Писателят Алек Попов получи наградата за принос в развитието на литературата на Балканите "Прозарт". Тя му бе връчена на 21 май в Скопие по време на 7-ия международен литературен фестивал "Про-За Балкани". "Дневник" публикува с негово разрешение речта, която той произнесе при получаването на отличието.
Има такива моменти, когато завесата на ежедневното се разкъсва, макар и за кратко, и човек може да зърне късче от реалността отвъд непосредствените си грижи и залисии. Отвъд самодоволството си. Щастливи мигове, изпълващи сърцето с усмивка и топлина, а ума с просветление. На пръв поглед онова, което ще ви разкажа сега, няма кой знае колко общо с тържествения повод за нашето събиране. Въпреки това ще поема риска да го споделя с вас, а вие преценете дали наистина е така.
Преди няколко седмици отново бях в Скопие. Седяхме с жена ми на Старата чаршия, похапвахме си "чевапи" в бирария "Турист", когато край масата ни се приближи една от онези вечни сенки, скитащи по пазарите, откакто свят светува, за да припомнят на ближните си, че ръката, която взима, трябва от време на време и да дава. Заедно с нея вървеше, по-скоро подскачаше, пълничко къдраво момиченце на около 6-7 години. Вече бяхме дали лептата си на друга просякиня, която беше минала само преди пет минути, и още не се чувствахме достатъчно "виновни", за да го направим пак. Циганката се повъртя край нас, после се прехвърли към съседното заведение, където група мъже, макар и неохотно, тръгнаха да ровят из джобовете си. Момиченцето обаче не се отказа толкова лесно, върна се при нас, подпря лакти на масата и закачливо завъртя очички. Заприлича ми на едно от ангелчетата на Рафаело в подножието на сикстинската мадона. Насочило 9 мм магнум, зареден с чар. Беше напълно наясно как да борави с оръжието си. И въпреки това – напълно невинно! Почти панически му дадох 10 денара. То грабна парите и хукна към майка си, за да й ги предаде с такава неописуема гордост, сякаш върху банкнотата имаше още поне две нули. На връщане отново ни изгледа хитро, намигна ни и важно отмина. Езикът е слаб, за да изрази цялото богатство от жестове и мимики, съпътстващи този спектакъл. И още ми е малко криво, че от сърцето ми се откъснаха само 10 денара. Но истината е, че такива моменти не се купуват нито с 10, нито със 100, нито със 100 000.
Те са безценни! Защото ни откриват нещо истинско. Нещо, свързано със самата същност на живота, която не може да се опише с думи. Винаги ще си спомням за това дяволито намигане с усмивка, но и с възхищение. Едно бедно ромско дете, което в този миг беше босът на света. Беше господ! Мисля си, че изкуството никога няма да успее да постигне онази дълбочина, която животът постига с лекота всеки миг. Затова е излишно да се опитва да му подражава. Дори прозата, която има амбицията да бъде най-близко до реалността, всъщност е само бледа сянка на онова, което се случва в действителност. Понякога това откритие може да те накара да захвърлиш перото. Но би могло и да те накара да погледнеш на работата си от друг ъгъл. Не като отражение на живота, а като негово естествено продължение. Като форма на живот сама по себе си, разцъфтяваща върху бялата страница. Вярвам, че това е полето, където прозата може да постигне известен реванш. Защото, дори когато разказваме такива уж незначителни случки, ние разширяваме, поне метафорично, обитаемата зона на планетата. Тертулиан е казал: Вярвам, защото е абсурдно. Аз бих казал: Пиша, защото е абсурдно. Това е моят опит да достигна до човешката си сърцевина, да разбера и нещо за света, който, боя се, е недостижим отвъд индивидуалния ни опит.
Но да се върна към повода за тези разсъждения. Приемам тази награда като израз на признание към нещо, което често се пренебрегва от литературните кръгове с високи претенции – поне в моята страна. Иронията, парадоксът, хуморът, травестията, карнавалът. Отличителни черти не само на моя стил и светоусещане, но и по принцип на цялата ни балканска култура. Може би най-виталната част от тази култура! Снобизмът, не само в литературата, е отвратителен, а резултатът от него е нищета – идейна и творческа. Не случайно реших да ви разкажа една история от периферията и да поставя акцент именно върху закачката и намигването. Част от нашите интелектуалци болезнено се вълнуват от въпроса за "центъра и периферията". Мисля, че трябва да вземат пример от това малко момиченце на чаршията. За него този въпрос не стои. С едно магическо намигване то се превръща в център на вселената. The big boss!
Боя се, че ако изгубим сетива за това чудно измерение на живота, в сърцата ни скоро ще задуха леденият вятър на гордостта и омразата. Тук, на Балкана, а и не само тук, не може да се оцелее без хумор и ирония. Шегата е тест за интелигентност, на който следва да се подлагаме всеки ден. Защото без интелигентност няма и толерантност. А без толерантност сме загубени. Колкото и банално да звучи.
Благодаря за честта да бъда в компанията на такива първокласни писатели от Балкана и Европа! Благодаря за вниманието!
