„Мисля си за приятелствата – пише Дж. М. Кутси до Пол Остър през юли 2008 г., – как възникват, защо продължават.“
Историята на тяхната близост се разгръща предимно от разстояние и може да се проследи в сборника „Тук и сега“, който събира писмата, разменени между двамата. Впечатляващо както със съдържанието, така и с оформлението си, изданието на „Кръг“ вече е по книжарниците – в превод на Иглика Василева, работила през годините по много от текстовете и на двамата автори, и с корица на Милена Вълнарова.
Пол Остър (1947–2024) – автор на световни бестселъри като „Нюйоркска трилогия“, „Левиатан“ и „4 3 2 1“, и Дж. М. Кутси (р. 1940) – носител на Нобелова награда и първият писател, удостоен два пъти с „Букър“, се запознават на литературен фестивал в началото на 2008 г. Скоро след това започват редовна кореспонденция, движени от желанието да се вдъхновяват творчески един друг. Епистоларният им диалог – едновременно проникновен, остроумен и непринуден – продължава три години и обхваща всевъзможни теми: от литературата и киното до философията и политиката, от спорта и изкуството до приятелството, любовта, остаряването и смъртта.
"Кореспонденцията им предлага рядък и безценен поглед към вътрешния свят на двама от най-значимите съвременни писатели. Кутси е добре известен със своята сдържаност и неохота да говори за себе си. Често описван като саможив, той избягва публичните изяви и не получава лично нито една от двете си награди „Букър“. Неслучайно писмата му са по-кратки и съсредоточени върху философски размишления и психологически прозрения. Остър, напротив, е по-склонен да се отклонява от темата и да споделя любопитни случки – сред тях признанието как веднъж едва се сдържал да удари враждебно настроен критик, който пък се учудил, че това не се е случило", уточняват от "Кръг".
Изненадващо, писмата не акцентират прекомерно върху литературата. Макар в тях да се обсъждат Бекет, Достоевски и Дерида, общуването им остава далеч от самоцелната интелектуалност. Вместо това двамата споделят прозаични подробности – проблеми със съня, хранителни предпочитания – и се разкриват като запалени почитатели на футбола и на тенис шампиона Роджър Федерер. Оказва се още, че са откровени технофоби: значителна част от писмата им са разменени по факс.
Именно в хуманизирането на тези двама литературни титани се крие голямата сила на „Тук и сега“. Страница след страница книгата изгражда съкровен портрет на изключителни личности и писатели, които изследват сложността на живота и в същото време се наслаждават на неговата лекота. Неслучайно „Уошингтън Поуст“ определя сборника като „красива беседа между двама ерудирани и изтънчени мъже“. От днес и българският читател може да бъде част от тази компания.
ПОЛ ОСТЪР (1947–2024) е американски писател и сценарист, чиито книги са преведени на над 40 езика и му носят множество престижни отличия. Сред най-известните му произведения са „Нюйоркска трилогия“, „Левиатан“, „Сънсет Парк“ и „Лунен дворец“. През 2017 г. предпоследният му роман „4 3 2 1“ попада в краткия списък за наградата „Букър“.
ДЖ.М. КУТСИ (р. 1940) е южноафрикански и австралийски писател и езиковед – един от най-награждаваните англоезични автори. Той е първият двукратен носител на наградата „Букър“ – за романите „Живот и страдания на Майкъл К.“ (1983) и „Безчестие“ (1999). През 2003 г. получава Нобеловата награда за литература.
ОТКЪС от „Тук и сега“
14 декември 2008 г.
Скъпи Джон,
Едва вчера, седмица след изпращането му, придружителният анонс към твоето „Писмо до П. О.“ изплава в компютъра на Сири. Неизвестно как, но тя бе успяла да го пропусне (и двамата сме безнадеждно невежи по отношение на дигиталната техника), но се радвам, че и вие сте така доволни от престоя в Португалия, както и аз. Съжалявам за твоя грип. (Прекарах такъв в началото на есента и знам колко ужасни могат да бъдат тези вируси.) Май вече си във форма, защото безпощадната точност на коментарите в писмото ти не би могла да е дело на болен човек.
Споменаваш филмовия фестивал и това ми напомни за една интересна история, която бих искал да ти разкажа. Тя е от 1997-а, когато бях член на журито в Кан. Така се случи, че тогава фестивалът празнуваше своята петдесетгодишнина и организаторите бяха решили да съберат колкото е възможно повече от носителите на награди през изминалите години, и ги бяха наредили да позират за голяма групова снимка. Неизвестно защо членовете на журито също бяха поканени да се присъединят и това беше причината да попадна и аз в снимката заедно с повече от стотина души.
Тя е пред очите ми в момента и сред режисьорите разпознавам лицата на Антониони, Алмодовар, Анджей Вайда, Джон Борман, Дейвид Линч, Тим Бъртън, Джейн Кемпиън, Робърт Олтмън, Вим Вендерс, Роман Полански, Франсис Форд Копола, братята Коен, Майк Лий, Бертолучи и Скорсезе. Групата на актьорите включва Джина Лолобриджида (!), Лорън Бакол, Джони Деп, Виторио Гасман, Клаудия Кардинале, Лив Улман, Шарлот Рамплинг, Биби Андершон, Ванеса Редгрейв, Ирен Жакоб, Хелън Мирън, Жана Моро и Анджелика Хюстън.
