"ПОРТАЛ КУЛТУРА"

Публикуваният текст е откъс от книгата „Fascism and Democracy“, сборник с репортажи на Джордж Оруел, излъчвани по Би Би Си през 40-те години на XX в. Уводната бележка  и преводът от английски са на Симеон Стойчев.

Кристалната мисъл на Ерик Артър Блеър (Джордж Оруел) е винаги подходяща противоотрова за мрачни времена, в които вярата в свободата и демокрацията е разколебана. В своето есе „Фашизъм и демокрация“ авторът прави хирургическа дисекция на яростната пропаганда срещу демокрацията, излъчвана както от нацистка Германия, така и от комунистическа Русия, и техните последователи в цяла Европа. Текстът е написан през февруари 1941 г., когато авторът е бил на 38 г., една година и пет месеца след началото на Втората световна война, осем месеца след евакуацията на Дюнкерк и началото на битката за Британия. Един месец по-късно Царство България предстои да подпише Тристранния пакт и да се превърне в плацдрам за нападението срещу Югославия и Гърция.

По това време Русия е все още формален съюзник на Германия и през следващите четири месеца (до началото на операция „Барбароса“ на 22 юни 1944 г.) комунистическите партии в Европа продължават да бъдат обществени защитници както на Сталин, така и на Хитлер. Краят на войната е неясен и все още далеч, бъдещето на Великобритания, изправена сама срещу нацистката военна машина, е все още на везните на съдбата. В този момент със силата на своето слово Джордж Оруел не само дава инструментариум за осветяване на най-опасния вид оръжие на антидемократичните движения – лъжите, съдържащи известна истина в себе си, но прави важни наблюдения и за другите източници на тяхната сила –  изоставените и забравени хора в едно общество, липсата на политически алтернативи, способни на интегрират противоречиви възгледи в демократичната система, политическите опортюнисти, виждащи своя шанс за блясък в разклащане на вече разколебаните устои на институциите. Към това трябва да добавим и важното и ясно отграничаване между левите и комунистическите движения, нещо което все още се прави със затруднение у нас. Накрая, самите „разобличители“ на буржоазната, или както днес я наричаме либералната демокрация, се оказват разобличени.

-----

 

ФАШИЗЪМ И ДЕМОКРАЦИЯ

Февруари 1941 г.

Развенчаването на демокрацията е едно от най-лесните занимания за свободното време на света. В тази страна едва ли сме длъжни да продължаваме да се занимаваме с чисто реакционните аргументи срещу народното управление, но през последните двадесет години „буржоазната“ демокрация е подложена на атака много по-коварно, както от страна на фашистите, така и от страна на комунистите, и е особено важно, че тези наглед врагове заедно я атакуват с едни и същи аргументи. Истина е, че фашистите с техните дръзки методи на пропаганда използват също така, когато им изнася, аристократичния аргумент, че демокрацията „докарва най-лошите хора на власт“, но най-основната позиция на всички апологети на тоталитаризма е, че демокрацията е измама. Предполага се, че е нищо повече от прикритие за управлението на една малка група богати хора. Това не е изцяло невярно и все пак е не толкова очевидно погрешно. Напротив може много повече да се каже в подкрепа на тази тезa, отколкото против нея. Един шестнадесет годишен ученик може да напада демокрацията много по-добре, отколкото може да я защитава. И никой не би могъл да му опонира, освен ако не познава антидемократичната кауза и не желае да признае голямата доза истина, която тя съдържа.

Като начало срещу „буржоазната“ демокрация винаги се изтъква, че е съпровождана от икономическо неравенство. Каква е ползата от така наречената „политическата свобода“ за някого, който работи дванадесет часа на ден за 3 паунда на седмица?  Веднъж на пет години той може да получи възможността да гласува за неговата любима партия, но през останалото време на практика всеки аспект от неговия живот се диктува от неговия работодател.

Всъщност и неговият политически живот е диктуван по същия начин. Имотната класа може да запази всички важни министерски и административни длъжности в своите ръце и може да манипулира избирателната система в своя полза, като подкупва електората, директно или индиректно. Дори ако по една случайност на власт дойде правителство, което представлява по-бедните класи, богатите могат да го изнудват като заплашат, че ще изнесат своите капитали. И най-важното от всичко това е, че целият културен и интелектуален живот на обществото – вестници, книги, образование, филми, радио, е контролиран от имотната класа, която имат най-силен мотив да предотврати разпространението на определени идеи. Гражданинът на една демократичната държава е „приучаван“ още от своето раждане не толкова строго, но не по-малко ефективно, отколкото в една тоталитарна държава.

