АНОТАЦИЯ

Майстор на комедията, баща на нямото кино, скандално последователен в оптимизма си – нито едно от тези определения сякаш не е достатъчно, за да опише Чарли Чаплин – дребния скитник с грамадни обувки, тясно сако, папийонка, бастунче, бомбе и мустачки, който завинаги променя света на киното. А невероятната му съдба и противоречиви възгледи само допълват изумителния образ на твореца, актьора и човека.

Неговата история е  „история от мечти, желания и натрупан опит“. И оживява чрез собствените му думи в откровената, прочувствена и все пак забавна „Моята автобиография. Чарлс Чаплин“.

Публикувана за пръв път през 1964 г., „Моята автобиография“ е един от първите мемоари на знаменитости и сега се появяват след дълго отсъствие на пазара в ново луксозно издание на български език в превод на Веселин Измирлиев (изд. „Сиела“).

„Каквито и да са били превратностите на съдбата в моя живот, мисля, че щастието и нещастието връхлитат случайно като облаци през лятото…“ 

Вместо живот в разкош и блясък приказката на малкия Чарлс Чаплин започва в ужасяващата бедност на копторите на Южен Лондон, където  с майка си и своя по-голям брат Сидни живее от стая в стая, от приют за бедни в приют за бедни.

Докато един ден щастието не решава да почука на вратата им - Чарли стартира своята кариера в една от трупите на знаменития тогава Фред Карно. И не се превърне в легендата, предизвикала най-бурни реакции със своята тишина - немите филми „Треска за злато”, „Модерни времена”, „Светлините на града”, а по-късно и „Великият диктатор”.

Чаплин не пести подробности около личния си живот и неуспешните си взаимоотношения с много по-младите Милдред Харис, Лита Грей, Полет Годар и Джоана Бари, както и политическите нападки, които го карат да напусне Съединените щати. Но повдига завесата и към силната и романтична любов, която открива в лицето на Уна О’Нийл – доказателството, че „голямата любов е най-красивото от всички разочарования за един творец, защото той не намира думи да я изрази“.

Сред страниците на тази книга ще откриете интимната изповед на човека и артиста Чарли Чаплин – ще се сблъскате с неговите страхове и копнежи, ще се  разходите из историята на света на новото кино през очите на неговия основоположник. И най-вече – в „Моята автобиография. Чарлс Чаплин“ ще усетите топлината и обичта към живота, който понякога може да бъде несправедлив, но винаги си струва живеенето.

 

ОТКЪС от  „Моята автобиография. Чарлс Чаплин“

ВЪВЕДЕНИЕ

Преди да построят моста „Уестминстър“, Кенингтън Роуд е бил само алея за езда. След 1750 г. от моста е бил прокаран нов път, който направо е свързвал Лондон с Брайтън. Поради това Кенингтън Роуд, където прекарах по-голямата част от детството си, се гордееше с няколко архитектурно великолепно оформени сгради; от балконите им с решетки от ковано желязо обитателите им навремето са могли да наблюдават каляската на Джордж IV на път за Брайтън.

Към средата на XIX век повечето от тези жилища са били превърнати в пансиони или пък са били разделени на апартаменти. Някои обаче бяха запазени непокътнати и в тях живееха лекари, преуспели търговци и водевилни звезди. В неделя сутрин по Кенингтън Роуд човек можеше да види кабриолет с пъргаво пони, спрял пред една от къщите и готов да отведе някоя водевилна звезда на разходка от десет мили, чак до Норууд или Мертън, спирайки се на връщане пред някоя кръчма – „Белият кон“, „Рогата“ или „Халбата“ на Кенингтън Роуд.

Когато бях на дванайсет години, често заставах пред „Халбата“ и наблюдавах как тези знаменити господа слизат от своите кабриолети и влизат в кръчмите, където в неделя по традиция елитът на водевила се събираше да изпие „последната чашка“, преди да се прибере вкъщи за обяд. Колко внушителни бяха те с карираните си костюми, със сивите си бомбета и блесналите на слънцето диамантени пръстени и игли на вратовръзките си! В неделя, в два часа следобед, кръчмата се затваряше и клиентите ѝ се изнизваха един след друг, застоявайки се за известно време, преди да се сбогуват. Аз ги гледах с възхищение и ми беше забавно, защото някои от тях се олюляваха смешно.

Когато и последният си тръгнеше, слънцето сякаш се скриваше зад облак. Тогава аз се връщах към редицата стари, занемарени къщи зад Кенингтън Роуд и когато стигнех до Паунъл Теръс № 3, се изкачвах по паянтовите стълби, които водеха към нашата малка мансарда. Сградата беше потискаща и вонеше на помия и на стари дрехи. Тази неделя мама седеше до прозореца и гледаше навън. Тя се обърна и плахо се усмихна. Стаичката беше задушна, нямаше повече от дванайсет фута3, и сега ми се стори още по-малка, а наклоненият таван изглеждаше по-нисък. Опряната до стената маса бе отрупана с мръсни чинии и чаши за чай. В кюшето, приютило се под тавана, стоеше старо желязно легло, което мама беше боядисала в бяло. Между леглото и прозореца имаше малка камина, а в подножието на леглото стоеше стар фотьойл. Той се отваряше и се превръщаше в единично легло, в което спеше брат ми Сидни. Но сега Сидни беше далеч на път в мо¬рето.