Преди да заемем местата си за снимката, имаше коктейл, който продължи близо час. Не си спомням друг път да съм бил в зала, така силно заредена с човешка енергия. Сякаш всички присъстващи искаха да се запознаят и разговарят с всички останали. И сякаш вълнението, породено от подобно събиране, беше превърнало тези звезди и легенди в група превъзбудени ученици.
Бях представен на много хора, поприказвах с някои от тях и в един момент насред този разпенен водовъртеж най-ненадейно се улових, че се здрависвам с Чарлтън Хестън. От всички присъстващи в залата той беше последният човек, с когото бих искал да разговарям. Не само че го смятах за слаб актьор (скован, неубедителен, надут), но не одобрявах и политическите му възгледи. Ти вероятно знаеш за участието му в Националната асоциация на притежателите на огнестрелно оръжие и за гнусните му консервативни изказвания, които винаги се радват на голямо внимание от страна на американската преса. Но какво можех да направя? Не беше нито времето, нито мястото да споря с него, а и много скоро си дадох сметка, че съм в капан. Хестън, разбира се, нямаше никаква представа кой съм, но и той, бидейки заразен с общата превъзбуда, се намираше в приповдигнато настроение и като че ли много му се искаше да си бъбри с мен. Той говореше, аз слушах и през следващите десет или петнайсет минути си спомни за предишните свои посещения в Кан, за дългата си кариера в киното и колко прекрасно било това събиране според него и колко смирен се чувствал в присъствието на всички тези забележително талантливи хора. Въпреки предразсъдъците си спрямо него трябва да призная, че ми направи впечатление на „много готин“.
Фестивалът приключи след няколко дни и аз се прибрах в Ню Йорк. Два или три дни след това заминах за Чикаго. Бях обещал на моя американски издател да присъствам на тамошното годишно изложение на книгоиздателите и да направя няколко четения от моето заглавие, което предстоеше да излезе през есента. Пристигнах в събота. След като се регистрирах в хотела, взех такси до Центъра „Маккормик“, който, както установих, представлява огромно пространство вероятно с размера на поне петдесет самолетни хангара и всеки инч беше зает от щандове с книги – стотици и стотици щандове, може би дори хиляди. Преди да стигна до щанда на „Хенри Холт“, мехурът ми вече щеше да се пръсне. Някой ми показа къде са мъжките тоалетни (на разстояние от една миля и половина) и аз поех забързано нататък по безброй коридори покрай безброй щандове, и точно когато вече бях зърнал заветната тоалетна, погледнах надясно и кого да видя – самия Чарлтън Хестън, седнал пред една маса и подписва книги, същия Чарлтън Хестън, когото бях срещнал в Кан преди седмица. Табелката над главата му гласеше: Национална асоциация на притежателите на огнестрелно оръжие. Естествено, изобщо не се спрях да го заговаря. „Готиният“ беше в стихията си, а аз нямах никакво желание да любезнича. Въпреки това ми стана неприятно. Какви са шансовете, почудих се, да срещнеш някого на френски филмов фестивал и после, само няколко дни по-късно, той отново да цъфне пред очите ти на изложение на книги в Чикаго?
Направих си четенията и още на следващата сутрин, неделя, се върнах у дома. На другия ден, понеделник, ми предстоеше обяд в Манхатън с френската актриса Жулиет Бинош, която се двоумеше дали да приеме роля във филм, който подготвях – „Лулу на моста“. (Това е друга история, прекалено сложна и заплетена, за да я започвам тепърва.) Пристигнах в нейния хотел малко след обяд – неголямо, елегантно, много скъпо място на Мадисън авеню, което се нарича „Дъ Марк“. Обадих се от рецепцията и взех да обикалям фоайето в очакване да се появи Ж. Б. Наоколо нямаше други хора освен мъжа на рецепцията и аз. Вратата на асансьора се отвори и оттам излезе мъж: едър, възрастен, леко прегърбен, който тътреше крака в бавна походка. Тръгна към мен и само след миг си дадох сметка, че пред мен стои... Чарлтън Хестън.
Вдигна глава, спря погледа си върху мен и се закова на място. Очите му светнаха в нещо като смътно досещане. Закани ми се с пръст и устните му взеха да се разтягат в усмивка, след което каза:
– Познавам те отнякъде, нали?
– Срещнахме се миналата седмица в Кан – отвърнах му. – Поговорихме си, преди да позираме за груповата снимка.
– Ама разбира се – каза той този път с истинска усмивка и протегна ръка за здрависване. – Много ми е приятно да се видим отново.
Не му казах нищо за Чикаго.
Попита ме как я карам. Добре, отговорих, всичко е наред. А ти?, попитах го на свой ред, ти как я караш? Добре, каза, всичко е наред, след което отново затътри крака, заобиколи ме и тръгна да излиза през въртящата се врата.
Какво да мисля за това, Джон? Ти имал ли си такива случки, или аз съм единственият?
