Стотици московчани почетоха годишнината от смъртта на руския опозиционер и критик на Путин Алексей Навални, а гробът му беше покрит с цветя. Навални беше убит на 16 февруари миналата година в затворническа колония в Ямало-Ненецкия автономен окръг.

По този повод СКИФ препубликува от "Портал Култура" откъс от автобиографията на Навални „Патриот“, издадена посмъртно през октомври 2024 г. Засега няма информация, че някое българско издателство е взело правата за издаването й в България.

---

"ПАТРИОТ" от Алексей Навални

Епилог

22 март 2022

9 години строг режим. Точно днес. На 22 март ми прочетоха новата присъда.

Преди огласяването направихме залози – реших да си поиграем с адвокатите. Който загуби, черпи победителя с питие. Оля каза: 11–15 години, Вадим изненада всички ни с конкретната си прогноза – 12 години и 6 месеца, спечелих аз, тъй като написах в своята колонка: 7–8 години. Тоест моята прогноза се оказа по-точна от останалите.

Реших веднага да седна и да запиша чувствата си, защото цяла година тренирах, готвейки се за ситуация като днешната. Възпитавах у себе си това, което наричам „затворнически дзен“.

Ясно е, че 9 години, при това строг режим, е огромна присъда. В Русия за убийство дават средно 7 години.

Зекът[1], получил такъв допълнителен срок, е, меко казано, разстроен. Когато се върнах в бараката, забелязах, че ме поглеждат крадешком (разбира се, вече всички знаеха за присъдата) с такъв един специфичен поглед: „Как е той, как изглежда?“ Интересно е да се види изражението на човек, на когото току-що са съобщили, че се е сдобил с най-дългата присъда в тази зона. А и ще го отведат някъде, където има строг режим, при убийците. Разбира се, никой не се приближава и не пита, но всички са любопитни как ще се прояви страданието. В такива дни някои се бесят или си режат вените.

Аз съм общо взето норм[2]. Даже „моят“ оперативен работник каза по време на силно омръзналия ми обиск със събличане: „Като ви гледам, не сте се разстроили особено“.

Действително въобще не се разстроих и седнах да пиша това, защото не със сила на волята „запазих физиономия“, излъчвайки равнодушие и безразличие – на практика сработи затворническият дзен.

Знаех, разбира се, от самото начало, че няма да ме затворят за 2,5 години. А очевидно до живот, с две опции: до края на моя живот или до края на живота на този режим.

Подобни режими са жизнени и най-глупавото в дадената ситуация е да слушаш или да повтаряш сам на себе си: „Льоша, на режима му остава максимум година. Още година, най-много две – всичко ще рухне и ти ще се измъкнеш“, и всякакви такива. Много често ми пишат в този дух.

СССР е просъществувал 70 години. Северна Корея и Куба още съществуват. Китай с куп политзатворници съществува толкова дълго, че те умират в затворите, но режимът не се дава и не пуска никого въпреки международния натиск.

Истината е там, че ние не разбираме съвсем колко устойчиви са автокрациите в съвременния свят, в който те (с много редки изключения) са защитени от навлизането отвън на международното право, ООН, суверенитета и тъй нататък. А Русия, макар че точно сега води класическа агресивна война срещу Украйна (което умножи десетократно разговорите за скорошния крах на режима), на всичкото отгоре е защитена и от членство в Съвета за сигурност на ООН, и от ядреното си оръжие.

Икономическият крах и обедняването – да, те със сигурност ни очакват. Но ситуация, при която властта пада така, че отломките й отварят вратите на затворите, не е никак очевидна.

Моето отношение към това, несъмнено, не е пасивно-съзерцателно, затова се старая да правя всичко, което мога, за да съкруша авторитаризма (или, да го кажа по-скромно, да допринасям за неговото съкрушаване). Всеки божи ден мисля за това как да действам по-ефективно, какви добри съвети да дам на колегите, които са на свобода, къде са най-уязвимите места на режима. Но това wishful thinking (пожелателно мислене, б.пр.) – „режимът ще падне и аз скоро ще изляза“ – е пагубно в моето положение.

И какво да правя, ако не изляза нито след година, нито след три?

Да изпадна в депресия? Да обвинявам всички, че не се стараят достатъчно да ме измъкнат оттук? Да проклинам международните лидери и общественото мнение като цяло за това, че са ме забравили?

Така или иначе, да разчитам на скорошно излизане и да чакам това – означава да измъчвам сам себе си.