И няма никаква сигурност, че управлението на привилегированата класа може някога да бъде пречупено с изцяло демократични средства. На теория едно лейбъристко правителство може да бъде избрано с достатъчно мнозинство и да пристъпи незабавно към установяване на социализъм чрез законодателен акт на парламента. На практика имотната класа ще се разбунтува и то най-вероятно успешно, защото тя владее основните държавни служители, а най-важните хора във въоръжените сили са на нейна страна. Демократичните методи са единствено възможни там, където има относително голямо основополагащо съгласие между всички политически партии. Няма сериозно причина да мислим, че каквато и да е фундаментална промяна може някога да бъде постигната по мирен път.

И ето често се твърди, че цялата фасада на демокрацията – свободата на словото и събранията, независимите професионални организации и т.н., трябва да бъде съборена, веднага щом имотната класа не е в състояние да прави отстъпки на своите работници. Политическата „свобода“ твърдят е просто подкуп, безкръвен ерзац за едно Гестапо.

Факт е, че държавите, които наричаме демократични, обикновено са проспериращи държави, като в повечето случаи те пряко или косвено експлоатират евтиния труд на цветнокожите, и че демокрацията, такава каквато я познаваме никога не е съществувала освен в морските и планинските държави, сиреч държави, които могат да се отбраняват без необходимостта от поддържането на огромна постоянна армия. Демокрацията съпровожда и най-вероятно изисква благоприятни условия за живот. Тя никога не е процъфтявала в бедни или военизирани държави. Премахнете защитеното положение на Англия, казват те, и Англия бързо ще прибегне до варварските политически методи на Румъния. Нещо повече, всяко управление, демократично или тоталитарно, почива в крайна сметка върху силата. Никое управление, освен ако не иска да скалъпи собственото си сваляне от власт, не може да си позволи или да демонстрира и най-малка търпимост към демократичните „права“, веднъж щом се изправи пред някаква сериозна заплаха.

Една демократична държава, водеща отчаяна война е принудена, точно толкова колкото една авторитарна или фашистка държава, да въведе наборна военна служба, принудителен труд, да затваря хората, призоваващи към капитулация, да спира антиправителствени вестници. С други думи тя може да спаси себе си от унищожение, като престане да бъде демократична. Нещата, в името на които се предполага, че се бие, са винаги загърбвани, веднага щом боят започне.

Това, общо казано е обвинението срещу „буржоазната“ демокрация, поддържано както от фашистите така и от комунистите, макар и с разлика в акцентите.

По всяка точка трябва да признаем, че то съдържа голяма доза истина. И въпреки това, защо в крайна сметка то се оказва погрешно, защото всеки отраснал в демократична държава знае полуинстинктивно, че има нещо нередно с цялата линия на аргументация?

Това, което е не е наред с това добре познато разобличаване на демокрацията е, че не може да обясни всички факти. Реалните разлики в обществената атмосфера и политическото поведение между една и друга държава са много по-големи от това, което може да се обясни от която и да е теория, отхвърляща правото, обичаите, традициите и т.н. като обикновени „надстройки“. На хартия много лесно може да се докаже, че „демокрацията“ е „същата като“ (или „също толкова лоша като“) тоталитаризма. Има концентрационни лагери в Германия, но има концентрационни лагери и в Индия. Евреите са преследвани навсякъде, където властва фашизмът, но какво да кажем за законите срещу цветнокожите в Южна Африка? Интелектуалната прямота е престъпление във всяка тоталитарна държава, но дори в Англия не е точно изгодно да се говори и пише истината. Тези паралели могат да бъдат продължени до безкрай. Но основният аргумент, върху който почиват, е, че разликата в степента не е никаква разлика въобще.

Изцяло вярно е, че има преследване на политически опоненти и в демократичните държави. Въпросът е колко точно. Колко бежанци са избягали от Великобритания или от цялата Британска империя през последните седем години? И колко от Германия? Колко хора, които лично познаваме, са били бити с гумени палки или насилствено принуждавани да пият рициново масло? Колко безопасно се чувстваме да отидем до най-близкия пъб и да изразим нашето мнение, че това е една капиталистическа война, която трябва да престанем да водим? Можем ли да посочим нещо в най-новата британска или американска история, което може да се сравни с юнските чистки, троцкистките съдебни процеси, погромът след убийството на фон Рат?

