МАРИН ГЕОРГИЕВ, tribuna.mk

На Владимир Перев

И ти осъден си да бродиш

и да гориш като поет

сред наранените народи

на този скръбен континент.

Христо Огнянов

Познатиот бугарски писател, поет и публицист Марин Георгиев, пријател на нашиот портал Трибуна.мк, ги достави своите реминисценции за средбите со големиот бугарски патриот Христо Огњанов, специјално за нашите читатели. Написот го објавуваме на бугарски јазик во две продолженија. Редакцискиот колегиум на Трибуна.мк благодари за укажаната чест.

---

1.

Боже, какъв наплив бяха емигрантите в началото на 90-те; стичаха се като високопланински ручеи пролетем от непознати нам върхове; втурнаха се към родината, като държани на въже; какво ти държане, бе в повече от него – бяха обявени за невъзвращенци; а ето, историята пак надигра Забранителите. Невъзвращенците да се завърнат – то е все едно Възкресението да стане пред очите ти. В преклонението им пред Отечеството имаше нещо патриархално умилително и същевременно библейско – блудните синове се завръщаха, но с една съществена разлика: бяха напуснали бащиния дом по принуда. В това завръщане любовта надделя над незаслужените страдания, обиди, клеймене. И ни един от тях не изтъкна прошката си за непростимото. Те не бяха ѝ сторили нищо лошо на майката Родина; тя им стори! ,,О майко моя, родино света” * не плачеше за тях ,,тъй горко, тъй скробно”, бе им станала мащеха, отлъчила ги завинаги! Затрогнат, като водещ брой на вестник ,,Литературен форум””, отделих цялото фолио за тях – снимка, кратка биобиблиография и по едно или две техни стихотворения; озаглавих двете големи страници ,,Забравени, незабравили ни”. В 90-та година това бе дръзко, заспалата България бе затънала до уши в комунизъм, особено пък интелигенцията ѝ; писателите нададоха вой…

Отде ми идваше смелост? Навярно от дълголетното подтисничество, от собствения робски страх, от който историята ми даваше възможност да се отърся, да се отърва и да се изкупя. Моята смелост пораждаше техния страх. (Техният бе по-голям от нашия: знаеха какви са ги вършили). Ако мнозинството българи бяха надделели своя си страх, комунистите щяха да бъдат пометени от собствения си, щях да се сврат в дупките си –убежището на всички вредители.

Дето и им е мястото!

2.

Има времена, в които лелеяното те заслепява, щом се появи. А то стана така внезапно, че нямаше време да размишляваш за появата му и както е винаги по тия поля и гори* *– бе подарено. Отвън. Нали бях чел "Гепардът”, нали бе вбита в мисълта ми като железен клин, до гроб, непоклатимо вярната фраза: $Всичко трябва да се промени, за да си остане едно и също!”

И въпреки това – вярвах че светът е променим, променях се, за да променям.

Всички нововремци в края на краищата свършват като старовремци; така както крайният максимализъм накрая се превръща в жалък конформизъм. Сякаш някой мой съселянин се появи наново, за да ми рече, както в детството:,,Много агнета има да изядеш още, докато пораснеш”.

Ах, това трудно порастване…

И комунизмът искаше да сътвори наново света, но не му се получи. Посъперничаха с Бога, поопитваха се да се да го изместят като се наместят те, и както трябва да се очаква – нестана. 72 години трая царството им. И как да е прав късно пролетарският поет Вапцаров:

Мъдруваха бащите вкъщи

така било е и ще бъде,

а ние плюехме намръщено

на оглупялата им мъдрост.

Не мъдростта, дързостта е глупава, оглупяла по рождение. Особено ако е заразена от комунизма – по-заразен и от най-заразната болест! Заразиш ли се – лек няма. Нали ги гледам вече 35 години как не могат да се от-заразят…

Да, случвало се е неведнъж в човешката история: прогресивното става ретроградно, а ретроградното прогресивно; колко пъти вече са си разменяли местата и как новото да не е забравеното старо… Но човечеството опитва ли опитва, пак и пак, редува светло и тъмно, добро и зло…

И все се оказва, че парен каша духа.

