Излезе от печат втората част от изследването на проф. дфн Милена Кирова „Българската литература през XXI век (2000 - 2022)", съобщи издателство "Колибри". Първата част беше публикувана през 2023 г. - на фокус в него беше най-вече първото десетилетие от века, но започва с глава, посветена на предходното емблематично десетилетие.

По думите на авторката в края на втория том са се натрупали въпроси, на които не е съумяла да намери отговор. Всички те са свързани с разбирането за това какво ще означава литература до края на нашия век.

„Тъй като нямам отговор, постарах се да събера най-голямото възможно количество информация в помощ на бъдещата литературна история. Тя, като всяка история, ще бъде написана от победителите. Само че литераторите никога не са били победители.

След пет години работа и стотици изчетени книги мога да кажа със сигурност само едно: през последния четвърт век българската литература стана по-разнообразна от всякога досега. Доколко това е резултат на нейното вътрешно развитие и доколко е отражение на някакви глобални тенденции, не може да се претегли с точност. Важна е тъкмо невъзможността да се тегли черта между „вътре“ и „вън“, между свое и чуждо. Броят на новите книги от български автори главоломно порасна и всяка книга иска да бъде различна от другите, да „бъде себе си“. Това разрояване на литературните почерци ми напомня за Вавилонското стълпотворение и за неспособността да се общува на всички езици едновременно. И наистина, какво би станало, ако всеки пише за себе си? Навярно в един момент броят на писателите ще се окаже равен на броя на читателите. Нищо чудно, че не остана място за критика”, пише  Милена Кирова.

МИЛЕНА КИРОВА преподава българска литература от Освобождението до Първата световна война и антропология на библейския свят в СУ „Св. Климент Охридски”. Ръководител е на катедрата по българска литература от 2003 г. до 2011 г. и от 2015 г. насам. Автор е на петнадесет книги, сред които са монографиите „Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература” (1995), „Йордан Йовков. Митове и митология” (2001), „Проблематичният реализъм” (2002) и „Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария завет” (2005), „Литературният канон. Предизвикателства“ (2009). Съставител и редактор е на два тома „Неслученият канон“, първата история на българската литература, създадена от жени (2009 и 2013). През последните години се занимава с изследване на мъжествеността в Стария завет, в резултат на което през 2011 г. излезе книгата й „Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската Библия”, първа част от по-голямо изследване. Носителка е на различни награди, между които са Националната награда за литературна критика на името на Иван Радославов и Иван Мешеков (2011), Националната награда за хуманитаристика „Хр. Г. Данов“ за 2011 и за 2006 г., наградата за литературна история и критика на СУ (2003), наградата за постижения в областта на литературната история на ВТУ (2002) и др. В продължение на 22 години е наблюдател за нови книги на вестник „Култура“, автор е на повече от 700 рецензии.

ОТКЪС от втората част на „Българската литература през XXI век (2000 – 2022)“

* * *

Тоталитарното минало е най-голямата и най-обща тема, за която пишат българите в чужбина след 1989 г. И все пак тя е само част от по-голямата и по-обща тема, която най-простичко може да бъде назована България. Вървейки напред във второто десетилетие, все по-ясно виждаме как фокусът върху тоталитарното минало се разширява – напред и назад (т.е. в исторически план), но и „встрани“ (или в подходите на повествователната репрезентация). Ще се опитам да представя тези посоки, макар и с по няколко примера.

Първа се откроява тенденцията, която проблематизира разбирането, че 1989 година е някаква абсолютна граница в българската история; сюжетите се заемат да експлицират нишките, които свързват обществената действителност от двете страни на тази граница в общо кълбо от нравствени и социални проблеми. „Цинкограф“ на Вл. Тодоров например илюстрира скритите механизми на тези връзки. Батко Стаменов, неговият главен герой („батковците“ изобщо се радват на почит в Прехода), е ревностен сътрудник на ДС преди началото на промените; изтласкан назад от амбициите на Перестройката, той изплува отново през 90-те години, когато става ясно, че притежава собствена мрежа от информатори и архив, който може да избухне като гирлянд от бомби със закъснител.