Може ли статия, сходна с тази която в момента пиша, да бъде отпечатана в някоя тоталитарна държава – червена, кафява или черна? Вестникът „Дейли Уъркър“[3] беше спрян, но чак след десет години просъществуване, докато в Рим, Москва или Берлин той не би могъл да оцелее и седем дни. Като трябва да имаме предвид, че през последните шест месеца Великобритания е не само във война, а в най-голямата опасност, в която се е намирала от Трафалгар насам. Най-вече, и това е основното нещо, дори след като „Дейли Уъркър“ беше спрян, на неговите редактори бе позволено публично да изкажат своето негодувание, да публикуват изявления в своя защита и въпросът да бъде разгледан от Парламента, като бе събрана подкрепата на добронамерени хора от всякакви политически оттенъци. Бързата и окончателна „ликвидация“, която би се случила в дузина други държава, не само не се състоя, но възможността това да се случи е просто немислима.

Не е особено важно, че британските фашисти и комунисти имат прохитлериски убеждения. Това, което е важно обаче е, че те смеят да ги изразяват. Правейки това, те мълчаливо признават, че демократичните свободи не са измама. В периода на 1929-1934 г. ортодоксалните комунисти изповядваха убеждението, че социалният фашизъм (т.е. социализмът) е истинският враг на работниците и че капиталистическата демокрация по-никакъв начин не е за предпочитане пред фашизма. И въпреки това, когато Хитлер се възкачи на власт десетки хиляди германски комунисти, продължаващи да промълвяват същата доктрина, която беше изоставена малко по-късно, избягаха във Франция, Швейцария, Англия, САЩ и всяка друга демократична държава, която беше склонна ги приеме.

Със своите действия те изневериха на своите думи, „гласуваха с краката си“, както е казал Ленин. И тук се натъкваме на най-големия актив, който притежава капиталистическата демокрация. Това е относителното чувство на сигурност, изпитвано от гражданите на демократичните държави, знанието, че когато говорим на политически теми с приятел, ухото на Гестапо не седи залепено за ключалката на вратата, вярата, че не може да бъдем наказани, освен ако сме нарушили закона, вярата, че законът е над държавата. Без значение е, че тази вяра е отчасти илюзия, каквато тя, разбира се, е.

Понеже една широкоразпространена илюзия, способна да влияе на общественото поведение, сама по себе си е важен факт. Нека да си представим, че настоящото или някое следващо правителство реши да доведете нещата със спирането на „Дейли Уъркър“ докрай, като изцяло унищожи комунистическата партия, както това стана в Италия и Германия. Много вероятно е те да установят, че тази задача е невъзможна за изпълнение. Това е така, защото такова политическо преследване е по силите само на едно пълномащабно Гестапо, което не съществува в Англия и понастоящем не може да бъде създадено. Обществената атмосфера е в твърде голяма степен насочена срещу нещо такова, необходимите кадри няма да могат да бъдат намерени. Пацифистите, които ни убеждават, че воювайки срещу „фашизма“ самите ние ще станем „фашисти“, забравят, че всяка политическа система се налага да бъде ръководена от хора, а хората са белязани от своето минало.

Англия може да изстрада множество злокачествени промени в резултат на войната, но не може, освен може би ако бъде завладяна, да бъде превърната в реплика на нацистка Германия. Тя може да се развие в някакво подобие на австрофашизма, но не и във фашизъм от истинския, революционен и злокачествен вид. Необходимият човешки материал не е налице. Това дължим на трите века сигурност и на факта, че ние не претърпяхме поражение в последната война.

Не твърдя обаче, че „свободата“, за която се говори в заглавните статии на „Дейли Уъркър“ е единственото нещо, за което си заслужава да се бием. Капиталистическата демокрация сама по себе си не е достатъчна, и нещо повече тя не може да бъде спасена, освен ако се превърне в нещо друго. Нашите консервативни държавници, с техните мъртви умове, вероятно се надяват и вярват, че резултатът от британската победа ще бъде просто завръщане към миналото – още един Версайски договор и след това възстановяване на „нормалния“ икономически живот с милиони безработни, ловуващи еленско по шотландските морави, мачът Ийтън срещу Хароу на 11 юли и т.н., и т.н.

