МОХАМЕД ХАЛАФ, "Портал Култура"
Вестник „The Independent Arabia“ публикува статия за иранските писателки в страната и в изгнание, в която се посочва, че на литературната сцена в Иран доминира женската проза, сблъскваща се обичайно с цензурата и с различни табута.
Още в средата на 80-те години на миналия век в западните столици се появява явление, което може да бъде наречено „феноменът на иранските писателки дисидентки“. Днес то се разширява и задълбочава с новата вълна авторки в изгнание, избягали от строгия режим на аятоласите и пишещи най-често на френски и английски език. Интелектуалците на режима на Хомейни не успяха да игнорират този процес, особено предвид световния му успех, контрастиращ рязко със злонамерените репресивни кампании в страната. Творческите интереси на тези писателки са разнообразни – от художествена литература (романи, разкази, поезия) до теоретични, критически, социологически и философски изследвания. Някои от тях постигнаха широка известност – например университетската преподавателка Азар Нафизи. Нейният роман „Да четеш Лолита в Техеран“, написан на английски и публикуван в САЩ през 2003 г., бе преведен на десетки езици и нанесе тежък удар на официалната фундаменталистка иранска култура. Книгата разкри множество тайни от живота на жените писателки, от почти всекидневните им страдания – в университетите и в тайните кръжоци за четене, където присъствието им е подложено на непрестанен контрол, преминаващ често в преследвания и репресии.
Възходът на иранския женски роман, създаван в изгнание на английски или френски език, е само едната страна на това литературно движение. В самия Иран творчеството на персийски език изобилства от значими гласове – някои от тях са преведени в световен мащаб, но много други остават затворени в рамките на родния език. В своя статия от Техеран вестник „Ню Йорк Таймс“ също отбелязва доминиращата роля на жените на литературната сцена в Иран. Според изданието от 90-те години на миналия век насам са се появили стотици (ок. 370) писателки, които успешно се конкурират с мъжете, особено в жанра на романа. Този ръст е впечатляващ, като само през последното десетилетие броят им се е увеличил тринадесет пъти.
Писателките дисидентки
Емигриралите авторки и тези, които са останали в страната, си сътрудничат в създаването на една всеобхватна женска литературна сцена, която преобразява облика на съвременния ирански роман. Докато писателките в изгнание се радват на пълната свобода да изразяват своите възгледи и опозиционни позиции, романистките в Иран проявяват изключителна смелост, като умело рушат ограниченията и се противопоставят на цензурата.
Романи на изгнанието
Ливанският поет и критик Абдо Вазен отбелязва, че романът „Да четеш Лолита в Техеран“ от Азар Нафизи е дал началото на нова вълна на дотогава слабо познатото иранско женско творчество в изгнание, създавано обикновено на английски или френски език. Книгата отваря врата за редица важни литературни експерименти. Така например в Париж последователно се появяват четири романа на ирански авторки, избрали френския език, за да избягат от цензурата, доминираща над литературата в родината им. Тези творби предлагат дълбоки и автентични свидетелства чрез средствата на реалистичната проза.
Романът „Азади“ на Синдия Бакраван (изд. „Белфон“ в Париж) е изключително смел и дълбок, той изобличава издевателствата на репресивния режим, стремящ се да лиши младите поколения от лични права и да ги затвори в рамките на своята религиозна идеология. Героинята на романа, Раха, се изправя срещу силите за сигурност и „стражите на морала“, заради което е хвърлена в затвора и подложена на психически тормоз. Изолирана и сломена, тя не успява да осъществи мечтите си за свобода и да се пребори с властта. В интервю авторката цитира думите на ирански режисьор: „Всички сме затворници. Едни са в килиите, а останалите – в големия затвор, наречен държава“. Нейната героиня Раха е затворничка и в двата свята едновременно: в килията и в родината.
Следващото значимо заглавие е „Децата на Джакаранда“ от Сахар Делиджани – иранска писателка, която живее в Италия и пише на английски език. Тя се радва на широка международна известност, а творбите й са преведени на десетки езици. Делиджани често представя иранската литература в изгнание на световни книжни форуми. Нейната съдба е белязана от историята: тя е родена през 1983 г. в техерански затвор – малко след Ислямската революция, когато цялото ѝ семейство е арестувано заради опозиционна дейност. Делиджани публикува романа си в САЩ, където преминава първата част от нейното изгнание (в Италия романът е известен под заглавието „Под сянката на лилавото дърво“) и където книгата ѝ се радва на голям успех. В „Децата на Джакаранда“ тя описва съдбите на противниците на режима, особено след Ирано-иракската война, когато мнозина са екзекутирани и погребани в масови гробове. Сред жертвите са множество интелектуалци и видни личности, несправедливо обвинени във вероотстъпничество и богохулство. В тази мрачна обстановка се развива действието на романа, съчетаващ реализъм, документалистика и художествена фикция.