Още преди него е започнал да се рови в тази пиперлива тематика Ил. Троянов. „Кучешки времена. Революцията менте“ излиза в български превод чак през 2008 г., но на немски – девет години по-рано. С публицистичен език, базирана върху факти,

тя шокира наивната (западна) публика с горчиви разкрития за връзките между някогашните служби и дисидентите, застанали начело на Прехода. За втори път Троянов отрича възможността да мислим тоталитарното минало разкъсано от неговите родови връзки с преходния период в документално базирания роман „Власт и съпротива“; преводът този път идва само година (2016) след оригиналното немскоезично издание.

Преходът все повече завладява въображението на пишещите български имигранти, защото става въпрос за събития, които и те самите (поне за малко, в някакъв ранен отрязък) познават. Подобно на З. Карабашлиев в „Хавра“, само две години по-късно Николай Стефанов, актьор и сценарист, който живее в САЩ, публикува роман с недвусмисленото заглавие „Гяури от по-ново време“ (2019). Карабашлиев фокусира своето внимание върху ада на криминалните нрави във Варна (терора на прословутата групировка ТИМ); Стефанов разказва подобна история, базирана в Търново, където през 90-те години са вилнели групировките Корона Инс, ВИС2 и СИК. Карабашлиев сдвоява (поне донякъде) криминално-политическия сюжет с история отпреди сто и нещо години; Стефанов избира да прескочи напред с двайсет години, за да разкаже Прехода в ретроспектива. Имигрантката Мария Елмазова се връща в България (не ще и дума, от САЩ), за да се срещне със своя баща – някогашна  мутра, сега затворник; тъкмо нейните спомени възкресяват живота от тъмното време на злополучния Преход.

Темпоралното разширяване на темата България може да вземе посока и много назад, към историята отпреди създаването на Третата българска държава. Такова отдалечаване (ако не е направено в някакъв фентъзи вариант) няма особени шансове

за успех на чуждоезиков пазар; авторът обикновено пише на български и се е прицелил в най-широката българска публика. Такъв изглежда случаят с Кирил Камбарев. Гимназиален преподавател в Англия, той публикува цяла поредица от исторически романи с патриотични заглавия: „Боилът от Панония“ (2013), „Враг на франки и ромеи“ (2017), „Крум Страшни“ (2020).

Автофикцията проявява забележителна издръжливост; тя продължава да просперира (поне) до края на второто десетилетие от новия век. В голяма степен това се дължи на силната автобиографична основа, която влагат в нея писателите мигранти, по-често писателки. Подходът им дава възможност да говорят за себе си, да изговарят своите лични истории от времето на социализма или по-късно – в зависимост от възрастта на пишещия човек. По-известните аз-наративи, които се появяват след 2014 г., са „Анна и планината“ (2015) от Невена Митрополитска, „Граница“ (2017) и „Към езерото“ (2020) на Капка Касабова, „Ръкавици за студената война“ (2018) от Румяна Захариева, „Опитът“ (2020) на Русана Бърдарска. Но дори в тях се развива тенденция към вътрешно разширяване на темпорално-тематичния обхват. Умножават се опитите за вписване на индивидуалния опит в по-богато контекстуализиран – родов или поне семеен – план. Ако съдим по линията, в която върви творческото развитие на К. Касабова през последните петнайсет години, тази тенденция е свързана с промените в интереса на публиката отвън повече, отколкото на публиката в родна среда.

„Към езерото“ (2020)16 е нейният най-успешен роман на британския книжен пазар. Той свързва личната история на една жена (модерна мигрантка, гражданка на света) с балканските корени на нейния род (земята, предците, произходът – това са неща от първостепенна важност в европейския мироглед), а връзките са добре очертани (дори нагледно) върху картата на европейското минало, протичащо в двете посоки на легендарния Via Egnatia. Не е лесно да се намери по-успешна формула в отговор на днешния (политически инспириран) интерес към Западните Балкани.

Специално внимание трябва да отделим на Румяна Захариева като авторка на цяла трилогия романи, които изграждат „интимен епос“ на представите за България в немскоезична среда: „7 kilo zeit“ (1990, в български превод „Ръкавици за студената война“, 2018), „Меча кожа“ (1999) и „Транзитна виза за живот“ (2013). Наричам този разказ интимен, защото се случва в пространството на личния спомен и сънищата; епически, защото личният спомен конструира дългата история на един (фиктивен) род, положена в контекста на по-голямата, национална история, през която минава България от Освобождението насам; „инсцениране на паметта за историческото събитие“, както го нарича Биляна Павлова. Споменният процес е съсредоточен в съзнанието на Мила – героиня с ясно изразени автобиографични черти. И ако първата книга черпи исторически разкази от нейното детство (разбираемо – в носталгично-патриотичен режим), то втората, „Меча кожа“, е съсредоточена върху преживяванията на млада българска емигрантка от началото на 70-те години, преминаваща през дълъг и сложен процес на ориентация, адаптация, интеграция към живота в Западна (тогава)

Германия. Захариева е от тези писатели, които се стремят да свързват разказите за своите две родини по принципа на огледално обърнатите представи; да говорят за едната през опита в другата; да правят непрекъснато сложни преходи между двете, като ги заплитат с нишките на емоционалното преживяване.