Крайно левите антивоенни теоретици се страхуват или проповядват страх от същото нещо. Но това е статична концепция, която не успява дори в деня на собственото си зачеване да осмисли силата на това нещо, срещу което воюваме. Нацизмът може да е, а може и да не е прикритие за монополистичния капитализъм, но при всяко положение това не е капитализъм в смисъла, влаган през деветнадесети век. Това е управление на меча, не на чековата книжа. Това е една централизирана икономика, настроена изцяло за война и способна да използва до максимална степен по заповед работна сила и природни ресурси. Една старомодна капиталистическа държава с всичките вътрешни сили, движещи я в противоположни посоки, с въоръжение блокирано в складовете с цел печалба, с некомпетентни идиоти, заемащи високи постове по рождение, с непрестанно напрежение между една и друга класа, очевидно не може да се състезава с едно такова нещо. Ако кампанията на Народния фронт беше успяла и Англия преди две или три години беше се съюзила заедно с Франция и СССР за водене на превантивна война или в отправянето на заплаха за водене на война срещу Германия, британският капитализъм можеше да получи отсрочка живот. Това обаче не се случи. Хитлер получи време да се въоръжи до крайна степен и успя да всее разделение в противниците си.

Поне още една година Англия трябва да се бие сама и то при доста неблагоприятни перспективи. Нашите предимства са, на първо място, военноморската сила, и на второ място, фактът, че нашите ресурси в дългосрочен план са много по-големи, ако съумеем да ги използваме. Ние обаче можем да ги използваме само, ако трансформираме нашата социална и икономическа система отгоре до долу. Продуктивността на работната сила, бойният дух на домашния фронт, нагласите спрямо нас на цветнокожите и на завладените европейски народи, всички те в крайна сметка зависят от това, дали можем да опровергаем обвинението на Гьобелс, че Англия е просто една себична плутокрация, бореща се за запазване на статуквото. Защото ако ние останем плутокрация, тъй като картината, която Гьобелс рисува, не е изцяло невярна, ние ще бъдем завладени. Ако мога да избирам между Англия на Чембърлейн и режим от сорта на този, който Хитлер желае да ни наложи, аз бих избрал Англия на Чембърлейн, без да се замисля и за секунда. Такава алтернатива обаче не съществува. Грубо казано, изборът е между социализъм и поражение. Трябва да продължим напред или да загинем.

Миналото лято, когато положението на Англия беше явно много по-отчайващо, отколкото е сега, имаше всеобщо осъзнаване на този факт. Ако настроенията от летните месеци избледняват, това е отчасти, защото нещата се оказаха не толкова катастрофални, колкото повече хора очакваха, но отчасти защото не съществуваше политическа партия, вестник или изтъкната личност, която да даде глас и посока на всеобщото недоволство. Нямаше никой способен да обясни по начин, по който да бъде чут, защо точно ние сме забъркани в тази каша и как можем да излезем от нея. Човекът, който поведе нацията, беше Чърчил, надарен и смел човек, но патриот от редкия традиционен вид. Всъщност Чърчил просто каза „Ние се бием за Англия“ и хората се втурнаха да го следват.

Можеше ли някой да ги развълнува, като каже „Ние се бием за социализъм“? Те щяха да знаят, че ще бъдат предадени, знаеха, че съществуващата социална система е изцяло погрешна и че искат нещо различно, но дали искаха социализъм? И какво все пак е това нещо социализъм? До ден днешен тази дума има едно неясно значение за голямата част от хората в Англия. Със сигурност няма никакъв емоционален заряд. Толкова много хората не биха се жертвали за това нещо, както го правят за краля и родината. Колко и да се възхищаваме на Чърчил, и аз лично винаги съм му се възхищавал за това, което е като човек и като писател, колкото и да не харесвам неговите политически възгледи и независимо колко можем да се чувстваме благодарни за това, което той направи миналото лято, не е ли плашещо за английското социалистически движение, че в момента на бедствието хората все още търсят да бъдат водени от консерватор?

Това, което Англия никога не е притежавала, е социалистическа партия, която наистина застава зад това, което говори, и да се съобразява със съвременните реалности. Каквито и програми да публикува лейбъристката партия през последните десет години, е трудно да се повярва, че нейните лидери очакват или дори желаят да видят фундаментални промени в рамките на техния живот. В резултат на това всеки революционен плам, който съществуваше в лявото движение, се стече в разнопосочни задънени улици, от които комунистическата беше най-важната.

Комунизмът още от начало бе загубена кауза в Западна Европа и комунистическите партии от рано дегенерираха до обикновени обществени защитници на руския режим. В тази ситуация те бяха принудени не само да изменят на техните най-основни възгледи с всяка смяна в посоката на руската политика, но и да поругаят всеки инстинкт и всяка традиция на народите, начело на които се стремяха да застанат. След гражданска война и две вълни на глад и чистка, тяхната осиновена татковина се установи като олигархично управление със строга цензура и раболепно почитание към един фюрер.

