Любчо Иванов е поет, писател и публицист.

Роден е на 11 октомври 1948 г. в севлиевското село Градница. Завършва ВНВУ „В. Левски” с гражданска специалност преводач по чужди езици и българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. 11 години работи в тайгата на Коми АССР, където извървява пътя от работник до стопански ръководител и директор на Дома на културата. След като се връща в България, работи за вестниците „Труд“ и „24 часа“, както и за няколко издателства. От 2006 до 2023 г. в издателство „Захарий Стоянов“ издава поетичните си книги „Пречистване“, „Призори“, „Прошка“ (с компактдиск към нея „33 стихотворения с гласа на поета“, запис в радио „Стара Загора“), „Прераждане“, „Прокълнати“, „Пресътворение“, „Притихване“, „Барикадни песни“ и „Причастие“. В издателска къща „Труд“ излиза мемориастичната му книга интервю „Стефан Дамянов – живот в две епохи“, а литературно-историческата му студия „Певецът на Руския север“ издава издателство „Захарий Стоянов“ и поетично-художествената му интерпретация по „Книга за Пътя и Постигането“ („Дао Дъ Дзин“) – издателство „Класика и Стил“.

SKIF публикува откъс от новата му книга "Патилата на един непоправим републиканец масон":

ПРЕДГОВОР

ЖИВОТЪТ Е КАТО МОРЕТО

Животът е като морето и ние сме като рибите, които се раждат, живеят и умират в него, или на нечия трапеза, на която измислени величия пълнят ненаситните си търбуси със съдбите на своите себеподобни.

Морето е досущ като живота. В утринта край него ти е светло на душата и животът е примамлива заблуда като морската шир, а привечер ти причернява от нечие предателство на Божието намерение за човека и Бог гневено раздира небето с ослепителни гръмотевични мълнии. Морето побеснява и както е в живота - да не си нито риба, нито човек в него.

В живота е, както е в морето, от древни времена до днес, безбройни едри и дребни хора и риби, и какви ли не безбройни божества, властват на смени и над рибите, и над хората…

А Слънцето, единствено Слънцето и великата му Светлина остават винаги символ на живота, „от нине до века“.

И може би за това в този толкова модерен свят, „… царство кърваво, грешно, царство на подлост, разврат и сълзи, царство на скърби – зло безконечно… “ има един пристан старомоден за последните рицари на Светлината.

На него те, свободните зидари, в името на живота градят своя Храм на човечността, обикнали бащата на божествата –

Великият архитект на Вселената!

---

В залеза на живота си, привързах своята съдбовна лодка тук,

в залива на мъдростта,

припомняйки си сега притихнал, ден след ден, всичко онова,

което доведе човешкия ми живот

до този мой последен морски пристан:

Дядо ми, който ме научи да държа плуга в браздата на живота права като по конец; баба ми, която ми завеща да уважавам вярата на всеки човек и никога да не го упреквам за нея; майка ми, която накара сърцето ми да пее;  баща ми, който ми показа, какво е човек да бъде мъж; жена ми – какво е да обичаш, а нейните родители – да бъдеш всеотдаен до последния си миг; децата, внуците и правнуците – да вярваш в безсмъртната щастлива надежда за бъдещето; братството на свободните мъже - да служа на човека с обич. И най-вече - примера на предците ни и големите синове на народа ни, че човек може да признава и уважава културата, историята и достиженията

на всички народи по света,

но да помни до последния си миг,

 че има само едно Отечество!

Всъщност, всичко това нямаше как да се случи,

 ако животът не беше като морето,

и ние не бяхме захвърлени от съдбата

 в неговите бушуващи вълни, невинно малки, без компас,

 за да търсим сами в борби, победи и падения, в радост и скърби, посоката на Божията промисъл за нашата собствена човешка участ!