Проф. МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ, "Портал Култура"
В деня на рождението на Яворов, на неговата 145-годишнина, големият съвременен поет Борис Христов получава връчваната тук, в Чирпан, веднъж на 5 години награда на името на великия трагически поет на България. Това е едно събитие в българската литературна култура, което трябва да направи всички нас, присъстващите в тази зала, щастливи, че участваме в него.
Всички ние, членовете на журито – проф. Иван Станков, проф. Димитър Михайлов, проф. Пламен Дойнов, дългогодишният пазител на паметта на поета г-н Тодор Иванов и аз, Михаил Неделчев – всички ние сме убедени, че няма днес по-достоен български поет да получи тази голяма Яворова награда. Нещо повече, днешната щастлива среща на трагическото слово на Яворов с елегическата мъдрост на оттеглилия се в село Лещен поет е една среща, която обогатява нашата духовност. Борис Христов има една стихотворна сбирка, озаглавена „Думи върху други думи“. Неговите светли и просветлени думи се наслагват сега върху огнените и нежни слова на автора на „Подир сенките на облаците“.
Помним какъв разтърсващ ефект имаше през 1977 г. закъснялата поява на първата самостоятелна книжка на Борис Христов „Вечерен топмет“ – на фона на доминиращите идеологизирани стихотворства. Явяваше се очевидно нов голям поет – след Константин Павлов, Иван Динков, Николай Кънчев, Иван Цанев, Биньо Иванов. Стихосбирката „Вечерен тромпет“ бе приветствена от Радой Ралин; тя бе преписвана на ръка; знаехме наизуст десетки стихотворения от нея. Завинаги остана в паметта ни фигурата на „Самотният човек“: „Той има белег на челото си и сяда винаги на края. / Дори когато е висок, самотният човек е малък“.
Проф. Димитър Михайлов определи така битието на този „самотен човек“ (който, ако пише стихове „непременно ще остави / една сълза в очите или драскотина в паметта ни“): та, безпределна е меланхолията му, „тъй като живее на ръба между надеждата в писането и безнадеждността на ненаписаното“. Атмосферата на провинциалното безвремие добиваше чрез тази поезия общосоциален смисъл – чрез такива творби като „Пренасяне гроба на баща ми“, „Вечерен тромпет“, „Човекът в ъгъла“. В своя встъпителен текст към сборника „Борис Христов в българската литература и култура“, събиращ текстовете от посветената на поета конференция в Нов български университет, съставителят проф. Пламен Дойнов пише с основание за „Вечерен тромпет“: „Възторгът от появата ѝ е повсеместен, усетен по цялото протежение на официалната и неофициалната литературна публичност“.
Още по-разтърсващ ефект имаше излязлата през 1982 г. втора малка тъничка книжка „Честен кръст“. Тук, в едноименната поема се заявяваше сякаш един отказ от писането на самата лична поезия. Назовах в моя студия всичко това като социокултурна позиция: „жестът на оттеглянето". Текстът на проф. Иван Станков „Мотивът за кръста в поезията на Борис Христов“ завършва така: „Мълчанието /…/ между двата езика – на поезията и на музиката – остана като лично разпятие на Борис Христов“.
Естествено, Борис Христов не престана да бъде поет. Защото: „Поетът е една оголена, подвижна рана, / поезията е страдание и вик сред океана“. Но в личните му творчески светове вече радикално властва тишината. Наивни бяха воплите на завистниците: „Та той продължава да пише?!“ А отказът бе най-вече от шумната публичност, от създаването на досегашните пространни римувани елегии. Поетът избра за новите си изяви пределния лаконизъм: афористичното слово, лирическия фрагмент, надписите под своите любими, внимателно избирани камъни. Книгите му вече носеха изразителните названия „Каменна книга“, „Книга на мълчанието“, „Камък и слово“. Съставяше една след друга своите удивителни антологии и сборници. Художникът Милко Божков направи прекрасната си изложба с акварели по съпровождащите подбраните камъни четиристишия на поета. Днес Борис Христов наблюдава от чардака на къщата си, от площадката пред нея, ширналото се под село Лещен Неврокопско поле, а отсреща сияе гордия Пирин. Вляво е галерията му с картини на съпругата Дарина, с колекцията камъни и с книгите на поета; звучи джаз и класическа музика.
Честита Яворова награда, Поете! Щастие и дълголетие!
Словото е произнесено при връчване на наградата на името на Пейо Яворов в Чирпан, 13 януари 2023 г.