Бях решил още в началото: ако ме пуснат в резултат на натиск или заради някакви политически договорки, то ще е в рамките на половин година. Както се казва, докато желязото е горещо. А щом това не се е случило, значи съм вътре задълго. И трябва да се настроя психологически така, че да се чувствам, когато ми удължават присъдата, не по-малко, а даже по-уверен, отколкото в онзи момент, когато се качих на самолета за Москва.

Ще изложа плана на моята подготовка – може някому да потрябва (макар че е най-добре да не се налага никому).

Първата техника е добре известна, за нея често пишат в книжките: „Представи си възможно най-лошото и се смири“.

Трябва да кажа, че тя работи реално, въпреки че упражненията, разбира се, са леко мазохистични. И струва ми се, не е много подходяща за тези, които наистина имат депресия – те може да стигнат и до примката.

Освен това е сравнително лесно да се прилага тази техника, защото всеки си има навик от детството. Помните ли как ридаехте в леглото и със сладко тържество си представяхте, че ето сега ще умрете напук на всички, и после ще погледнете в лицето тези ужасни родители? Как ще плачат, как най-сетне ще разберат кого са загубили. Как, давейки се в сълзи, се обръщат към теб, тихо и мирно лежащия в ковчежето, с молби да станеш и да отидеш да гледаш телевизор дори не до десет, а чак до единадесет вечерта, само и само да си жив! Но е късно: вие вече сте умрели, значи сте непреклонни пред техните молби.

Е, и тук е нещо подобно.

Лягаш на нара, чакаш команда „Отряд, отбой“ с изключване на светлината (най-добрият момент в денонощието, но през огромен промеждутък) и се питаш максимално честно: нека съобразим какво най-лошо може да се случи и да го приемем, пропускайки етапите на отрицание, гняв и пазарене.

Ще прекарам остатъка от живота си в затвора и ще умра тук. Никой даже няма да се сбогува с мен. Или пък обратно: докато съм затворен тук, ще умрат всички навън и аз няма да мога да се сбогувам с тях.

Ще пропусна завършването на училища и колежи на децата, квадратните шапчици с пискюли ще хвърчат нагоре без мен. Всички юбилеи ще минат без мен. Няма да видя внуците, няма да стана герой на нито една семейна история. Няма да ме има на нито една снимка.

Това трябва да се обмисля не иронично, а сериозно. И скоро жестокото въображение ще ви понесе върху вашите страхове толкова бързо, че моментално ще се допързаляте до спирката „очи пълни със сълзи“. И тук е важно да не измъчвате себе си с гняв, омраза и мечти за отмъщение, а веднага да минете към приемането. Не е никак леко.

Помня, че трябваше да прекъсна един от първите такива сеанси, защото от мисълта: „Ще умра тук, забравен от всички и ще ме погребат като зек в безименен гроб, съобщавайки на роднините, че съгласно закона, не разкриват мястото на погребението“ – едва се удържах да не скоча и да не започна бясно да троша всичко наоколо, обръщайки койки и шкафчета с викове: „Кучета, нямате право да ме погребвате в безименен гроб, това е незаконно и несправедливо!“ Наистина ми се искаше да изкрещя това.

Но вместо да крещя, трябва да обмисля това спокойно. Е, окей. Ще стане така, и какво от това? Случват се и по-лоши неща.

Аз съм на 45, имам семейство, деца. Изживял съм някакъв живот, занимавал съм се с нещо интересно, направил съм нещо полезно. Но сега има война – деветнайсетгодишно момче пътува на танковата броня, удря го шрапнел в главата и край: няма семейство, нито деца, нито живот. В Мариупол сега мъртви мирни жители се търкалят по улиците, кучетата ги глозгат и за много от тях масовият гроб ще е най-добрият изход. При това без никаква причина. Аз направих сам своя избор, а там просто си живял човекът, работел, хранел семейството си. И в една прекрасна вечер злобното джудже от телевизора – президентът на съседна страна – го обявява за нацист и заявява, че той трябва да умре, защото Украйна била създадена от Ленин. Утре през прозореца му ще долети снаряд и той няма да има повече ни жена, ни деца, а и самия него няма да го има.

Колко невинни има сред зековете! Ти седиш там с пакет писма, а той няма ни писмо, ни колет. Разболява се и умира в затворническата болница. Сам.

А дисидентите в СССР? Марченко[3] умира от гладна стачка през 1986 г. и след някоя година дяволският Съветски съюз се разпада.