3.

1953 започна кооперирането в моето село; видях селото каквото е било от векове, видях и как го срутиха с един замах: мързеливците не само изместиха работливците, но и и ги закомандваха. Сега се мъчат да възстановят предишната нареда, но де ги работливците. Което започнаха като комунисти, довършиха като антикомунисти; всички в нашата нова история след трите войни искаха да унищожат селото – най-голямата партия БЗНС подяждаха еднакво и леви и десни, рамо до рамо!

Три времена изживях, не: три епохи в моя кратък живот, а ако прибавим и глобализацията – стават четири…

4.

1953 българският невъзвръщенец Христо Огнянов посещава роднините си в Скопие. Може да иде в Югославска Македония, където е роден, но не и в правоверната България, в която се е формирал и за която е работил! Същото унижение за родината си изпитах, както в 1970: на плажа в младежкия лагер в Приморско, пропагандното селище, което чрез Черно море-то искаше да обедини необеденимите различия между младите от цял свят и да възцари вечна дружба, се появиха млади хора и от Македония; демонстративно заиграха хоро, съпроводено с репиликата "е и какво – ние можем да идем навсякъде по света, а вие не можете”…

Какво да противопоставиш на печалната истина?!

Освен безсилното и виновно мълчание!

Да, така беше!

И мислихме: така било е и ще бъде…

5.

Когато публикувах откъси – 1992, а после и издадох "Третият разстрел” – 1993, тия, които ме подкрепиха тук, в Родината, са по-малко от пръстите на едната ми ръка.

Подкрепата дойде от свободомислещите отвън, от всички ония, за които родина бе Истината; когато тя те ти е родина държавата Родина те отписва; докато узрее до Истината! А ето ги и поименно: Петър Семерджиев от Израел, Димитър Статков, преводачът на "Фауст", от Германия, Петър Увалиев – с една картичка от Великобритания, един неизвестен за мен и досега българин от САЩ, прати писмото си по факса с името Филип Астрофил, Владимир Перев от Македония, с поредица от няколко статии в седмичника "Фокус” и Христо Огнянов от Австрия:

Залцбург, 18 .I. 1994

Уважаеми Господин Марин Георгиев,

Получих своевременно Вашата книга „ТРЕТИЯТ РАЗСТРЕЛ – Роман-разследване”. На 10 май 1993 г. Съществена част от материала познавах от Вашите приноси във вестника. Но сега, като книга, стъкмена с вкус и обогатена с много нови документални материали, тя пленява заинтересувания читател, който непременно иска да я прочете внимателно. А пък аз съм наистина заинтересуван читател. Писал съм по много поводи за Никола Вапцаров. Без оглед на това, че БКП е препоръчвала да не се възлагат опасни задачи на лица като НВ, тя все пак го е натоварила със задачи, които неизбежно водят към смъртта му. Стига да бъде пипнат от властта. А той, НВ, както изнасяте документално, не е бил добър конспиратор – обратно на моето предположение, че все нещо е усвоил от баща си и е вдъхвал надежда у партийните органи. В едно предаване бях предложил някой литературен критик да се заеме с неговото „конспиративно” и поетическо дело в една книга под заглавие „Пиринска целомъдреност”. Но всичко изнесено от Вас води до заглавие „Пиринска наивност”. Наистина смело, рисковано предприятие – както се вижда от самото Ваше изложение. Колко ровения, колко труд, колко преценки на везните на Вашата писателска и гражданска съвест. Който, след излизане на книгата Ви се занимава с НВ, той трябва да вземе предвид книгата Ви. И това ще се окаже от полза за поетическото творчество на НВ. Истината тежи много повече, отколкото най-изкусителния мит. Вашата книга има стойността на „ДОТУК и ОТТУК”. ОТТУК нататък всички митотворчески измислици трябва да се проверяват в светлината на изнесените от Вас факти, документално потвърдени от самия трагичен поет.

