БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
По мое мнение Михаил Шолохов ще остане в руската и световната литература основно с „Тихият Дон“ и „Съдбата на човека“.
Чел съм и останалите му творби, но съм наясно, че днес никой не би се занимавал с„Донски разкази“(1926), поради тяхната художествена несъстоятелност, още по-малко пък с „Разораната целина“ (1930 – 1959) – тази кървава приказка за колективизацията, която мнозина мои състуденти презрително наричаха „колхозна опера“.
По-особен е случаят с „Те се сражаваха за родината“ – нелош военно патриотичен роман с първо издание в издателство „Правда“ от 1945 г., разкриващ жестоките сражения на един руски стрелкови полк с настъпващите немски пълчища през страшното лято на 1942 г.
Героите в него – Лопахин, Звягинцев, Стрелцов, Голощеков, Некрасов, Капитовски, Поприщенко са витални, жизнено правдиви и достоверни, битките са пресъздадени с впечатляваща достоверност, но Шолохов така и не завършва романа, а го смачква с нелеп патетичен финал, апотеоз на издръжливостта на обикновения съветски войник, без да посегне към истинските крамолни проблеми, с които художник от неговата класа неминуемо се сблъсква – това роман за подвига при Сталинград ли е или нещо друго – по-голямо и обемно, защото, ако е, Шолохов безвъзвратно закъснява – до 1969 г. вече е факт както книгата на Константин Симонов „Хората не се раждат войници“ (1964), така и екранизацията й от 1969 , дело на Александър Столпер, при работата върху подобен амбициозен замисъл автор като него неизбежно трябва да стигне до грешките на върховното командване, довели до отстъплението, до чистките в армията през 1937 – 1938 г., до заградителните отряди на НКВД и до прочутата заповед № 227 от 28 юли 1942 г. на Йосиф Сталин, известна с краткия си призив „Нито крачка назад!“…
Шолохов няма сили и желание да се занимава с подобни предизвикателни задачи, дава заден ход, добавя щрихи към романа през 1969 г., вкарва прочувствената реч на полковник Марченко пред оцелелите 27 бойци до полковото знаме – „Нека врагът временно тържествува, но победата ще бъде наша! Ще принесете вашето знаме в Германия! И нека бъде проклета от мъка страната, родила пълчища от грабители, насилници, убийци, когато в последните сражения на немска земя се развеят алените знамена на нашата… нашата велика Армия – Освободителка!
Благодаря ви , войници!“
и след това просто престава да пише, като изгаря частично текста му, ако и да е работил върху него 27 години…
Защо постъпва така?
Защото цялата си съпротивителна енергия срещу системата и метода той изразходва при писането на „Тихият Дон“ от 1925 до 1940 г., публикуван в списанията „Октябрь“ и „Новий мир“.
Това е истинската трагична епопея, разказала правдата за войната и революцията в донския край и за това как желязната пета на революционната необходимост унищожава безжалостно човешки съдби, а и цели фамилии.
В името на светлото бъдеще.
В „Тихият Дон“ сме свидетели и на нещо уникално в съветската литература – в най-кървавия период на сталинските чистки Шолохов, умишлено бавейки завършването на заключителния четвърти том на епоса , си позволява със суровата правда на неподправен реалист да разкрие величието и трагизма на казашкото въстание от 1919 г., насочено срещу червените управници, планиращи още тогава прочутото разкулачване по селата.
В последния том на „Тихият Дон“ е описана една селска буна, водена от Яков Фомин, разкрита достоверно, за което свидетелства и водачът на въстаниците в Горен Дон Павел Кудинов, потушена жестоко от съветската власт, която в лицето на твърдия и правоверен Михаил Кошевой показва свирепия си вид и доказва на дело, че няма да се церемони с прояви на несъгласие и съпротива.
Отделно това е и майсторски поднесена човешка трагедия.
Най-ярките и завладяващи образи загиват в огъня на жестоките стълкновения – Аксиния Стахова, Дария Мелехова, Наталия Коршунова, Пантелей Прокопиевич Мелехов, Илинична, неговата съпруга, за да дойде финалът, подсказващ съдбата и на самия Григорий Мелехов.
На последната страница от епоса той няма да умре, нито ще поеме към „Соловки“, но ние предусещаме, че това е неговото бъдеще.
