помоли да намеря подходящ и да го подготвя за изпращане на фронта. След около десетина дни вече бяхме готови: бусът беше ремонтиран, боядисан в камуфлажни цветове и можеше да потегли на изток. Наталя със съпруга си Сергий тръгнаха към Закарпатието, за да го вземат и сами да го закарат до Киев или дори до Харкивска област, което би било и възможност да се видят със сина си и побратимите му. По пътя се отбиха при приятели в Карпатите, а на следващата сутрин трябваше да пристигнат в Ужгород.
Онази сутрин бях извън страната – заминал бях за Словакия, за да купя следващия автомобил за армията. Предния ден бях разказал на хората от екипа ни за задачата, а на Наталя бях изпратил адреса и координатите на човека, от когото трябваше да вземат буса. Около единайсет сутринта телефонът започна да вибрира: звънеше Наталя, въпреки че имаше цялата необходима информация и знаеше, че не съм в Ужгород. Затворих ѝ, защото бях на роуминг. След няколко минути тя звънна отново. Когато телефонът иззвъня за трети път, разбрах, че работата е спешна и вдигнах.
От другата страна се чу обърканият глас на Наталя. В началото не разбрах какво ми казва, защото говореше несвързано и хаотично. После осъзнах: тя се извиняваше, че днес няма да може дойде да вземе колата, защото вече не ѝ е нужна – синът ѝ, Астик, беше загинал във войната. Съкрушената майка беше в страшен шок, продължаваше да се извинява, а аз не намирах думи, мънках нещо за съболезнования и я уверявах да не се притеснява за буса – щяхме да го дадем на друго подразделение. Ужасен разговор, който е по-добре човек да забрави, но сега ще трябва да живее с него и още кой знае колко пъти да го превърта в главата си.
Това беше първата ни загуба на фронта. Пиша „наша“, защото всички от доброволческия ни екип я преживяхме много тежко. Вече три месеца се занимавахме с коли за армията и всички бяха радостни: ето я колата, ето как пътуваме на изток, срещаме се с военните, смеем се, прегръщаме се, те благодарят, а ние разбираме, че правим нещо практично и наистина полезно.
И изведнъж украинският воин Астамур Гумба загина на фронта; той вече знаеше, че скоро ще получат бус, майка му дори му беше пращала снимки. Но ние не успяхме навреме и това се превърна в наша загуба. Една пареща мисъл измъчваше съвестта ми: ами ако бяхме направили всичко по-рано, ако бяхме побързали, може би взводът на Астамур щеше да успее да се измъкне изпод обстрела с този бус, може би той щеше да остане жив, може би…
Смазан от случилото се, жадно започнах да търся всяка нова трошица информация за Астамур Гумба – защитника на Украйна, който беше толкова обикновен и същевременно толкова необикновен млад мъж. Най-силно ме впечатли неговата биография, достойна за филм или книга.
Астамур е роден на 22 юли 1989 година в град Сухуми. Когато е на три години, в Абхазия започва войната и затова майка му го взема – под взривовете на танкови снаряди и гранати – и заминава за Киев. Астамур израства като украинец, но се гордее с абхазкия си произход, тъй като Гумба е древен и прочут род в Абхазия. По-късно влиза като доброволец в редиците на 130-и батальон от териториалната отбрана на Киев и получава позивната „Абхаз“. Загива на 28 юни 2022 година в Харкивска област.
Излиза, че войната го преследва още от първите му дни. Когато идва отново, Астамур, вече в зряла възраст и решава да не бяга, а да се бие.
Макар че е можел и да не го прави, тъй като не е имал дори украинско гражданство. Войната все пак го настига и го взима – такъв би бил изводът на философското есе за съдбата на едно обикновено-необикновено момче в нажежения постсъветски простор. Драмата на един човешки живот в прелома между кървавите XX и XXI век в Източна Европа. Интересно как ли самият Астамур би коментирал съдбата си. Интересно, защото момчето има философско образование, нетривиална за нашето време специалност…
Не знам дали е уместно да се говори така за загинал във войната Герой, но на снимките Астамур не изглежда като военен. Тъкмо в това се крие страшната драма: интелигентен млад мъж с очила, с мъдър, наблюдателен и малко меланхоличен поглед – личи си, че е деликатен човек. Ето го на снимка във военна униформа с куче на коленете – усмихнат, благ, добър. Добродушен философ, който е стиснал зъби и е отишъл да воюва, въпреки че е трябвало да чете, да пътува, да обича…
Това беше първата ни загуба. За съжаление, оттогава насетне такива загуби имаме още много – и днес телефонът ми е пълен с номера на момчета, с които сме се срещали край фронтовата линия, стискали сме си ръцете, смели сме се, прегръщали сме се и сме се снимали пред колите. Мнозина от тях вече не са между живите, но онази първа загуба пари особено силно. С Астамур така и никога не се срещнахме, не се запознахме, не успяхме.
Чувствам се длъжен да разкажа тази история, да я споделя, за да не се изгуби и да не потъне в забрава примерът за саможертвата и мъжеството на Астамур Гумба. На този свят живя Астик с позивна „Абхаз“ – мъдър и добросърдечен момък, философ. И ако днес четете тези думи на украински, ако сте живи – знайте, че героят Астамур Гумба даде живота си за това. Помнете го!
---
АНДРИЙ ЛЮБКА (р. 1987) е украински поет, преводач, прозаик и есеист. Роден е в Рига, а израства в град Виноградив, Закарпатска област. Завършва Мукачевския лицей със засилена военно-физическа подготовка, след което следва украинска филология в Ужгородския национален университет и балканистика във Варшавския университет. Автор е на редица стихосбирки („Осем месеца на шизофрения“, 2007; „Тероризъм“, 2008; „Четиридесет кинта и бакшиш“, 2012 и др.), сборници с разкази („Килър. Сборник с истории“, 2012), книги с есета и публицистика („Да спиш с жени“, 2014; „С мене нещо не е наред“, 2022), както и на романите „Карбид“ и „Твоя поглед, Чо Чо сан“ (2018). Автор е и на книгата с есета „Войната в тила“ (2024), от която е и настоящият текст.
След началото на пълномащабната руска инвазия Любка активно се включва в доброволческа дейност, като организира доставки на автомобили за фронта и съдейства за предаването на над 400 превозни средства на Въоръжените сили на Украйна. За своята дейност е отличен с медали на Главнокомандващия ВСУ и на министъра на отбраната на Украйна. През 2023 г. е включен в списъка „100 лидери на Украйна“ на изданието „Украинска правда“ и е удостоен с наградата на Aspen Institute Kyiv „Пример в ценностно ориентираното лидерство“. През 2025 г. постъпва на служба в редовната украинска армия.