С по-малко успех, но не с по-малко пристрастие други писатели сюжетират историите на своето потекло, понякога просто защото изпитват нуждата да оставят следа в хаотичната динамика на все по-забързания глобален свят. Например в Бразилия Илко Минев описва историята на своите предци евреи по майчина линия, избягали от репресиите в България през 1943 г., при това с помощта на Алберт Гьоринг, брат на онзи, по-известния Гьоринг. Книгата се казва „Преди да замлъкна“ и е публикувана едновременно на български и испански през 2014 г. Друг автор на същата възраст, Златко Ангелов, се появява от САЩ с доста заплетен роман на автобиографична основа, който проследява историята на един български емигрант в контекста на сложните отношения между баща и деца. Разказът започва от края на комунистическата епоха, минава през Прехода като продължение на „перестройката“ с нейните мръсни пари и финансови далавери, все с амбицията да съгради психологически портрет на „образованата класа преди и след падането на режима“ по думите на самия автор. Романът е наречен „Хотелът на спомените“ (2019), защото е структуриран като монтаж от спомени, записани в днешно време, а заглавието хвърля алюзия (поне според мен) към „Хотел Калифорния“ на „Eagles“ от 70-те години.

Ще завърша голямата тема България с няколко романа от втората половина на второто десетилетие, които са нови с това, че се опитват да портретират нашата родна действителност в настояще продължаващо време, макар и отвън. За „Дарът“

(2019) на Невена Митрополитска ще стане въпрос в следващата глава; най-интересното в него е проблематиката на репродуктивния метод инвитро, представена, макар и доста традиционно, в плана на семейните отношения. Преди „Дарът“ обаче се появи друг роман, „Щъркелите и планината“ (2016) от вече известния със своите разкази (преведени на осемнайсет езика според „Сиела“) Мирослав Пенков. Това е дългичък наратив, разтеглен на четиристотин страници, в който един млад нашенски имигрант се връща безславно в България, затънал в дългове и студентски заеми. Целта му е практична като американската действителност, откъдето идва: да поиска пари от дядо си, който живее усамотен някъде в Странджа, край турската граница. Така героят попада в малко село, разкъсано от враждата между две махали (българска и турска), между две епохи, между два начина на живот. Екзотиката на обстановката (езически ритуали, хайдушки призраци, черни щъркели) има задачата да съблазни чуждестранната публика, да ѝ продаде една пъстро опакована визия на българската действителност. България е „място на езически мистерии и черни щъркели, които гнездят на гигантски дъбове“, се казва от вътрешната страна на обложката. Оценките на българските читатели са доста противоречиви, двусмислени в най-добрия случай (като това, което написва една читателка в Goodreads: „книгата става интересна след първите 204 страници“). Въпреки някои положителни отзиви в САЩ романът остава далече от успеха на „тоталитарните“ разкази на своя автор, не на последно място заради липсата на абсурдна гротеска и развлекателен хумор.

Това ме кара да погледна назад, още веднъж в книгите, които посочих дотук. Те наистина са много сериозни, вдадени във важността на темата, за която пишат. Миналото по принцип, независимо дали е лично, родово или национално, се интерпретира без чувство за хумор в българската традиция и писателите отвън не правят изключение в това отношение. („Ангелски езици“ си остава приятно, съблазнително и досега изключение.) Щом се стигне до настоящето обаче, ситуацията започва да се променя. „Настояще“ в този случай означава и настоящето на последните впечатления, които писателите имат, преди да напуснат България. В тези романи оживяват традициите на битовата гротеска, сатиричната типизация на характерите, анекдотичният подход към сюжетното действие.

Особено видим става хуморът, когато пристъпим в пространството на втората (по предпочитание и популярност сред пишещите в чужбина) тема: имигрантското битие, патилата и приключенията, възходите и провалите на един българин в чужда страна.