Вместо това Шолохов като вещ художник – сърцевед ни представя покъртителната сцена на срещата със сина му Миша.
Григорий страстно прегръща детето си при многозначителната авторската ремарка – „Това беше всичко останало в живота му, което все още го свързваше със земята и целия този огромен свят, греещ под студеното слънце.“
Никак не се е харесал този финал на вожда на цялото прогресивно човечество, особено, ако го сравним с края на другата фаворизирана епопея „Ходене по мъките” (1941) на Алексей Толстой, но Сталин като опитен и далновиден ръководител, знаейки, че времето работи за романа, енергично го защитава и благодарение на това епосът получава и Сталинска премия , първа степен през 1941 г. , и възможност през и след Втората световна война да се издава по света, да стане популярен и накрая през 1965 г. да получи и Нобелова награда за литература – „За художествената сила и целостта на епоса за донските казаци в повратназа Русияточка“.
През 1956 г. Шолохов изненадва с новелата „Съдбата на човека“.
Тя е публикувана в два поредни новогодишни броя на официоза „Правда“ и веднага привлича вниманието на читателите по света.
За нея се изказват възторжено автори от ранга на Хемингуей, тя се чете и анализира , правят й се безброй интерпретации, свързани основно с устойчивостта и силата на руския характер в лицето на шофьора Андрей Соколов, загубил всичко на тоя свят, но успял да стане морален победител в двубоя си с шефа на концлагера Мюлер, да избяга от немски плен, да се завърне, да приеме под крилото си сирачето Ваня и да намери цел и смисъл на живота си …
Новелата се поглъща на един дъх и въздейства основно със своята художествена и житейска правда, с това, че е неподправена човешка трагедия, лишена от фалшив патос и известните прийоми на социалистическия реализъм.
Няма ги идеологическите клишета и дори във времето на ранното Хрушчово затопляне се оказва, че е възможно да се твори голяма, стойностна и истински ценна литература.
Любопитното е, че писалите за качествата на тази новела сякаш забравят, че тя си има свой предходник – двойник – „Наука за ненавистта“, публикувана отново в „Правда“ на 22 юни 1942 г.
Разказът от лятото на 1942 . е за драматичната съдба на механика от Сибир Виктор Герасимов и поради обстоятелствата, при които е писан, е пълен с жестоки натуралистични подробности за нацистките зверства, в плен е на партийните директиви за воденето на войната и най-вече в него се чувства смъртна ненавист към окупатора, олицетворен от немския войник и офицер.
В „Наука за ненавистта“ съществува знак за равенство между германец, нацист, окупатор и престъпник.
Герасимов преживява подобна на Соколов одисея, бяга от плен, след това се лекува, но, интересно, образът му е прекалено суров , ригоричен и едноизмерен, за да ни стане близък .
Ние осъзнаваме преживяната от него трагедия и същевременно разбираме как тя го превръща в настървен отмъстител, нещо, което е характерно за военното време.
И е ясно, че трябва да мине определен времеви отрязък, за да може и самият художник да подходи към същата проблематика с необходимата зрелост и отговорност, каквато демонстрира в „Съдбата на човека“.
Засягайки двете най-важни достижения на Шолохов , неизбежно стигаме и до челния му удар със Солженицин.
Това е и закономерно , и неизбежно.
Личното ми становище е, че двубоят между двамата литературни титани и нобелови лауреати (Солженицин става такъв пет години след Шолохов) завършва с почетна победа за Александър Исаевич..
Солженицин безспорно печели с „Един ден на Иван Денисович“ (1962), най-вече защото пресъздава безпощадно откровено затворническия бит в ГУЛаг, който му е много добре познат, а и понеже прави своеобразно допълнение към историята на Андрей Соколов.
Всеки, четящ журналната публикация в „Новий мир“ е съзнавал, че това, което е сполетяло Иван Денисович неминуемо е щяло да се случи и със Соколов, ако Шолохов е желаел да бъде докрай искрен със своите читатели.
Сблъсъкът на „Тихият Дон“ с „Червеното колело“ има специфичен контекст, който най-пълноценно и плътно се усеща при съпоставката на том 1 на „Тихият Дон“ с „Август 1914“, първият възел на Солженициновата епопея..