В Париж се появи и друга забележителна книга, близка до жанра роман-разследване – „Пиша ви от Техеран“ (изд. „Грасе“), чиято авторка е Делфин Минуи. Тя е френско-иранска журналистка и писателка (баща ѝ е иранец, а майка ѝ – фрнацузойка), кореспондент на вестник „Фигаро“ за Иран, Египет и Ливан. Творбата съдържа разтърсващи свидетелства от десетгодишния престой на авторката в Иран, разкриващи случващото се както на публичната сцена, така и зад кулисите. Минуи съчетава прецизността на разследващия журналист и документалист с дълбока емоционалност на изказа. Книгата е замислена като писмо до нейния дядо, в което тя разказва с носталгия и болка за съдбата на съвременен Техеран.
Писателки в огъня на религиозния фанатизъм
Абдо Вазен посочва и друга писателка, която обаче живее и твори в Иран – Лейла Фоладванд. В своята книга „Думите и предизвикателствата“, издадена на френски език от парижкото издателство „Л’Арматан“, тя описва смелата борба на иранските авторки под натиска на строгия религиозен режим. Фоладванд разказва за това как те се изправят срещу суровата официална цензура, за да докажат, че женската свобода е основно условие за освобождаването на иранското общество от игото на духовниците и за прехода му към истинска демокрация.
Тези писателки смело развенчават илюзиите на епохата след Ислямската революция, призовавайки към лична и обществена свобода и към утвърждаване на култура на толерантност, право на различие и отвореност към другия.
В техните романи, които често се придържат към реализма, се открояват наболели проблеми като търсенето на женската идентичност, ролята на личността, живота в общността, потисничеството, мъжкото господство и всеобхватната цензура.
Господарки на литературната сцена в Иран
В рамките на последните петнадесет години писателките се утвърдиха като истински господарки на литературната сцена в Иран. Техните романи, фокусирани върху въпросите на всекидневието, отразяват дълбоките социални промени в страната след революцията през 1979 г. Днес женската проза – романи, сборници с разкази, заема челните места в иранските книжарници. Тези творби се най-продавани и най-преиздавани. Този културен триумф контрастира рязко с правното положение на жените в Иран, които все още не се ползват със същите права като мъжете. Попечителството над децата след навършване на седемгодишна възраст се присъжда на бащата, а в съда показанията на една жена се равняват на половината от тези на мъжа. Докато съпругът може да получи развод без никакъв повод, жената има право да поиска прекратяване на брака само в редки, крайно ограничени случаи, като например при доказана алкохолна или наркотична зависимост на партньора.
През 60-те години на миналия век в Иран е имало около четиридесет романистки – пет пъти по-малко от броя на мъжете писатели. В периода между 2001 и 2011 г. обаче жените вече превъзхождат мъжете по численост в този жанр. Истинско събитие се оказва успехът на Зоя Пирзад, чийто роман „Аз ще угася светлината“ достига тираж от 170 000 екземпляра – прецедент за страна, в която сериозната литература традиционно намира малко читатели. Този успех е още по-впечатляващ на фона на пазар, доминиран от тривиална любовна проза, характеризираща се със сюжетна непоследователност и езикова небрежност. В Иран тиражът на повечето значими романи често не надхвърля хиляда бройки. В този контекст, белязан от липсата на широк интерес към четенето, възникват няколко логични въпроса: откъде извира тази внезапна страст към женската литература? Как тези писателки успяват да открият своята вярна публика, при положение че четенето не е сред любимите и масови навици на иранското общество?
Днешният ентусиазъм и упоритост на иранските писателки се дължат на факта, че тяхното социално положение претърпя коренна промяна през последните десетилетия. Както подчертава Вазен: „Жените дълго време бяха затворени в тесните пространства на дома, подвластни на традицията, съгласно която бъдещето им е предопределено единствено като съпруги и майки“. Преди години малкото иранки, които са имали привилегията да бъдат писателки, са произхождали от буржоазни, образовани и прозападни слоеве. Техните истории описват предимно тази богата среда, бидейки изолирани от патриархалното и традиционно иранско общество. Революцията обаче предизвиква дълбока промяна в социалните пластове. В публичното пространство навлизат теми като свобода, демокрация, социална справедливост и класово равенство, които въздействат силно и върху двата пола. Въпреки това ислямската държава бързо започва да налага своите догми и строги правила върху обществения живот. Наложена е забрана за смесване на мъже и жени – мярка, определена от режима като „целесъобразна“, която се отразява болезнено както върху семейния бит, така и върху личното пространство на жените.