Така че, ако помислиш хубаво, дори най-лошият от възможните сценарии съвсем не е толкова лош. Трябва да се приеме. Смирявам се и приемам.

Много ми помогна за това Юля. Не исках и нея да я мъчи това: „Ами ако все пак след месец го пуснат“ и – най-важното – исках тя да разбере, че аз тук съвсем не страдам, омаломощен от затворническите тегоби. Затова при първото дълго свиждане, разхождайки се по коридора и разговаряйки на място, възможно най-отдалечено от набучените навсякъде камери с микрофони, й прошепнах в ухото:

– Слушай, не искам да звуча драматично, но мисля, че има голяма вероятност никога да не изляза оттук. Дори ако всичко почне да се руши, те просто ще ме гръмнат при първите признаци за краха на режима. Ще ме отровят.

– Разбирам – кимна тя. Гласът й звучи твърдо и спокойно. – Аз също си го мислех.

Иска ми се веднага да я сграбча и да я притисна с всички сили от радост – страхотно е все пак! Никакви глупави сълзи. Точно в такива моменти разбираш, че си намерил правилния човек. Или пък тя е намерила теб.

– Затова нека просто за себе си решим, че най-вероятно така и ще стане. Нещо от този род, нека приемем базовия сценарий и започнем да градим живота, като изхождаме от него, а ако се получи по-добре, отлично. Но няма да разчитаме на това и няма да се надяваме напразно.

– Аха, така и ще направим.

Гласът й, както обикновено, звучи като на персонаж от анимационен филм, но тя е съвсем сериозна. Гледа ме от долу нагоре и мига с тези очи с огромни мигли.

Тук вече не издържам, обгръщам я с ръце, притискайки я от възторг: е, къде ще намериш човек, който да обсъжда с теб толкова важни и сложни неща без драми и без кършене на ръце? Тя отлично разбира всичко и като мен се надява на най-доброто, но се готви за най-лошото.

Юля се смее и се откъсва от мен. Целувам я по носа и ми става много по-леко.

Ясно е, че във всичко това има някаква уловка и самозалъгване. Приемаш най-лошото развитие на събитията, но вътре в теб все пак звучи един глас, който не можеш да заглушиш: „По дяволите, не може да е това!“ Разбира се, уверявайки себе си в неизбежната горчива участ, ти се иска много някой непременно да те убеди в обратното.

Като цяло в главата върви някакъв сложен процес, но твърдя от собствен опит: ако се окажете в сложна ситуация – пробвайте, това работи, ако помислите честно и сериозно.

Вторият подход въобще не блести с оригиналност, той е толкова стар, че читателят би трябвало да присвие очи: това, разбира се, е религията.

Подходящ е само за вярващи и според мен съвсем не изисква неистови горещи молитви на прозореца в бараката по три пъти на ден (явление доста разпространено в затворите).

Винаги съм смятал и казвал, че на вярващия човек му е по-лесно да живее по принцип, още повече – когато се занимава с опозиционна политика. Вярата опростява живота, а не го усложнява.

Изходната позиция на упражнението е същата. Лежиш, гледаш нара над теб и пределно честно си задаваш въпроса: вярващ християнин ли си? Това е същността. Не е задължително да вярваш, че някакви старци в пустинята са живели някога по 800 години и че морето буквално се е разделило пред някого.

А дали си последовател на религията, чийто основател е принесъл себе си в жертва заради хората, за да ги откупи от греховете? Вярваш ли в безсмъртието на душата и други превъзходни неща?

Ако честният отговор е „да“, тогава защо да се притесняваш? Защо по сто пъти да си мърмориш под носа, докато четеш дебелата книга, която лежи на шкафчето: „И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето“?[4]

Каква е моята задача? Да търся Царството Божие и неговата правда, а за всичко останало ще се погрижат старият Иисус и неговите родственици. Те ще се застъпят за тебе и ще решат всички въпросчета. Както казват по тия места: те ще играят играта.

Превод от руски Майя Янкова

---

[1] Зек – заключённый (рус.), тоест затворник.

[2] Норм – разговорен израз за нормално.

[3] Анатолий Марченко, дисидент от бившия Съветски съюз, умира на 48 години в затвора в Чистопол след тримесечна гладна стачка за освобождаване на лишените от свобода заради своите убеждения, разкрива в книгите си ужасните условия, в които живеят политическите затворници, удостоен е посмъртно с наградата „Сахаров“  

[4] Мат. 6:34.