За кампанията в Източна Прусия през август 1914 г. и в частност битката при Гумбиен на 17 – 19 август 1914 г.Шолохов разказва стегнато и динамично в част 3 на том 1 от „Тихият Дон“(1928).
Помним, че в това сражение Степан Астахов се проявява като смел и безстрашен вой , че убива немския офицер, след което войниците, останали без командир, бързат да отстъпят в бягство.
След това по стар руски обичай заслугата на Астахов остава незабелязана, а наградата получава Крючков, любимецът на командира на сотнята.
Битката е пресъздадена с впечатляващ размах, реализъм и задълбочено проникновение, характерни за млад и амбициозен автор.
Шолохов, ползвал архиви и мемоари, е успял да претвори стихията и драматизма на сражението и най-вече да експонира устрема и боеготовността на казашките войски, оказали неоценима помощ в кампанията в Източна Прусия през лятото на 1914 г.
„Август 1914“ (1971), „ИМКА прес“ е съвсем друг тип сага.
В рамките на цели 82 глави Солженицин достоверно и обстойно пресъздава драмата на една неуспешна военна кампания през 1914 г., провалила се заради неподготвеността на армията.
Офицерът от Генералния щаб полковник Воротинцев трябва да разбере какво се случва с нахлулата в Източна Прусия Втора армия на ген.Самсонов, за да докладва на Великия княз Николай Николаевич, главнокомандващ на армията.
До 26 август 1914 г. – началото на четиридневната битка при Таненберг Воротинцев осъзнава, че не може да се върне навреме в щаба,за да повлияе на изхода на сражението, че няма връзка с Първа армия на ген.Павел Рененкампф и решава да остане във Втора армия, помагайки на място с каквото може.
Той става свидетел на краха при Таненберг, а срещата на генерала с разбитите руски войски при Узда е една от най-силните и запомнящи се в романа.
Измъчвайки се от мащаба на поражението – почти пълното погубване на Втора армия и нежелаейки да съобщи за него на император Николай II, ген. Самсонов се самоубива на 30 август.
Тялото му е намерено от немски разузнавателен патрул с рана от куршум в главата и револвер в ръката.
Цялата кампания е пресъздадена подробно, обстоятелствено и детайлно от Солженицин , като в допълненото издание от 1984 г. са включени нови глави, свързани с пребиваването на Ленин в Швейцария, с дейността на премиера Пьотр Столипин и на убиеца му Димитрий Богров, като целта е да се установи предполагаемото участие на царската тайна полиция в атентата срещу министър председателя на 1 септември 1911 г. в Киев, използвана е огромна информация, вкарана в обръщение в епоса, като авторът не се отказва и от желанието си със свои размисли и анализи - накъде да върви Русия - да прави обобщение на събитията.
Това е завиден, къртовски, египетски труд, достоен за възхищение и поклон.
Но така повествованието става по-тромаво, сюжетните линии се множат, текстът се чете с усилие, за да се осмисли напълно, в един момент се губим в потока от лица и събития, прелистваме страниците, за да видим къде свършва главата и започваме с тежка въздишка следващата…
В добавка авторът държи на достоверността – „Всички посочени исторически лица, всички крупни военноначалници, упоменати революционери, както и целият материал на обзорните и царските глави, цялата история на убийството на Столипин от Богров, всички детайли на военните действия, до съдбата на всеки полк и много батальони – са истински.
Бащата на автора е въведен с почти собственото си имеи семейството на майката е напълно достоверно.Семействата Харитонови (Андрееви) и Архангородски, Варя – са автентични, Ободовский (Пьотр Акимович Палчиндски ) – е известно историческо лице.“
„Август 1914“ е забележителен документ на епохата, впечатляващ епос, обяснение в любов към руския характер и смелост, но си задавам простия въпрос – „Колко ентусиасти днес биха отделили от времето си, за да прочетат неговите 941 страници?“
Навършват се 115 г. от рождението на Михаил Шолохов.
Ясно е, че независимо от своеобразния си характер, от демонстрираните от него позиции на непоколебим болшевик, той си остава талантлив художник и значим писател с извоювано място в руската и световната литература.
Защитил е позицията си с класически творби, сред които се открояват с безспорен и траен блясък „Тихият Дон“ и „Съдбата на човека“.