Точно на българския Великден ни посети един тим на ЛФ, начело с Атанас Свиленов. По стечение на обстоятелствата ние не знаехме кога точно ще дойдат в Залцбург. Бяхме приятно изненадани, но се оказахме неподготвени да ги посрещнем по български, както трябва. Нейсе, всичко мина, горе-долу добре, главно благодарение на професионалния и сърдечен такт на колегата Свиленов. Приятели ни се обадиха от България и изразиха задоволството си от предаването.

Можахме и да си поговорим и извън интервюто. Попитах го колегиално какво става с моя ваджишки „Български исторически календар”. Свиленов ми каза, че издателството не разполага с пари. Това бе равносилно на отказ. Знаете, че такива „творения” са свързани и с време – колкото повече се отлага публикуването, толкова повече намалява и интересът за БИК. Опитах се да намеря друга възможност. Слава Богу, редакцията на вестник ,,Абагар“ се съгласи да поеме тоя финансов риск. И аз обещах на моя стар приятел Архимандрит проф. Георги Елдъров да му доставя материалите. Това значи ново ксерографиране. За да се избегне това, осмелявам се да Ви помоля да предадете материали/те/ на човек от ,,Абагар“. След време ще Ви се обадя по телефона, за да знам дали бихте ми сторили тази услуга. Прощавайте, ако с това Ви създавам главоболии. В края на краищата ще изпратя материала, новоксерографиран, оттук, от Залцбург.

Предайте, моля Ви се, моите най-сърдечни поздрави на колегата Атанас Свиленов и на всички от редакцията на ЛФ, които ме приеха толкова любезно. Макар и със закъснение за Новата година, Вам и на колегите от ЛФ желая здраве и успехи. Получавам редовно вестника и го чета с най-голямо внимание: главно чрез него се осведомявам за всичко по-важно в България (особено в областта на литературата).

Бих искал да прибавя още нещо като обикновен читател на книгата Ви.

Почти всяка страница ме кара да поспра, да препрочета някои места. Пренасям се във времето преди Втората световна война, мъча се да възкреся своя поглед върху тогавашните събития, както и да се спъна по пътя си. Тъй внушително комунистическата пропаганда в най-разнообразни изяви ни набиваше в главите, че Съветският съюз се е превърнал в рай Божи на земята, та противната пропаганда – за ада в Съв. С. – ме убеди в едно поне: всичко трябва да се провери на самото място. Събитията ме заведоха още през август 1941 в С.С. Това, което видяха очите ми, ме потресе за цял живот. Затова и анализите, които правите за лутанията на НВ, ме вълнуват тъй много като безпощадна истина. Характеристиките Ви за майката, бащата и сина са плод на толкова чиста добросъвестност, че всяка предвзетост изчезва: читателят се сблъсква с една трагична трилогия.

С най-добри чувства

Христо Огнянов

(„Тим”-ът не е на „Литературен форум”, а е телевизионният екип на предаването „Форум” в БНТ, което Ат. Свиленов водеше; той, допускам съзнателно, го кръсти така, за да увеличи значението си; сиреч – Главен бе и на двете места – на вестника и на предаването. Аз действително имах амбицията да издам „Български исторически календар”, голяма част от който публикувах във всеки брой на вестника, но „избързването” на Свиленов, който не се занимаваше с финансовите въпроси на вестника, пресече тази възможност. Не-издаването ме сподоби с още едно запознанство – проф. Георги Елдъров и не промени отношението на Огнянов към мен: при следващото си посещение в България той ме покани, заедно с Тончо Жечев, на обяд, за който стана дума в предишната публикация).

По някакво странно съвпадение на обстоятелствата, години след женитбата, моята съпруга се оказа племенница на първата съпруга на Огнянов Маргарита Христакиева (А въобще не можех да допусна тогава, че ще се запозная с Христо Огнянов. Но Господ реди пъзела). 

Следва продължение