Когато през 1980 г. избухва Ирано-иракската война, в нея се включват огромен брой младежи и мъже. Цената на конфликта е изключително висока – смята се, че жертвите надхвърлят един милион души. Ангажирането на мъжкото население във войната обаче парадоксално отваря ниша за жените, които заемат техните места във фабриките, болниците, фермите и държавната администрация. Броят на студентките в университетите започва да расте, достигайки след години 51% от всички учащи. Именно в този период започва да се откроява феноменът на жените писателки. Известната авторка Фариба Вафи отбелязва, че образованите жени, които намират своето място в обществото след войната, изпитват остра нужда да изразят преживяното чрез литературата. Между 1991 и 2001 г. се наблюдава забележителен ръст на броя на писателките. Това са нови, разнообразни женски гласове, които идват вече не само от богатите квартали на Техеран, а от всички социално-икономически слоеве и региони на страната. Тези авторки разказват за един свят, който е непознат дотогава за литературата – за отношения и тревоги, които засягат жените толкова силно, колкото и обществото като цяло. Творбите им разкриват всекидневните човешки страдания и проблеми, както и сблъсъка с табута и забрани, противопоставянето на които преди е било немислимо. Появяват се романи с подчертано автобиографичен характер, фокусирани върху личния и обществения живот. Някои писателки дръзват да пишат по болезнени теми като многоженството, принудителните бракове и т.нар. „временен брак“ (sigheh, сиге), както и за развода, при който крайното решение принадлежи на мъжа. Те изследват сложните отношения между съпрузите, проблемите на самоубийството и наркоманията. А за да заобиколят официалната цензура, авторките умело използват езоповски език – метафори, символика, двусмислие. Това им позволява да се доближават до „червените линии“, без формално да ги пресичат.
Трагедиите на войната
В романа си „Сякаш си казала на Лили“ писателката Сепиде Шамилу разказва за живота на жена, загубила съпруга си в Ирано-иракската война. Творбата проследява борбата на вдовицата с тревогите и предразсъдъците, със суеверията и невежеството на обществото. Тя преодолява страха, за да започне живота си отначало, отхвърляйки наложените й забрани. От своя страна писателката Фариба Вафи откровено признава, че пише, защото не открива себе си в образите на героините, създадени от мъже. Тя дълго е търсила в иранската литература истинското лице на своята майка, на сестра си или своето собствено, но без успех. Жените в мъжката проза често са подчинени на клишета – те са или традиционни, подчинени съпруги, или ефирни, нереални същества без връзка с истинските проблеми на всекидневието. В своя роман „Тарлан“ Вафи описва героиня, която напуска родния Тебриз и заминава за Техеран, за да се запише в полицейската академия – акт на търсене на независимост и нов път. Чрез своята работа тя се стреми към живот, коренно различен от този на майка си, изграден върху принципа на безпрекословното подчинение без оплаквания и възражения.
Друга авторка, Фархунде Агаи, разчупва тежки табута в романа си „Изгубеният пол“, разказвайки историята на мъж, който се подлага на операция за промяна на пола. И макар тези процедури днес да са разрешени в Иран под надзора на медицинските власти, транссексуалните нерядко стават жертва на физическо насилие на обществени места. Писателката успява да предаде страданията на своята героиня пред лицето на едно консервативно общество, което не само отхвърля идеята за промяната, но и отказва категорично да я приеме и разбере. В същия дух на социален реализъм твори и младата Мариам Джахани. В романа си „Тази улица не е бавна“ тя разказва за всекидневието на жена, работеща като таксиметров шофьор. Творбата разкрива тежките изпитания в една среда, която гледа с дълбоко пренебрежение на жените, упражняващи тази „мъжка“ професия, и трудно приема присъствието им. В този контекст заслужава внимание и романът „Хиджабът на Техеран“ (познат още като „Моята участ“) на писателката Паринуш Сание. Тази емблематична творба е „женска“ в най-дълбокия смисъл на думата – тя описва трагедията на едно иранско момиче, превърнало се в символ на съвременната жена в Иран. То живее в изолация и в задушаваща среда – в емоционален, културен и социален план.
Може би феноменът на иранския женски роман – с неговите вътрешни и външни измерения – изразява дълбоката потребност на авторките да преодолеят бариерите на цензурата, обсадата и страха и да намерят пътя към свободата. Това са смели, дръзки и протестиращи творби, на които обаче не липсва дълбочина и които съчетават социалния фокус с естетически усет и висока художествена стойност.