Тази неделя стаята беше още по-потискаща, защото поради ня¬каква причина мама не се беше погрижила да я подреди. Тя обикновено я поддържаше чиста. Тъй като беше жизнена, весела и още млада – не беше навършила трийсет и седем години – успяваше да превърне тази бедна мансарда в блестяща комфортна стая. Спомням си особено зимните неделни утрини, когато тя ми носеше закуската в леглото и аз се събуждах в малка, добре подредена стая: в камината бумтеше огън, на пиростията изпускаше пара чайникът, а до него, докато тя препичаше хляб, се притопляше треска или херинга. Ободряващото присъствие на мама, уютността на стаята, шушненето на кипящата вода, когато тя я сипваше в пръстения чайник, докато аз четях комикса в неделния вестник – такива бяха удоволствията, свързани с една безгрижна неделна утрин.

Но тази неделя мама седеше до прозореца и равнодушно гледаше навън. Тя беше стояла до този прозорец през последните три дни странно тиха и загрижена. Знаех, че се безпокои. Сидни беше на път в морето и не ни се беше обаждал вече два месеца, а шевната машина, която мама беше взела под наем и с помощта на която се бореше да ни издържа, ни бе отнета (нещо обичайно), защото не бяхме плащали редовно месечните вноски. Аз също внезапно бях престанал да внасям своя седмичен принос от пет шилинга, печелени от уроци по танци.

Едва ли съм съзнавал, че преживяваме криза, защото животът ни беше непрекъсната криза, а като хлапак аз безгрижно махах с ръка и забравях всички неприятности. Обикновено веднага след училище из¬тичвах вкъщи при мама, изпълнявах поръчките ѝ, изхвърлях боклука и изкачвах ведро прясна вода, след това бързо отивах у семейство Макарти и прекарвах вечерта там – правех всичко, за да се откъсна от потискащата атмосфера на нашата таванска стаичка.

Семейство Макарти бяха стари познати на мама още от времето, когато тя играеше във водевила. Те живееха в комфортен апартамент в луксозната част на Кенингтън Роуд и в сравнение с нас бяха добре. Семейство Макарти имаха син на име Уоли, с когото си играехме до здрачаване, и те винаги ме канеха да остана на чай. Аз се застоявах и често вечерях там. Понякога мисис Макарти ме питаше как е мама и защо напоследък не я е виждала. Аз намирах някакво извинение, защото, след като мама беше изпаднала в затруднения, тя рядко се срещаше със своите по-раншни приятели от театъра.

Разбира се, имаше случаи, когато оставах вкъщи и мама приготвяше чай и пържеше хляб в говежда тлъстина – ястие, за което си умирах – а след това ми четеше в продължение на цял час. Тя четеше чудесно и аз разбирах колко хубаво е при мама и колко по-приятно ми е да си стоя вкъщи, отколкото да отивам у семейство Макарти.

Но този ден още с влизането ми тя се обърна и ме погледна с укор. Видът ѝ ме ужаси: беше отслабнала и бледа, гледаше ме с очите на човек, разкъсван от дълбоко терзание. Обхвана ме неизразима тъга – хем ми се искаше да остана вкъщи и да стоя при нея, хем исках да се измъкна от цялата тази мизерна обстановка. Тя ме погледна апатично:– Защо не отидеш у семейство Макарти?

Бях готов да се разплача.

– Защото искам да остана при теб.

Тя се обърна и безизразно погледна през прозореца.

– Иди у семейство Макарти и вечеряй – тук нищо не мога да ти дам.

В тона ѝ долових упрек, но реших да не му обръщам внимание.

– Щом искаш, ще отида – примирено казах аз.

Тя се усмихна уморено и ме погали по главата:

– Да, да, върви!

Макар че я молех да остана, тя настоя да отида. И аз излязох с чувството на вина, като я оставих да седи самичка в тази мизерна ман¬сарда, без да съзнавам каква ужасна съдба я чакаше след няколко дни.

 

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

„Да живееш без някои от нещата, които искаш, е неразривна част от щастието.“

Бъртранд Ръсел, уелски философ, роден на 18 май преди 152 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости… 

Да накараш историята да запее: романът на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“

 Написан през 1967 г. романът е със сюжет, който би се усладил на ревизионист като Хилари Мантел.

В името на психологията - научност, страст и отдаденост

 

Творчески портрет на психолога и историк на психологията, историк на българската психоанализа доц. Стоил Мавродиев