Носителят на Нобелова награда за литература Марио Варгас Льоса навърши 80 години на 28 март. Испанският „Ел Паис” публикува негова статия, в която прави равносметка на живота си. Статията е преведена от БГНЕС.
------
"Да доживееш до 80 години не е нещо особено. В наши дни това може да постигне всеки, който не е прекалявал с алкохола, цигарите и наркотиците. Но това е добър повод да направиш междинна спирка и да погледнеш назад.
Хвърляйки поглед назад в миналото, виждам множество истории, които са ми разказали, които съм преживял, измислил и написал. Най-ранните са тези, които баба ми Кармен и майка ми са ми разказвали в Кочабамба, за да се храня добре и да не се разболея от туберкулоза.
По онова време туберкулозата беше истинско бедствия, подобно на това, което по-късно стана СПИН, за което медицината днес също намери лек. От време на време избухват епидемии, подобни на средновековните, които опустошават Африка, напомняйки ни за това, че миналото не може напълно да бъде погребано: ние го носим на гърба си, независимо дали ни харесва или не.
През своя дълъг живот аз съм срещал много интересни хора, но никой от тях така дълбоко не се е запечатал в паметта ми, както редица литературни герои, които с времето вместо да бъдат изтрити стават все по-ярки. Например, от своето детство в Кочабамба аз много по-добре си спомням Гилермо, тримата мускетари, които в действителност са били четирима - Д’Артанян, Атос, Портос и Арамис – Нострадамус и неговият син Лагардер, отколкото своите приятели от неделното училище, където се научих да чета.
Нещо подобно се случва с мен, когато си спомням за моето юношество в Пиура и Лима. Именно там в моето съзнание се е запечатал образът на Жан Валжан, главният герой на „Клетниците“, чиято трагична история (дълги години прекарани в затвора за кражбата на късче хляб) предизвика у мен дълбоко негодувание. Не мога да забравя и благородството на Жизор, героят на романа „Съдбата на човека“, който е дал своята отрова на двама юноши, треперещи от страх, че ще бъдат изгорени живи, и сам избира смъртта. Неговата постъпка до днес ми оказва много силно въздействие, все едно току-що съм прочел тази потресаваща книга.
Трудно мога да опиша тази радост, дълбочина на преживяванията и полет на въображението, които са ми дали и продължават да ми дават хубавите книги. Никой не може така да ме успокои, когато съм ядосан, и никой не може така да ми повдигне духа, когато съм унил, както добрата книга, включително и нейното повторно прочитане. Аз все още помня това омайващо възхищение, което изпитвах, четейки произведенията на Уилям Фокнър, разказите на Борхес и Кортасар, искрящата вселена на Толстой, приключенията на Дон Кихот, очерците на Сартър, Камю, Едмунд Уилсън, особено неговата велика книга с очерци „На Финландската гара“, която аз съм прочел от кора до кора най-малко три пъти. Същото мога да кажа за сагите на Балзак, Дикенс, Зола, Достоевски, за трудното интелектуално предизвикателство, което представляват произведенията на Пруст и Джойс, макар че аз така и не успях да прочета неговото трудно за разбиране произведение „Бдение над Финеган“.
Отделно място бих искал да отделя на Флобер, моят най-любим автор. Никога няма да забравя деня, когато, току-що пристигнал в Париж през лятото на 1959 г., си купих в книжарницата на улица „Сен Северен“ романа „Мадам Бовари“ и го четох цяла нощ, толкова беше завладяващ. Благодарен съм на Флобер не само за неговите повести и разкази, но също така и за прекрасните писма. Благодарен съм му за това, че той ми показа този литературен жанр, който най-много отговаряше на моя вътрешен свят, моите чувства и стремежи. Т.е. той ми показа тази литература, която, бивайки реалистична, едновременно с това бе много внимателна към формата, стила, структурата на повествование, сюжета, гледната точка, въображението на разказвача и времето на повествованието. Със своя пример той ми показа, че ако човек не е роден с талант, то най-малкото може да развие достатъчно способности, проявявайки последователност, упорство и полага усилия.
Стремежът да стана писател в Перу през 50-те години, където отраснах и открих в себе си това призвание, изглеждаше безумно. Навярно нямаше да успея, ако не беше помощта на щедри хора, като чичо Лучо и дядо Педро, а също по-късно в Испания без участието на Карлос Барал, който направи всичко възможно и невъзможно, за да заобиколи франкистката цензура и публикува „Градът и кучетата“. В тази връзка не мога да не спомена и Кармен Балселс, която положи самоотвержени усилия, за да могат моите книги да бъдат преведени и продавани, а аз да мога да живея като изкарвам пари от писателство. Постигнах това и до ден-днешен се учудвам, че мога да живея, правейки това, което най-много ми харесва, това, за което самият аз съм готов да плащам: писане и четене.
Вече всичко е казано за този загадъчен занаят, който се състои в това да измисляш истории и с помощта на думите да ги завърташ по такъв начин, за да могат да изглеждат като истина и да карат читателя да плаче и да се смее, страдайки от радост и да се радват от страданието. С една дума, да живееш по-добре и по-дълго благодарение на литературата.
Написах моите първи разкази, когато бях на 15 години, т.е. преди около 65 години назад. И този процес, както и преди ми се струва малко загадъчен, неуправляем, тайнствен, чиито корени са дълбоко в подсъзнанието. Защо съществува определен опит – успешен, преживян или прочетен – който неочаквано ми подсказва някоя история, която трябва да се претвори на хартия? Никога не мога да отговоря, защо някои епизоди от живота непременно се превръщат в основа за написването на разказ, предизвиквайки у мен безпокойство и душевно вълнение, което успявам да потуша постепенно с написването на разказа. Това винаги се придружава от неочакваност, непредвидими отклонения, все едно някой сплетник ми предава слухове, идващи от някоя неизвестна област на духа, която се освобождава след това от своя мним автор и започва да живее собствен живот. Да пишеш художествена литература е много странно, но завладяващо и неоценимо занятие, в хода на което човек научава много неща за себе си и понякога дори се плаши, сблъсквайки се с призраците и привиденията, възникнали от лабиринта на собственото съзнание и превръщайки се в литературни герои.
“Да пишеш означава да живееш“ е казал Флобер и е бил прав. Пишат не за да живеят, макар писателският труд може да се превърне в източник на средства за съществуване. По-скоро живеят заради това да пишат, защото писателят по призвание ще продължи да пише, дори ако има малко читатели, или стане жертва на чудовищна несправедливост, която е изпитал Ди Лампедуза, чието великолепно произведение „Гепардът“, най-добрият италиански роман на ХХ век и един от най-изтънчените и изискани в цялата човешка история, е бил отхвърлен от 7 издатели, а той самият така си е умрял, смятайки, че не се е осъществил като писател. Историята на литературата изобилства от подобни несправедливости. Достатъчно е да си спомним, че първата Нобелова награда по литература шведските академици са присъдили на второразреден писател Сюли Прюдом, а не на такъв виден автор като Лев Толстой.
Навярно, когато човек е станал на 80 години, е твърде оптимистично да говори за бъдещето. И все пак аз ще рискувам да направя една прогноза за мен самия. Не знам какво ще се случи с мен, но в едно нещо съм напълно убеден: ако не ме подведе разсъдъкът, то през целия си останал живот аз упорито ще чета и пиша".