Вместо да изтъкват, че Русия е една изостанала държава, от която можем да се учим, но на която не може да се очаква да подражаваме, комунистите се принудиха да се преструват, че чистките, ликвидациите и т.н. са здравословни симптоми, които всеки здравомислещ човек би искал да види привнесени в Англия. Хората, които биха били привлечени от подобно верую и биха му останал верни, дори след като осъзнаят неговото естество, по-скоро са от невротичния или злонамерения тип на хора, запленени от спектакъла на тържествуващата жестокост. В Англия те не биха се сдобили с устойчива маса от последователи. Но те биха могли и си остават заплаха по простата причина, че няма друга организация, която се представя за революционна.

Ако сте недоволен, ако искате да смените съществуващата обществена система със сила и ако искате да се присъедините към политическа партия, заставаща зад тези цели, то вие трябва да се присъедините към комунистите. На практика няма никой друг. Те могат и да не успеят да постигнат своите цели, но пък могат да постигнат целите на Хитлер. Например така нареченият Народен конвент е немислимо да дойде на власт в Англия, но може да посее достатъчно пораженство, така че изключително много да помогне на Хитлер в някакъв решаващ момент. Така между Народния конвент, от една страна, и патриотизма от вида „това е моята страна, добра или лоша“, няма никакво друго значимо политическо течение.

Когато възникне истинско социалистическо движение в Англия и то трябва да се появи, за да не бъдем победени – неговата основа вече съществува в разговорите, които се водят в милиони пъбове и бомбоубежища – то ще преминава през съществуващите партийни разделителни линии. То ще бъде едновременно революционно и демократично. То ще се стреми към най-фундаментални промени и ще бъде напълно готово да използва насилие, ако се налага. Но то също така ще признае, че не всички култури са еднакви, че е добре националните чувства и традиции да се зачитат, иначе революциите се провалят, че Англия не е Русия, или Китай или Индия. То ще признае, че британската демокрация въобще не е измама и не е просто „надстройка“, а напротив тя е нещо безкрайно ценно, което трябва да се съхранява и развива, и най-вече да не бъде поругавано.

Ето защо отделих толкова много място по-горе, за да се опитам да отговоря на аргументите срещу „буржоазната“ демокрация. Буржоазната демокрация не е достатъчна, но тя е много по-добра от фашизма, и да се работи срещу нея, означава да се реже клона, на който се седи. Обикновените хора знаят това, дори да не го знаят интелектуалците. Те ще се държат здраво за „илюзията“ за демокрация и за западната идея за честност и обикновена порядъчност. Няма смисъл да бъдат убеждавани с аргументите на „реализма“ и политика на силата, проповядвайки макиавелистки доктрини с жаргона на Лорънс и Уишарт. Това, което най-много може да постигне по този начин, е такова объркване, което Хитлер би желал. Всяко движение, което може да поведе масите на английския народ, трябва да има за свои ключови приоритети демократичните ценности, които доктрините на Маркс отхвърлят като „илюзия“ и „надстройка“.

Или те ще създадат версия на социализма, повече или по-малко в съзвучие с миналото, или ще бъдат завладени отвън с непредвидими, но със сигурност ужасни последици.  Този, който се опитва да подкопае тяхната вяра в демокрацията, да скъса моралния кодекс, който произтича от протестантската ера и френската революция, може да си мисли, че постила пътя към властта за себе си, но вероятно прави това за Хитлер. Един процес, на който ставахме свидетели толкова пъти в Европа, че да не разпознаем неговата природа, е вече неизвинимо.

 

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Библио-сарайският синдром

    В България проруската Пета колона е проникнала масово в парламента, правителството, президентството (особено!) и в съдебната система. Ние сме единствената страна в ЕС и НАТО, начело на която стои отявлен прорашистки държавен глава

"Всичко е важно в нашия живот, но мисля, че най-важни все пак са децата. Най-важно е бъдещето, а бъдещето са именно днешните деца.“

Леда Милева, българска поетеса и преводач, родена на 5 февруари преди 103 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

В студената пролет на 1944 г., или за филма „Майор Томпсън – един (не)нужен герой“

 

В документалния си филм режисьорът Жезко Давидов разказва за живота и смъртта на британския офицер, загинал в България през 1944 г.

Поетът Кирил Кадийски - блъф и метафори

 

Поетическият език в творбите му често достига, а и преминава оттатък напрегнатата граница на допустимото или по-скоро на приетото по „канона”, за художествено

Двете тела на императрицата: „Корсаж“ 

 

Образът на Сиси е неравен: тя живее с травмите си вече десетилетия – смъртта на дъщеря й се появява само под формата на обвинение от страна на императора